Литмир - Электронная Библиотека

Богомил Райнов

Людмила — мечти и дела

„Устремявайте всяко движене на съзнанието в потока на еволюцията. Разглеждайте всяка крачка като неделима от процеса на усъвършенстване. Застиналата форма е пригодна за повторение, но потокът не повтаря нито една вълна. Сън и бодърстване, работа и отдих, движение и покой — всичко еднакво ни носи към завършване плана на живота. Като отронен лист — ще кажат плахите. Като посети семена — ще кажат разумните. Като стрели на светлината — ще кажат смелите. Който се плаши от грохота на потока, още не се е родил в духа.“

Агни Йога

ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ

Тази книга все още бе под печат, когато за нея или по-точно срещу нея се появиха три материала. Публикува ги същият вестник, в който два-три дена по-рано се бе появила и информацията за предстоящото издание. Избликнала спонтанно или не, подобна скорострелна отзивчивост не можеше да не ме поласкае. Именно чувството на благодарност е в основата на следващите редове, макар да знам, че едва ли има нещо по-отегчително от това да пишеш или да четеш предисловия.

Людмила Живкова не само приживе, но и посмъртно има странна съдба. Ако през 80-те години на миналия век в нейна памет бе създаден и изкуствено поддържан някакъв официален култ, то в края на века тя вече бе станала обект на открити злословия и подигравки. Политическият меркантилизъм на тъй наречените комунисти превърна тази жена в рекламно лице на системата, от която тя постепенно се бе отчуждила напълно. Тъй наречените нови демократи по-късно пък я превърнаха в боксова круша, върху която отреагирваха ненавистта си срещу същата тази система, нерядко обслужвана в миналото от самите тях. Би могло да се предполага, че контрастът между фалшивата апология и показното озлобление ще се смекчи с течение на времето, в резултат на забравата. Голямата част от младите хора, дори и да са чували за Живкова, нито имат някакво мнение за нея, нито се интересуват от нея. Забравата. Какво спокойствие и каква отмора, след като стихне шумотевицата на пазарището и се възстанови хладната атмосфера на безразличието. Това обаче е друг сюжет.

Има все още хора, които тачат Людмила Живкова заради ролята, която е играла в родната ни култура, но в същото време се дразнят от нейните „залитания“ по разни „религиозни екзотики“.

Има и други, които я ценят тъкмо за нейното нестандартно мислене, но не могат да й простят това, че носеше името Живкова и бе заемала високи постове в една партия, която за тях е ненавистна.

Всяка от тези оценки съдържа, струва ми се, своите основания. Колкото до тяхната несъвместимост, тя е донейде отражение на антагонизма между онова, от което някога се напатихме и другото, от което патим днес. Това е грубо казано, контрастът между казармата и лудницата. Навремето в живота ни съществуваше някакъв ред, тягостен ред с омразни казармени предписания. Днес сме се озовали от царството на необходимостта, в царството на свободата — всеки може да плюе в лицето ти, единствено на това основание, че е вече свободен да прави каквото си ще.

Разнобоят в оценките за персонажите, играли някаква роля в миналото, е нещо естествено, а злоупотребата с правото на мнение — нещо неизбежно. Може да негодуваме срещу онези, които и днес анатемосват Ботев или се гаврят с Вазов, ала няма как да попречим на кощунствата. Какво остава до отношението към скромни фигури като Людмила.

В такъв случай каква е целта на настоящия мемоар? Ами също съвсем скромна: Да кажа и аз нещо по въпроса, в качеството си на все още жив свидетел.

През последните десетина години по адрес на тази жена бяха изприказвани толкова много неистини, та не веднъж съм се опитвал да възразя. Това обаче бяха откъслечни апострофи, минали и заминали към сметището на забравата. Затуй накрая се изкуших да събера накуп част от спомените си за Мила, преди сам да се озова на сметището. Така се появи и въпросната моя книжка.

Първоначалното ми намерение бе само да разкажа някои спомени. Имам предвид истински спомени, а не от типа на онези, досъчинените или напълно фиктивните, които в наши дни са станали истинска напаст. Спомените обаче в случая предполагат оценка, а оценката — обосновка с неоспорими факти. Така очеркът ми неизбежно надхвърли рамките на мемоара, без да се домогва до високите претенции на научната монография.

Досадното беше, че додето разширявах коментарите в изложението си, постепенно започнах да стеснявам обема на спомените. Не в резултат на склерозата, а в резултат на всевъзможни съображения.

Людмила не обичаше да слуша, нито да произнася неприятни неща по адрес на този или онзи. Презираше вечните съперничества и неприязни сред интелектуалния ни „елит“, замаскирани в тържествените одежди на партийната принципност. Все пак в различните разговори, водени през годините, случвало се е да произнася и неласкави мнения за разни лица. Реших да зачеркна от мемоара си тия дребни епизоди, така приятни за любителите на злословието.

Мила смяташе, че у човека трябва да търсим преди всичко положителното начало. Дори когато то липсва — бих добавил. По това се и различавахме. На хората отдавна е дотегнало да слушат сладкодумни негодувания срещу користолюбието, лицемерието и нагаждачеството, произнасяни вдъхновено, ала винаги без факти и без имена, с убеждението, че така се озонира общественото пространство.

В живота обаче — за разлика от света на риториката — всяко зло си има автор и всеки автор — фамилия. Именно за туй не съм се боял да бъда конкретен там, където това е било необходимо, но съм го правил от свое име, без да използвам името на Людмила и съм се старал да боравя пестеливо с неприятните примери, за да не замърсявам прекалено текста с негативизми.

Подобна пестеливост съм проявил и спрямо спомените от разговорите ни за нашенските и световни проблеми. През последните години от живота си, макар да бе вече член на политбюро, Живкова изповядваше политически възгледи, които не биха могли да бъдат определени другояче, освен като антипартийни. Такива възгледи, естествено, тя можеше да изразява само пред най-близки хора. Затова пък, правеше ли го, пренебрегваше всякакви задръжки. Да цитирам сега с късна дата тия нейни становища, би означавало да представям и себе си като таен противник, а защо не и заговорник срещу режима, какъвто не бях. Колкото и да негодувах срещу някои безобразия на властта, колкото и да бях вътрешно критичен спрямо партийната линия, аз още от ранна младост заживях с убеждението, че партията е моето семейство. Едно калпаво в много отношения семейство, едно раздирано от явни и скрити дрязги семейство, едно изобилстващо с глупци и користолюбци семейство… Но как да се откажеш от семейството си?

Людмила също не се отказваше от своето семейство в буквалния смисъл на думата. Но що се отнася до преносния смисъл, до партията, то сърдечната връзка с нея бе напълно прекъсната, изместена от гнетящо съзнание за безизходица. Даже да не ценеше високото си място в партията, тя не би могла без него да изпълни нито един от големите проекти, в чиято реализация виждаше своята мисия.

Като споменавам думата мисия — независимо от това, дали ще я пиша с малко или голямо М — няма как да не спомена и за онези нейни възгледи, които в основному бяха и мои. Абсурдно би било да разсъждаваме за житейският път на Людмила, без да имаме вярна представа за нейното верую, — тема, върху която са изприказвани сума ти глупотевини. Подобни галиматии можеха да бъдат оправдани донейде в по-далечното минало, когато всичко, напомнящо за окултизъм, бе под възбрана. Днес литературата, свързана с Агни Йога или Жива етика се разпространява свободно. Тъй че всякакви опити да ни се обяснява тепърва Учението са излишни.

Именно затуй съм се въздържал да вмъквам в книгата си подобни обяснения. Опитах се да ги формулирам преди повече от десет години в друга публикация. Тук, напротив, съм се пазил да превръщам изложението в пропаганда на определен възглед. Това не е пренебрежение към Учението, а съблюдаване на един от неговите принципи, който гласи: „Не вербувайте съмишленици. Истината не бива да се натрапва. Тя трябва да се заслужи.“

1
{"b":"261911","o":1}