Опитвах се понякога да й внуша с намеци, че ползата от тая симбиоза не е кой знае каква:

— Толкова са вече одухотворени, та трябва да се преместят от Политбюро в Светия синод, — подхвърлях по адрес на височайшите й гости.

— Защо се дразниш?

— Как няма да се дразня, като слушам да обясняваш на Младенов развитието по възходяща спирала! Каква спирала, бе Мила! Той познава спиралата само под формата на тирбушон.

— Ти пък да не мислиш, че му вярвам… или не знам, че на Младенов му викат Пешо Мастиката.

— Клевета! — обаждаше се Ваньо. — Човекът отдавна е минал на „Джони Уокър“.

— Не съм се запретнала никого да превъзпитавам. Но вие защо не допускате, че хората подлежат на развитие.

С този свой оптимизъм тя се отнасяше и към сътрудниците си, подбрани от самата нея или препоръчани от близки приятели. Броят на помощниците бързо нарастваше, макар това да не личеше особено от резултатите. Заместниците й бяха станала двойно повече от необходимото. На поста „първи зам.“ бе поставила за по-сигурно двама замове. А известно е, че ръкоположиш ли двама първи, тяхната дейност ще се насочи главно към това, да доказват кой от двамата все пак е по-първи. Умножаването на кадрите привидно укрепваше функциите на администрацията. На практика то понякога само прикриваше нейната слаба ефикасност. Да окрупняваш размерите на една машина не винаги означава да я правиш по-мощна. Понякога то само засилва нейната тромавост.

Струваше ми се, че държи край себе си хора, негодни за каквато и да било работа, единствено на това основание, че са й верни. Само, че те често не бяха и верни, а се правеха на такива. Симпатизантите нарастваха толкова по-бързо, колкото по-високо се издигаше Живкова в партийната и държавна йерархия: Доброволци, изпълнени с решимост да прегърнат новите скрижали, без да имат представа за съдържанието им. Симпатяги, готови на всичко за една благосклонна усмивка, съчетана с някое назначение на работа тук или там, с една командировка тук или там, с едно ласкаво мнение за съответния научен труд, с присъждане на академично звание или предоставяне на скромна квартира.

В калабалъка от сътрудници и съмишленици не липсваха и такива, които искрено се надяваха на сериозни промени в културния ни живот, а защо не и в целия обществен климат. Само че за постигането на тази цел дребните сполуки по места и окуражителните речи по разни тържествени поводи не бяха достатъчни.

Съвсем нямах самочувствието на проникновен наблюдател, който единствен долавя симптомите на назряващи неблагополучия. Яд ме беше, че край нея се намираха „сътрудници“, които имаха същите впечатления, но се въз-държат да ги споделят с нея. Възпираше ги фактът, че ласкателите и нагаждачите постепенно бяха превърнали респекта към Председателката едва ли не в култ. А не е препоръчително да влизаш в дисонанс с култа.

Вярно е, че никой не се радва на отправяните му порицания. Но Мила обикновено ги възприемаше спокойно и ги изслушваше търпеливо, дори да не се съгласяваше с тях.

Случвало се беше в началото на своите ораторски изяви да запита подир края на съответното „мероприятие“:

— Как беше?

— Добре. Да беше говорила по-спокойно, щеше да бъде още по-добре.

— Как „по-спокойно“?

— Ами не тъй, сякаш не ти стига времето, та си минала на скоропоговорка.

— Че аз така си говоря.

— Освен това, за да прозвучи изказването ти силно, съвсем не е необходимо да викаш. Нали имаш пред себе си микрофон.

За викането се съгласяваше, че съм прав, но не и за твърдението ми, че си служи с прекалено настъпателен тон.

— Какво лошо виждаш в това, че се опитвам да предам на хората моята убеденост?

— Нищо лошо. Освен резултата. Дай възможност на слушателите сами да преценят и да се убедят. Стига с това „длъжни сме“ и „трябва“.

— Ти не ги ли използваш?

— Ами нали и аз съм част от системата. Ако искаш да се учиш от моите прегрешения, първото условие е да не ги повтаряш.

Всички тия подробности, към които се отнасяха бележките ми — ораторските похвати, подходящия тон, поддържането на жива връзка с аудиторията — се свеждаха на пръв поглед до формални дреболии. С овладяването на подобни дреболии демагозите по цял свят печелят влияние върху тълпите. И тягостно беше да наблюдаваш, как усилията на една млада жена, изправила се, за да изрази истината, завършват с някакъв жалък полууспех, поради чисто технологически слабости в онази сложна материя, определяна в наши дни като умение да информираш или да убеждаваш или, както казват циниците, — да манипулираш и която през ерата на интернет е прераснала в средство да управляваш света.

Упорито следваща някои от привичките си, Людмила проявяваше упорство и в преодоляване на слабостите си, когато ги осъзнаеше. Само, че все по-рядко се намираше някой, който да й ги посочва. Вече почти не се случваше подир обсъждането на някоя „програма“ или заключителната реч на някой форум да запита „как беше?“. Не съм от хората, които следват принципа да отговарят само когато ги питат. Но толкова исках тя да успее в своите начинания, та се въздържах да я ограничавам с бележките си. Нищо чудно, ако атмосферата на оформящия се около нея култ почваше да влияе и на мене. Помня обаче, че веднъж при някакво дребно пререкание помежду ни, не се сдържах:

— Не забелязваш ли, че с тебе хората вече почти не спорят. Или смяташ, че това е, понеже ти винаги си права.

— Никому не съм пречила да ми възразява.

— Не се и налага. Нагаждачите сами усещат как трябва да се държат. Правилото „начальство лучше знает“ не датира от вчера.

— Може и да си прав, — отвърна тя равнодушно. Което всъщност означаваше: „Нека не спорим за глупости“.

Нищо чудно, ако забележките ми в момента наистина са й се стрували глупости. Тя водеше съдбоносна битка и нямаше никакво намерение да я подлага на дребнаво разискване единствено на основание на това, че този казвал, онзи рекъл. В резултат на натрупания опит все повече презираше безцелните разсъждения и безплодните колебания. Разсъжденията трябваше да прерастват в решения, а решенията — в действия. Понякога наистина изглеждаше прекалено припряна. Но как да не изглежда припряна в една страна, където зад лозунга „Да се учим, да работим!“ и „Напред, другари, смело!“ кротува непомръкналата нашенска мъдрост, че „работата не е заек, та да избяга“.

Заобиколена от сътрудници, които само даваха вид, че сътрудничат, а реално не вършеха нищо полезно; подкрепяна от малцината верни съмишленици, които в системата на партийния диктат бяха хора под подозрение; изправена пред баражите на инертността и недоверието; тя продължаваше да следва мисията си — опасна, но единствено възможна, подобна на Хималайската пътека, за която говори Учителят — тясната и стръмна пътека между стената на отвесните скали и зиналата паст на бездната.

Едно от обвиненията, които бюрократичната върхушка отправяше неофициално към Людмила, беше, че дръзвала да навлиза даже в сектори, неподвластни на нейния Комитет. Твърдяха, че страдала от мегаломания и се стремяла да придаде първостепенно значение на такава периферна област, каквато е културата. Месела се в работата на просветното министерство с проектите си за нов тип училища. Позволявала си да поставя задачи на дипломатическите ни представителства, противно на максимата, че в дипломацията най-мъдро е да не вършиш нищо. А вече се опитвала да издава нареждания дори областта на строителството.

В тия обвинения имаше и нещо вярно, а причините бяха главно две: Първо, Живкова не споделяше мнението, че в структурата на обществото културата следва да бъде само една подробност. И второ, не бе съгласна с практиката на някои нашенски ръководители да заменят скъпо струващата реализация на определени проекти с дългосрочни обещания за изпълнението им, обещания, които не струваха нищо и следователно представляваха чиста печалба за хазната. Вярно е, че в съгласие с тия предубеждения Мила се захващаше и с неща, които не й бяха работа. Но ако не бе се захванала с подобни неща, те вероятно никога нямаше да бъдат реализирани. Пример в това отношение бе изграждането на НДК — Националният дворец на културата.