Тя беше се появила неизвестно от къде, за да ни припомни какви сме били и да потвърди красотата на онова, за което някога бяхме мечтали и което постепенно бяхме забравили.

Бе дошла сякаш, за да ни каже: „Не, онези младежки мечти не бяха илюзия. Вие и вашите кумири ги превърнахте в илюзии“.

Както бе писала преди повече от век Елена Блаватска „личността е ролята, която актьорът (Аз) изпълнява само за една вечер“. Тия думи бяха за Людмила азбучна истина. Не бих могъл да кажа как точно тя самата виждаше своята роля в този живот. Едва ли си е представяла, че тази роля ще бъде само „поддържаща“ по степен на незначителност и по характер на пригаждане към общоприетото. Не знам обаче и доколко е подозирала, че в грандиозната драма на епохата ще й бъде отредена печалната роля на губеща.

В първите месеци и години подир нейната смърт, като че липсваха поводи за подобна тъжна констатация. Проявите на респект към делото й обаче бяха само привидности, които впоследствие бързо се разсеяха и предизвикаха ответни реакции на обругаване и осмиване. Тя претърпя неуспех не затуй, че бе изопачен един или друг неин проект и бе изоставено едно или друго нейно начинание. Оказа се губеща в главното — с провала на своята Мисия.

Мисия ли! Известни са ми и подигравателните подмятания на циниците, и меланхоличните съждения на добронамерените, пред подобно твърдение. Излишно е да спорим с късна дата за неща, които винаги ще си останат оспорими. По тази причина в случая оставям настрана философските възгледи на Людмила, определяни от невежите като „мистика“. Отделям ги настрана, въпреки че както за Мила, така и за мене, те са първоосновни. Остава другото, за чието възприемане не е нужно да сме изучавали история на религиите и което лежи също в основата на нейната мисия:

Живкова изповядваше и се опитваше да преобрази в живо дело онези насъщни принципи, върху които се гради всяко демократично общество, — принципите, утвърждаващи реалната свобода за всеки човек и отричащи насилието — физическо, икономическо или интелектуално.

Прагматиците би следвало да оценят Мисията на Людмила поне в такава светлина. Само че те и този път биха ви отвърнали: „Какво има да оценяваме? Нали се провали.“ И са прави. За себе си. Всичко зависи от това, какво разбираме под провал и за какъв провал става дума.

Всъщност провалът бе може би единственият възможен край на избрания Път. Премълчавам варианта на отстъплението — при нейната вяра и нейния характер подобен вариант бе изключен. Посоката, поета от нея без колебание, предполагаше една ако не предизвестена, то лесно предсказуема катастрофа. Ознаменувана с една нелепа смърт.

Според разумните хора нейната трагична вина произтичаше от нейното вироглавие. В онези години на строго регламентиран живот бе се опитала не само да мисли, но и да живее извън правилата. Явно не бе наследила нищо от съобразителността на баща си, който по-късно — в период на рисковани политически промени — бе изрекъл паметната фраза „да се снишим, додето премине бурята“. Дъщерята, вместо да се сниши, си позволи да продължи срещу насрещнототечение, за да бъде запратена сред отломките на толкова други корабокрушения.

И се питаш: Та коя ли благородна кауза е завършила с триумф и апотеоз? Нали десетки пророци, мъдреци, реформатори, бяха ставали жертва на съдниците в черни раса и на вилнеещите тълпи. Нали най-великата саможертва на Божия син бе увенчана с разпятието. Заревото на победата блясна едва подир агонията на Кръста. Което не пречи днес, 20 века по-късно някой пак да запита:

— Каква „победа“?

Людмила никога не бе си въобразявала, че би могла да заеме място дори в най-последния ред на дългата върволица от Велики страдалци, поели доброволно към кладата, бесилото или кръста. Тя просто бе следвала мисията, на която се бе посветила. Следвала я беше дори в минути на слабост, когато е съзнавала, че се стреми към непостижимото.

И стана така, че в това понякога неловко, понякога мъчително, ала винаги неотстъпно движение към непостижимото тя постигна толкова и такива прекрасни неща, с каквито никой наш политик от втората половина на века не би могъл да се похвали.

Големите строежи, новите училища, музеите и художествените галерии из цялата страна, новите театри и нови читалища, международните изложби, срещи, чествания, научни публикации, симпозиуми, дълготрайни програми — бя-ха според нейния замисъл само стъпала в този процес на духовно извисяване, при който името на България щеше тържествено да прозвучи из културните пространства на планетата. Апотеозът на юбилея следваше да се ознаменува с голямо честване през септември.

И сякаш за да разберем, че всичко това Людмила го е замисляла и създавала не за себе си, а за народа, два месеца по-рано тя тихичко си отиде.

Мерзавци от различни породи се постараха — вкупом или поотделно — да сринат всичко съградено от нея в световния културен обмен и да върнат нещата към времето, когато България бе известна единствено като производител на розово масло и на наемни убийци. Международните връзки с авторитетни институти и видни интелектуалци бяха занемарени или прекъснати. Себичността и простащината доведоха до там, че дарения на художествени произведения, оценявани за много милиони долари, като това на Петер Лудвиг, бяха осуетени.64 За наши международни изложби и чествания стана смешно да се говори. Заговори се за други неща — за атентат срещу папата в Рим и за български чадър в Лондон.

България — не без участието на мастити българи — бе поставена отново в кюшето, където е мястото на слугите, на вечно виновните и на отхвърлените от цивилизования свят.

Безсилна да променя заобикалящата я среда, Людмила сама постепенно се преобрази от обикновена млада жена в някакво странно същество, залутано в смътните пространства между днешния и утрешния ден. Загрижена за бъдещето на хората, почти нямаше време за личен живот. Заета да убеждава мнимите си следовници, сякаш не забелязваше, че е останала без приятели. Обсебена от мечтата за всемирно братство, живееше в хладния климат на самотата.

Зад напрегнатия си делник, зад вечната си заетост, зад малките празници на постиженията и вечните грижи по предстоящото, тя всъщност криеше своя трагизъм, който години наред бе отказвала да признае. Голямата й мечта се оказа химера, крайната спирка — поражение, и така си отиде, за да остане в нашите сънища.

Понякога все още се случва да я виждам там — в дрезгавината на съня и в часа на кошмарите. Наблюдавам я как възлиза по някаква камениста пътека, а после спира нерешително, стигнала до ръба на пропастта. Оглежда се бегло, но не ме забелязва и отново се накланя над пропастта. Опитвам се да извикам, за да я предупредя да внимава — нали знам, че понякога е твърде припряна — обаче от устата ми излиза само неясен шепот. Искам да й напомня думите на Учителя:

И в този миг се събуждам.

„Това не беше сън, — казвам си, все още изтръпнал от нощното видение. — Това е цитат.“

„Вие не й помогнахте“ — дочувам пак собственото си мърморене. Понеже съм зодия „Близнаци“, оставям понякога двата близнака у мене да се дърлят, за да видя какво ще се получи. Какво ще се получи ли? Оправдания.

Как да й помогнеш, когато бе свикнала да крие тревогите си и да споделя само мечтите. Как да й помогнеш, когато не желаеше да слуша неприятни неща по адрес на този или онзи свой „верен“ помощник и винаги отхвърляше предупрежденията, защото трябвало да бъдем търпеливи — хората се развивали. Някои наистина се развиваха. Главно в обратна посока.

Всичко това е минало и забравено. Остава делото. Но наистина ли остава?

Е, НДК засега не са го сринали. Използват го даже още по-пълноценно от някога: В част от помещенията продават сутиени, слипове и маратонки. Не обвинявам никого. Някогашният „Дворец“ днес е стигнал до просешка тояга, оставен на самоиздръжка. Музеят за чуждестранно изкуство е чудесно място за любителя на тишината и самотата. За другите реализации не ми се приказва. Добре пак, че са се задоволили да изкъртят от фасадите само нейното име, вместо да прибегнат до по-радикални преобразования с помощта на тротила. Скулптурата върху гроба пък е обезобразена. А „Камбаните“…