Още не съм успял да съобразя докрай тия подробности, когато скачам от леглото. Скачам, за да падна наново. Вие ми се свят и ми се гади. Само че сега не е моментът за прилошаване. Опитвам пак да се изправя този път по-бавно и по-предпазливо. Поглеждам ръчния часовник, оставен на масата: пет и седем. Слава богу. Приближавам предпазливо до банята и заставам под душа.

Малко по-късно вече усещам, че възкресението е настъпило. Обличам се светкавично, което не ми попречва все пак да установя по някои дребни подробности, че джобовете ми са пребъркани. Не липсва нищо, но са пребърквани. Вероятно е търсила картичката на мьосю Арон.

Излизам от хотела и се отправям към адреса, врязан в паметта ми. Добре поне, че тия наркотици не изличават спомена, а само го обогатяват с още една неприятна подробност. Диагоналът на уличката, водеща към горната част на града, ми се вижда неприятно стръмен, обаче макар до шест без петнайсет да има още време, аз увеличавам скоростта до краен предел, защото при такава промяна в ситуацията и при такава жена като Флора вече не можеш да бъдеш сигурен в нищо.

— Малко сте подранили. Току-що се прибирам — промърморва с нюанс на укор мьосю Арон, като отваря вратата на апартаментчето.

Известно е, че при деловите срещи подраняването е също такъв израз на неучтивост, както и закъсняването. Само че в момента аз държа не толкова на учтивостта, колкото на ключа.

— Надявам се, че е у вас? — запитвам, като усещам, че замореното сърце проявява някои странни капризи в гърдите ми.

Вместо отговор домакинът изважда от джобчето на жилетката въпросния ключ, който изглежда доста надежден с масивния вид и сложната си форма.

— Надявам се, че е същият? — питам отново, като протягам ръка.

Мьосю Арон отблъсква ръката ми с деликатен жест и забелязва с достойнство:

— Не забравяйте, че аз съм от старата генерация, господине.

Да се надяваме, че обичаите на генерацията са казали думата си. В подобни сделки и въпреки възможни предпазливост човек е принуден да извършва известни действия слепешката.

— Мисля, че от получената сума до магичното число съществува известна дистанция, подлежаща на преодоляване — напомня домакинът, като продължава да държи ключа на почетно разстояние от жадната ми ръка.

Пищната дама би могла да ми скрои възможно най-калния номер, ако просто бе ми прибрала парите. В такъв случай този пресметлив човек за нищо на света не би ми дал ключа. Ала тя не се е сетила, нито е допускала.

Изваждам банкнотите, необходими за преодоляване на дистанцията, и получавам срещу тях секретния инструмент. Сетне пожелавам на мьосю Арон добро здраве и леки старини и излизам. Часът е само шест без осем.

Но макар да е шест без осем, навън вече е спрял опелът на Флора, която е тъкмо в процес на издишване от черната му черупка.

— Не си давай труд да слизаш, скъпа — спирам я. — Пътуването продължава.

— А, ти си тук, момчето ми — забелязва тя приветливо доколкото това е по силите й, като се настанява обратно зад волана. — Не допусках, че ще се събудиш толкова скоро. Беше тъй сладко заспал.

— Най-първо в хотела, да уредим сметката — нареждам, като сядам до нея.

— Не можеш ли да го кажеш с друг тон? Знаеш, че не обичам да ме командуват.

— Бих ти казал с друг тон нещо друго, скъпа. Но бъди доволна, че съм великодушен.

— Великодушен? Ха-ха…

Тя се засмива с един от крайно редките си и малко дрезгави смехове.

— Може би не се сещаш дори, че ти приложих точно тая доза, която беше приготвил за мене. И може би не си забравил, че веднаж вече ме принуди да взема друга подобна доза…

— Нямам представа за какво говориш.

— Ти ли?… Такова унижение изживях тогава, и такъв главобол…

— Не разбирам дори за какво става дума.

Флора обаче не благоволява да ми даде разяснения, а включва на първа и потегля.

Спираме в хотела, колкото да се разплатим, и продължаваме към Берн. Пейзажът е познат и не особено екзотичен, а след спадането на напрежението главоболът наново се засилва. Мълча прочее и се опитвам да подремна, макар че това е такава жена, та да не смееш в близост до нея и да дремнеш.

— Добре ме преметна ти с тия „пет часа“ и тоя „Контис“… — чувам по едно време гласа й.

И понеже не възразявам, тя отново подхваща:

— Навярно и сега нямаш представа за какво говоря.

— Съвсем смътна — признавам. — Твоята доза просто ме изкара от релсите.

— Обаче не дотам, че да изтървеш срещата. Да бях се сетила малко по-рано да потърся адреса му в „Нидегер и Пробст“… Щеше тогава да ме изгледаш откъм гърба.

— Гледката заслужава внимание наистина — промърморвам. — Но макар много да държиш на интелекта, ще си позволя да ти кажа, че известни части на гърба ти са значително повече развити от акъла.

— Да бях се сетила малко по-рано… — повтаря горчиво Флора, без да ме слуша.

— И какво щеше да постигнеш? Щеше да хвърлиш две хиляди — защото мьосю Арон не би се отказал от своите две хиляди и срещу всички женски прелести на света, щеше да хвърлиш тия две хиляди за един ключ без всякакво предназначение. Смятах те за по-умна, обаче очевидно съм сгрешил.

— Забравяш, че с ключа в ръка играта щях да я водя аз! — възразява дамата. — От мене ключа, от теб ключалката, но играта щях да я водя аз.

— Ти никога няма да водиш играта, скъпа. Това не е бридж, нито търговия с лули. И макар че не обичаш да те командуват, в твой личен интерес е да се въздържаш от импровизации и да ме слушаш, ако наистина държиш да стигнеш до брилянтите.

Гласът ми е достатъчно авторитетен въпреки налягащата ме дрямка и жената размисля известно време върху смисъла на току-що произнесеното.

— Добре, Пиер, но и ти запомни: ако дори само се опиташ да ме преметнеш на финала, ще те убия!

— Не ме плаши — измърморвам едва-едва, защото дрямката все повече ме обхваща. — Знам, че няма да го направиш. Ти имаш слабост към мене.

— Наистина едва ли ще го направя — признава тя. — Не, наистина не бих имала сили да те убия…

И за да ме успокои съвсем, добавя:

— Ще те убие Брунер.

По мое внушение Флора е спряла колата до сладкарницата при Остринг и сама е продължила нататък. Раздялата ни няма особено конспиративно значение, но в момента само една разправия с Розмари ми липсва.

Къде отпочинал, къде добавъчно омърлушен от дрямката в колата, тръгвам към вилата, обаче още на първия завой виждам зеления буик на американеца, спрял до алеята.

— Тук на място ли искате да ви пречукам, Лоран, или предпочитате да извърша екзекуцията на закрито? — запитва любезно Ралф, като подава глава от колата.

Тази безвкусна идея да бъда пречукан, изглежда, става все по-популярна.

— Не забравяйте, че между нас съществува споразумение — напомням.

— Само че вие го нарушихте.

— Лошо сте информиран. Прескочих просто с Розмари до нейния Грабер…

— Това вече го знам.

— И додето я чаках долу в хола, на мене пък наскочи Флора. Връхлетя ме като тайфун и ме отнесе…

— … И през целия ден ви подмяташе насам-натам като безпомощен обрулен лист…

— Е, не чак толкова безпомощен. Мисля, че свърших известна работа. Но наистина през целия ден не можах да се отърва от тази Флора.

— Знам и това — кима Бентън. — Видях ви как слязохте от колата й. А каква работа свършихте?

— Тук на пътя ли ще говорим? — запитвам с укор, понеже усещам жизнена необходимост от чаша горещо кафе.

Американецът излиза от буика и ние се запътваме към сладкарницата, една от малките гордости на квартала. Сладкарницата наистина е доста уютна, ала ние се разполагаме отвън на терасата, отдето човек може да наблюдава долу шумния булевард с трамваите, пристигащи от града, завиващи и поемащи обратно, а горе — зелените хълмове, по които са накацали вилите на това мирно и тихо село — нашия квартал.

— Мисля, че още тази нощ ще можем да приключим операцията и да завършим сделката — казвам при второто кафе.