Мьосю Арон ме поглежда победоносно, сякаш решението е негово лично дело. Сетне погледът му се плъзва през рамото ми и се спуска леко надолу, за да кацне вероятно точно върху обемистите бедра на оная разкошна жена. Той обаче твърде бързо свежда погледа още по-ниско и още по-насам и дори наново сменя диоптрите, защото въпреки късогледството си е установил, че някакви оранжево-кафяви и жилави листчета, сгънати на две, са се появили по незнаен път до ръката му. Мьосю Арон, разбира се, не е дотам невъзпитан, че да ги брои, което не му пречи веднага да отгатне бройката:

— Мисля, че са три и петстотин.

— Точно толкова.

— Значи трябва да добавите разликата до пет.

— Обаче вашите сведения не струват пукната пара без ключа.

— А какво би струвал един гол ключ без моите сведения?

И като забелязва мъчителното ми колебание, подхвърля:

— Ключът при всички случаи е ваш.

— Добре — въздъхвам и изваждам банкнотите, които всъщност още предварително съм приготвил.

Но преди да ги пъхна под ръката му, нареждам:

— Кажете мястото и точния час на срещата.

— Най-удобно е в къщи. Шест часа.

— По-рано не може ли?

— Е, елате четвърт час по-рано. Аз, знаете, в пет излизам от работа.

Пъхвам парите и едновременно прибирам визитната картичка с адреса. Боя се обаче, че жестът ми въпреки цялата си дискретност не е пропуснат от Флора.

— И тъй, шест без петнайсет у вас — повтарям, за да няма недоразумения. — И ако чуете на раздяла да кажа нещо друго, имайте предвид, че е, просто за дезинформация на някое странично ухо.

— Разбирам ги тия работи — кима с достойнство мьосю Арон.

Уреждам сметката, а подир туй двамата с госта по стар мъжки обичай се отбиваме за минутка в тоалетната. Това е съвсем удобен случай да прочета визитната картичка, да запаметя адреса, а подир туй да я скъсам и да пусна водата. С такава жена човек никога не знае…

Когато излизаме на тротоара пред „Двата гълъба“, дамата от насрещната маса по някакво странно съвпадение също излиза, сподирена от двама старци с британски вид. Тия старци. И тази Сузана.

— И тъй, в пет часа пред „Контис“ — произнасям дискретно, но достатъчно ясно.

— Пред „Контис“, да! — промърморва мьосю Арон, като ми хвърля заговорнически поглед.

— Ще ми кажеш ли най-сетне какъв е този тип? — запитва нетърпеливо Флора, щом само тръгваме към хотела.

— Не се обременявай с подробности — отвръщам. — Какво значение какъв е, щом върши работа.

— Тогава свивам подире му и сама ще разбера всичко. Той така ме зяпаше, че само при една моя дума…

Тя не довършва, защото прави кръгом и аз съм почти сигурен, че с цялото си нахалство действително е готова да го сподири.

— Престани с тия детинщини — промърморвам, като я хващам за ръката. — Както сама чу одеве, казва се Арон и работи в „Нидегер и Пробст“.

— А за какво ти е притрябвал? — продължава да пита тя, като тръгва неохотно с мене.

— За ключа, разбираш ли, за ключа! Сега доволна ли си?

— А къде е ключалката? — настоява тази невъзможна жена.

— Това ще го разбера следобед. Информацията плюс ключа — такава е сделката.

— И толкова време се разправяхте само за един ключ? — любопиствува тя.

— Този ключ струва пари, мила. И то много пари.

— Видях, че му пъхна нещо под ръкава. Не съм сляпа.

Вървим известно време мълчаливо, додето тя наново запитва:

— Но все пак ти трябва да знаеш къде приблизително се намира тази ключалка… Във вилата на Гораноф или другаде?

— Естествено, че във вилата на Гораноф.

— А защо е поръчал устройството чак в Лозана?

— Ами защото навярно е имал предвид такива хора като тебе и мене. И се е постарал да затрудни задачата им. Можеш да ми вярваш, че съм похарчил доста време, додето надуша този Арон.

Прибираме се най-сетне в хотела и аз свалям сакото и се обтягам на двойното брачно легло, така, само за да поотпусна мускулите си, като не пропускам междувременно да пъхна за всеки случай един малък лечебен препарат под възглавницата. Флора също се готви за къса почивка и за да не мачка чудесната си лятна рокля, която така подчертава могъщите й форми, предвидливо се съблича пред огледалото.

— Като гледам това дантелено еротично бельо, имам чувството, че си се приготвила не за делово пътуване, а за стриптийз — не се стърпявам да забележа.

— Деловата жена трябва винаги да бъде готова за стриптийз, скъпи мой, понеже може да й бъде наложен и принудително — отвръща тя спокойно.

— Принудително? На тебе? Не ме разсмивай.

Тя не благоволява да отговори, а продължава да се върти насам и натам пред огледалото, вероятно заета не толкова да се оглежда, колкото да ми осигурява възможността аз да я гледам. Което и правя, за да не я обидя.

Сетне се приближава с предизвикателно полюшване в стила на съблазнителка от старите филми, изправя се до мене и подхвърля:

— Съблечи се де, така ще си измачкаш панталона.

Подчинявам се, все с тази същата цел — да не я обидя. Подир което някак от само себе си изпадаме в ситуацията, отбелязана от целомъдрените автори с един или повече реда многоточия. А после се отпускаме да подремнем, понеже до пет часа още има време и „Контис“ не е твърде далече. Аз, разбира се, нямам никакво намерение да дремя и нервите ми са достатъчно опънати, за да дремя, и просто следя кога съпругата ми за един ден най-сетне ще заспи, ала тя не заспива, а се върти насам-натам и аз с трепет очаквам, че леглото под нас в някой миг ще изтрещи и ще рухне, сразено от тази неспокойна красавица.

— Ти вече си похарчил толкова пари по тази операция, Пиер… — чувам сънливия глас на Флора.

— Не е лъжа — промърморвам.

— … И си загубил толкова време…

— Не е лъжа — повтарям.

— С едничката цел да ме ощастливиш, нали, момчето ми?

— Клопката ти е доста грубичка, мила. И съвсем ясно е, че това не е едничката ми цел. Но въпреки туй наистина ще те ощастливя. И то по една-единствена причина.

— А именно? — пита тя, обаче сънливият тон вече се е разсеял.

— Там, където се намира това, което ти търсиш, лежи и нещо друго, което аз търся. Просто, нали?

— А какво е това другото, Пиер?

— Книжа, документи, изобщо нещо без парична стойност.

— И ти си готов да изоставиш брилянтите заради тия книжа без парична стойност?

— Именно: готов съм. Колкото и невероятно да изглежда това от твоя гледна точка. Не допускаш ли, че на тоя свят има и неща по-важни от парите?

— Не. Такава глупост не мога да допусна — признава тя.

Сетне гласът й отново става сънлив:

— Впрочем това е наистина въпрос на гледна точка. Ти си вероятно от тия там, дето хвърлят бомби и се стрелят по политически причини…

Не отговарям, за да я оставя спокойно да заспи и се съсредоточвам върху предстоящето. Изобщо познатото малко съвещание между себе си и себе си с цел да се изясни перспективата. Не знам колко време трае съвещанието, но имам чувството, че Флора вече е съвсем притихнала, и леко протягам ръка под възглавницата, за да докопча лечебния препарат. Трябва да се е натикал доста навътре, защото не мога да го напипам. И тъкмо когато се старая да го напипам, жената ненадейно надвесва над мене едрата си гръд:

— Спиш ли, момчето ми?

Тия думи и тази едра гръд са последното, което запомням, преди да изпадна в неясния и странен свят на наркозата.

Събуждам се с остър главобол и с отвратителен горчив вкус в устата. Трябва обаче да мине време, додето разбера, че съм се събудил, тъй като в главата ми витаят несвързани образи и аз дори не мога да разбера защо и как съм попаднал в тая съвсем непозната квартира. Сетне се сещам, че това трябва да е хотелската стая в „Терминюс“, и виждам над лицето си полюшващите се едри гърди и чувам загрижения глас на Флора: „Спиш ли, момчето ми“.

Упоила ме е с моя собствен препарат, тази кобра, Зърнала е в огледалото как пъхам пилюлата и додето съм се събличал, я е прехвърлила под възглавницата си.