Писалката пращи в ръката ми:

— Изчезвайте! Ганев е убит — съобщавам тъкмо преди Розмари да нахълта в стаята и да се притисне към мене в спазмите на истерията.

— Проснат е в хола… — бъбре тя. — С нож в гърба… и всичко е в кръв…

— Добре, добре, успокойте се — потупвам я по треперещия гръб. — Това не ви засяга и вие нищо не знаете.

— Да бяхте видели само колко кръв… — продължава да бъбре тя.

— Колкото има в едно тяло, не повече. Успокойте се де. Подир малко навярно ще дойдат тук за сведения. И ако не искате да ви разкарват месеци наред… Или, не дай боже, да ви обвинят в убийство…

Последната бележка, изглежда, напълно й връща здравия разум.

— Но ако някой наоколо ме е видял?

— Не вярвам да ви е видял друг освен мене.

— О, Пиер! Ще ви бъда признателна за цял живот!

Пропускам възклицанието транзит край ушите си, понеже в момента я оглеждам, за да видя не си ли е лепнала някое кърваво петно като в криминалните романи от стария стил.

— Един шанс все пак, че сте с ръкавици… — промърморвам тъкмо когато навън се позвънява.

— Как изглеждам? — пита Розмари, като излиза от стаята си.

— Нормално — отвръщам.

Вече наближава седем, а в седем трябва да бъдем на бридж у Бентън и наемателката ми държи да има естествения вид на човек, не особено покрусен от убийството на някакъв почти непознат съсед. Сега вече лицето й е спокойно и дори си е възвърнало обичайния здрав цвят може би с помощта на някои дребни козметични манипулации.

Жената прави няколко крачки из хола, поставила едната ръка на кръста си, както е в обичая на модните манекени. Тя сякаш репетира в момента ролята на естественото държане.

— Ще изглеждате още по-добре — забелязвам, — ако не си придавате по-непринуден вид от необходимото.

— За какво намеквате? — сепва се тя, като спира и ме поглежда.

— За одевешното ви поведение пред полицаите. В началото стояхте съвсем вдървена, а подир туй така се отпуснахте и разбъбрахте, че непременно бихте събудили подозрението им, ако не бързаха толкова. Тъй че не е зле тая вечер да приказвате по-малко и да не пускате в ход тоя прекалено звънък и ужасно фалшив смях.

Тя мълчи, сякаш съкрушена от думите ми.

— Вие ме разочаровате, скъпа — позволявам си да добавя. — Вие, жената с безбройните индивидуалности.

— Моите индивидуалности са предназначени за мирното всекидневие, а не за криминални ситуации, Пиер.

— И какво от туй? Нали вие наистина не сте го убили?

— Не ме карайте отново да изпадам в криза — простенва Розмари. — И какво като не съм го убила? Нали видях всичко с очите си: проснатия труп и кръвта… толкова кръв… И нали можеха да ме сварят на мястото и да запитат какво правя тук до този труп и в тоя хол и да се заинтересуват защо съм ходила тъй често в тая вила и какво съм търсила при тоя старец и… и… една минута закъснение и щях да хлътна в катастрофата…

Тя млъква за миг, а сетне с обичая си да променя внезапно тона запитва:

— Сигурен ли сте, че човекът, който ви се обади по телефона, беше наистина хер Гораноф?

— Откъде мога да бъда сигурен, след като никога не съм чувал гласа му?

— А какъв беше гласът? Имаше ли акцент?

— Нисък и дрезгав. Не усетих акцент.

— Значи не е бил Гораноф — промърморва съкрушено жената и се отпуска в едно кресло.

— Какво значение кой е бил? — отвръщам нехайно. — Може да е бил оня, другият.

— Искате да кажете Пенеф. Не е бил и Пенеф — поклаща глава Розмари. И двамата говорят с подчертан акцент. И гласовете им не са нито ниски, нито дрезгави. Това е било капан, Пиер…

— Какъв капан?

— Един адски капан. Помислете само: обаждат се, за да ме примамят във вилата тъкмо когато там се готви или вече е извършено убийство…

— Но за да стори някой това, той трябва да има сериозни основания — съобразявам гласно. — Имате ли неприятели, готови на подобна постъпка?

— А защо смятате, че човек непременно е длъжен да познава неприятелите си? Те могат да съществуват и без да ги познавам — отвръща не без известна логика жената.

— Но за да съществуват, трябва да има причини…

— Причините също могат да бъдат неизвестни за мене. Отде да знам… Не е изключено да са ме примамили просто защото са смятали, че върху мене най-лесно ще падне подозрението… Честите ми, макар и невинни посещения у Гораноф…

— Всичко е възможно — прекъсвам я. — Но смятам, че е по-добре да оставим тия разсъждения за по-късно. Иначе наистина отново ще се разстроите.

И за да дам друга насока на мислите й, забелязвам:

— Подозирам, че сте решили тази вечер окончателно да изкусите Бентън.

Имам предвид по-специално пределно късата й пола, една от тия поли, каквито вече носят само подрастващите момичета, понеже Розмари вероятно подир доста колебания отново е избрала ролята на глезена мамина щерка.

— Все пак — добавям — смятам, че изкушението ще бъде по-сигурно, ако се явите направо без пола.

— Не вярвам и това да помогне — промърморва жената, която е започнала да се успокоява. — Имам чувството, че вие си правите известни илюзии относно сексуалните вкусове на тоя господин.

В малкия замък на Бентън ни въвежда неговият шофьор, докато вътре в самата приемна зала прислужникът завършва приготовленията около бюфета, поне додето Ралф не го подканва да се махне. И двамата тия верни служители са смугли метиси, в чиито големи очи и мудни грациозни движения има нещо женствено. Може би са братя, освен ако са близнаци, във всеки случай, макар Бентън да ги нарича Тим и Том, аз никога не успявам да различа кой точно е Тим и кой — Том.

Ралф още не е сварил да формулира баналния си комплимент по адрес на Розмари, когато в хола изгрява с неповторимата си царственост и Флора. Изпитанието на енергичното ръкостискане не се разминава на никого от нас, но аз забелязвам, че американецът предвидливо е преместил масивния златен пръстен на лявата си ръка. Карето е в пълен състав, тъй че бихме могли да започнем играта както винаги. Само че днес не е както винаги.

— Каква сензация, а? — произнася новодошлата, като се разполага върху златистия копринен диван, а не на съответния стол до масата.

— Не искам да ви разочаровам, но подобни сензации стават всекидневно с дузини по всички краища на света — забелязва апатично Бентън.

— И аз не бих желала да ви засягам, драги, но позволете да ви обърна внимание, че нашият квартал не е Чикаго — отвръща Флора, докачена, че някой се е опитал да омаловажи нейната сензация.

— В Чикаго нещата са далеч по-безопасни — пояснява все тъй апатично Ралф. — Там ви убиват само в краен случай и само при сериозен мотив.

— Мотивът е винаги един и същ — подхвърля Розмари, която единствена се е настанила до масата и разсеяно разбърква колодата карти.

— Един и същ? — вдига веждите си на жена-вамп Флора. — Казват че убиецът дори не се е докоснал до парите, намиращи се в портфейла на Гораноф.

— Вероятно не е имал време да се занимава с такива дреболии — решавам и аз да се намеся. — Търсел е нещо по-ценно.

— Трийсет хиляди франка съвсем не са дреболии, момчето ми — възразява Флора.

— Да — кимам. — За вас и за мене. Но представете си, че убиецът е търсел нещо за три милиона…

— Не ставайте лекомислен, Пиер — апострофира ме американецът. — Когато човек притежава нещо за три милиона, той го съхранява в банката. Особено ако живее в един град на банките.

— Не твърдя обратното. Но вие по-добре знаете, че такива неща се държат в сейф, а сейфът си има ключ. И какво чудно, ако убиецът е проникнал тук именно за да получи ключа.

— Точно така! — възклицава Флора.

— Точно така ли? — поглежда я Бентън. — Само не забравяйте, че за да стигнете до сейфа, е нужен освен ключ и един друг елемент, без който няма да ви пуснат при сейфа: шифърът.

— Е, добре — казвам сговорчиво. — Можем да обобщим, че убиецът е проникнал при нашия съсед, за да получи ключа и шифъра.