— Ние там в Лозана бяхме още по-приковани — напомням. — Така приковани, че бяхме готови за оня свят.

— Вярно е. И аз ви спасих. За което не чух никой да ми каже мерси…

— Ако не съм го казал, то е само защото думите са слаби да изразят чувствата ми, скъпа…

— Да, да, знам добре, че си по празните приказки… Но за да се върнем към същественото, трябва да кажа, че тъкмо в мига на най-голямото отчаяние в хола през терасата с едно внезапно разбиване на вратата нахълта моят Макс. Понеже аз знаех, че Макс, когото тъй неприлично бяхме зарязали в Женева, рано или късно щеше да дойде да ме потърси, затуй му бях оставила в квартирата си една бележчица, че се намирам у Бентън. Не знам дали трябва да ви описвам сражението, още повече и аз самата, както бях вързана, можех да го наблюдавам съвсем частично, но затуй пък имах щастието да видя добре края, когато тия двама лилипути с техните японски хватки бяха навити като мокри пачаври и запратени в ъгъла, а после и съответно завързани на нашите места, за да имат достатъчно време да премелят станалото. Подир което Брунер се зае да изцеди сведенията за вилата от вашата Розмари и може би щеше да я осакати за цял живот, ако аз не бях му казала, по-кротко, Макс, все пак това е дама, остави я сама да изплюе адреса, в края на краищата тя е разумна жена. Така че Розмари изплю адреса и настоя да потеглим заедно, така че аз пак трябваше да взема думата — макар да знаете много добре, момчето ми, че не съм от приказливите, — да взема думата и да обясня на вашата приятелка, че този живот, на който сме осъдени, не е нищо друго освен едно състезание по бягане и всеки тук бяга на свой риск и отговорност и върху собствените си крака, и ако тя без друго иска да присъствува на празника, да се качва на червената си черупка и да потегля. Това беше един наистина благороден жест от моя страна, за който също никой не ми каза мерси и който ми струваше една малка дреболия от девет колосални брилянта, но когато ти е писано да направиш една глупост, автоматично се налага да я платиш. Защото в момента аз имах до себе си моя Макс и бях сигурна, че Макс няма да допусне никой да се подиграе с интересите ми и не можех да предполагам, че няколко часа по-късно едно мизерно пигмейче, наречено Тим или Том, ще изпразни пълнителя в гърдите на Брунер, а тъкмо така се случи и аз бях принудена да завърша операцията ето с тия две голи ръце…

— А може би и с един пистолет — подхвърлям.

Тя ми отправя остър поглед и разкошните сини очи изведнъж изсивяват:

— Да не би да си срещал Розмари?

— Розмари ли? Че къде да я срещна?

— Помислих си го, понеже наистина имах пистолет. Само че вече бе късно. И Брунер бе убит.

— Не виждам да си в траур, скъпа. А черното би ти стояло добре. Ще изглеждаш още по-стройна.

— Би трябвало да разбереш най-после, момчето ми, че не залагам на излишната стройност като твоята Розмари, а на обратното. На тоя свят все още има мъже с нормални вкусове.

— Значи изтърва брилянтите… — обобщавам. — Положих толкова труд да ти ги осигуря, а ти накрая ги изтърва.

— Нямаше да ги изтърва, ако преди да излезем оня ден от Лозана, бяхме свили с колата към вилата на Виолета. Само да знаех за вилата на Виолета… Но ти си знаел и ключът ти беше в джоба и въпреки това не ме заведе.

— А знаеш ли какво щеше да стане, ако бях те завел? Щяхме и досега да лежим с тебе двамата в оня бункер и никой нямаше да дойде да ни отвори, защото никой освен мене не знаеше скривалището. И като казвам „щяхме да лежим“, навярно разбираш, че не става дума за любовна прегръдка, а за оная, другата, гадната и студената — на смъртта.

— Наистина… Онази усойница вече е дебнела… Просто не се сетих.

— Все пак смятам, че поне си попреровила куфарчетата, скъпа. Там имаше доста нещица.

— Какво ще ги ровя. Прибрах ги, както си бяха и ги заключих в банковия сейф на мое име. И все пак това не са брилянти. Но и аз не съм алчна. Когато имаш интелект, можеш да минеш и без брилянти. Те са нужни на такива вятърничави персони като твоята Розмари. Нужни са й, за да ги пропилее с някой такъв като тебе, дето също не знае цената на парите. Колкото до мене, аз имам други планове…

— По търговската част… — сещам се. — Фрау Пулфер…

— Не ме бъркай с фрау Пулфер, момчето ми. Аз не работя на дребно.

— Разбрах, ще откриеш хотел — сещам се отново.

— Хотелите, това не е лошо — кима дамата. — Но имат бавна възвръщаемост. Ще открия един шик ресторант, на едно шик място…

— И ще ме вземеш със себе си…

— В никакъв случай — възразява Флора.

— Но нали постът на домашното куче е вакантен.

— Да, но аз нямам навик да държа и домашна змия. Ти си тежък характер, момчето ми. Да оставим, че имаш вкус към двойните игри, но обичаш и да командуваш…

— Разчитах на по-голяма симпатия — промърморвам унило.

— Всъщност бих те взела… — забелязва Флора, — ако не беше забъркан в ония там опасни неща, политическите. А щом ти си забъркан, значи ще забъркаш и мене. Не, Пиер! Аз обичам парите, обаче не мразя и спокойствието.

— Ясно: трябва ти съпруг.

— Ако ми потрябва, лесно ще го намеря. Въпреки че нямам ръста и килограмите на твоя американски феномен. Мъжете с нормални вкусове, макар да намаляха застрашително, но все пак още не са напълно измрели, момчето ми.

— Щом само на тази маса са двама…

— Драго ми е да го чуя — отвръща тя с такъв тон, сякаш друго не е и очаквала. — Обаче мисля, че е време да тръгвам.

Изпращам я дружески до стълбата и стоически изтърпявам бодрото й ръкостискане:

— Ако някой ден съдбата те запрати в моя ресторант, който и сама не знам още къде ще е, бъди сигурен, че обедът ще бъде за сметка на стопанката — обещава ми тя.

Но после, вече тръгнала, подхвърля, за да не си въобразя прекалено:

— Първият обед!

Връщам се, за да уредим най-сетне сметката.

— Каква жена! — произнася с нюанс на адмирация Борислав.

— Жена и половина — съгласявам се.

И ето че малко по-късно ние летим в черното волво върху лентата на шосето, виеща се сред изумрудените хълмове. Сега обаче на кормилото е вече Борислав и това ми дава възможност най-сетне да призова на среща съня, който, както е известно, е по-малкият брат на смъртта. Щом е по-малкият брат, няма нищо опасно. Лошото е да не те прегърне сестра му, голямата.

— Омръзна ми да ги слушам тия ваши истории — признава Борислав. — Брилянти… брилянти…

— А мене питаш ли ме? — промърморвам.

— И какво има толкова в тия брилянти? — продължава да умува приятелят ми.

— Там е работата, че нищо. Чист въглерод.

© 1977 Богомил Райнов

Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007

Редакция: Mandor, 2007 (#)

Публикация:

Богомил Райнов

ТАЙФУНИ С НЕЖНИ ИМЕНА

Издателство „Народна младеж“

София, 1977