— Аз не работя с капаро — поклаща глава американецът. — Ще получите копията точно в мига, когато и аз получа брилянтите.

Той отново ме поглежда, ала този път погледът му е добил обичайната си сънливост:

— И все пак в сделката има едно капаро. Само че от ваша страна. И това сте вие. Не си въобразявайте, че имате дори и най-малкия шанс да офейкате. Нито да вършите някакви лудории. От тази вечер вие сте под карантина, Лоран. И макар може би да не го забелязвате, дори и в тоя момент сте под карантина.

Не правя глупашки опит да се оглеждам. Нямам основание да се съмнявам в думите му и мога да бъда почти уверен, че нейде в съседство верният Тим или някой от този род се е притаил с пистолета си, предвидливо съоръжен със заглушител, или стиска някой от тия ножове, които напоследък тъй често се забиват в гърбовете на съседите ми.

— Ваша работа, Бентън — произнасям примирено. — Само че, мисля, вече ви казах: за да сложим ръка на брилянтите, трябва да стигнем до скривалището. А за да стигна по-бързо до скривалището, ще ви моля да не ми се пречкате. Упражнявайте карантината си, но не ми се пречкайте и не ме въвличайте в боксови мачове. Не мога да искам от вас да изоставите тия старомодни методи, те са станали ваша втора природа, обаче, моля ви, не ме обременявайте с тях поне следните няколко дни.

— Аз съм мек човек, както знаете — признава Ралф неохотно, сякаш е принуден да разкрие ахилесовата си пета. — И не държа да ви развалям физиономията. Но това зависи и от вас. Придържайте се към правилника и никой няма да ви се пречка.

Той натиска копчето на кварцовия си часовник и забелязва:

— Развалихте ми вечерта с тия ваши пазарлъци. А можехме да направим едно предпразнично каре с онези две пепелянки.

— О, „пепелянки“!… Вие сте прекалено жесток спрямо тия две безпомощни жени.

— Имате пълно основание да ги щадите — съгласява се американецът. — Ако не бяха те, да ми отвлекат вниманието с дивотиите си, вие отдавна вече щяхте да фигурирате в графата на покойниците.

— Не се притеснявайте — отвръщам, като ставам. — Има време за всичко. За всичко и за всички.

И ние бавно потегляме назад към тихия и мирен квартал, където в тоя момент може би две жени сънуват прекрасни и страшни сънища, изпълнени с мрачни кошмари и сияйни брилянти.

Розмари не спи. Тя седи на дивана на обичайното си място и в обичайната си поза, кръстосала разголени крака и обърнала лице с напрегнат израз към вратата, дето в тоя миг се появявам.

— О, Пиер! Как ме изплашихте.

— Не ме ли очаквахте?

— Цяла вечер това правя: очаквам ви. И си ям нервите. Помислих, че пак са ви нападнали… че може би даже няма никога да ви видя.

Петте или шестте недопушени цигари в пепелника потвърждават думите й. Обикновено такава е нейната порция за целия ден.

— Излишно се безпокоите, мила. Покушения не стават всяка вечер. Даже и в нашия мирен Берн.

— Вие сте едничкият човек, на когото мога да се осланям, Пиер! Дори тази Виолета се оказа една малка неблагодарница…

Вдигам предупредително ръка, за да я приканя да смени плочата, и забелязвам без връзка:

— А вашите приятели импресионистите? Портретуването на мига или как беше там? Изобщо неуловимото и вечно променливото…

— Напоследък промените са предостатъчни и тук, около нас — отвръща жената. — За жалост всички до една не твърде приятни.

— Вината е наша: не знаем да се радваме на живота — произнасям дълбокомислено. — Какво ще кажете за една разходка тия дни до Женева?

Тя ме поглежда изненадано, дешифрира настойчивия ми поглед и отвръща:

— Защо не! Тъкмо ще видя татко.

„Татко Грабер“, поправям я наум, но премълчавам и поемам към кухнята. Розмари обаче ме сподиря и понеже усещам, че ще се пръсне от желание да мн каже нещо, подминавам кухнята и излизам в градината през черния вход.

— Защо тази вечер се държите като смахнат? — пита тя, като снишава глас, респектирана от затворническия ми жест. — И какви са тия странни мимики? Нима мислите, че ни подслушват?

— Сигурен съм.

— И откога?

— Вероятно от смъртта на Пенев. Оттогава нещата твърде много се сгъстиха.

— А какво е това пътуване до Женева?

— Не мога да ви кажа нищо, преди да се изясни едно друго обстоятелство.

— Ще ме карате пак да си ям нервите…

— Защо ще си ядете нервите? Дайте по-добре да хапнем пържени яйца с шунка.

Пътуването се осъществява чак в сряда заранта, тъй като едва вторник вечер намирам лаконичното указание на Борислав в тайника-волво и трябва да предприема отегчителни двучасови маневри, додето се отърва от поредния си брояч. Бентън е изпълнил обещанието: никой не ме закача, ала за сметка на туй неотстъпно съм броен. Тъй че отскубвам се от наблюдението само за няколко минути, а сетне отново и съзнателно се напъхвам в полезрението на брояча, за да не предизвиквам излишни съмнения.

Сряда според поверието също е лош ден, понеже е точно средата на седмицата. Само че ако се вярва на поверието, понеделник е още по-лош, без да говорим за вторник, чието мрачно реноме не се нуждае от коментарии, както и за четвъртък, а най-вече за черния петък, тъй че трябва да стигнем до събота и неделя, които пък са почивни дни.

Примирявам се прочее с нерадостната прогноза за срядата и предлагам на Розмари да вземем нейната кола. Този червен Фолксваген е наистина доста фрапантен, обаче тъкмо това най-добре ще покаже на преследвачите добрите ми намерения. Да се надяваш, че с такава алена кола ще се стопиш в движението, е все едно, като да разчиташ, че можеш да скриеш камила сред стадо гъски.

— Вашето волво повредено ли е? — осведомява се жената, додето забърсвам предното стъкло на фолксвагена.

— Съвсем не. Боя се дори, че е снабдено в мое отсъствие и с някоя добавъчна част.

— А какви са гаранциите, че и аз не съм обект на подобно внимание?

— Гаранции няма. Но имам чувството, че напоследък някои хора са загубили интерес към вас, мила. А дори, боя се, и към Флора.

— Включително и вие? — възклицава тя с присторено учудване.

— Знаете добре, че моят интерес винаги е бил насочен към един-единствен обект. Аз не съм импресионист.

Заранта е слънчева и обещава топъл ден, което може да е добро, а също и недотам добро в зависимост от степента на топлината. Оставям на Розмари грижата да се оправя с колата, която в края на краищата е нейна, а не моя, ала все пак я предупреждавам да не превишава без нужда скоростта и изобщо да не създава впечатление, че бягаме от нещо.

Въпросното „нещо“ аз го виждам достатъчно ясно в огледалото на ретровизора и то е конкретизирано в черния и елегантен като лачен чепик ситроен, който с привидна нехайност ни следва от разстояние.

— Това дразни… — промърморва Розмари, забелязала също ситроена.

— Само в началото. Само докато свикнете. А сетне се превръща в привичка. И дори се засягате, ако няма никой подире ви. Чувствувате се обиден и пренебрегнат.

— Имам впечатлението, че вие отдавна сте свикнали.

— Не съм запазил спомен за началната дата.

— Изобщо аз нищо не знам за миналото ви, Пиер. Онази вечер, когато чаках да се върнете, изведнаж си помислих, че ако не се върнете, така и ще си отидете от живота ми, без да съм научила нещо за вас. Странно наистина: живееш дълги месеци с един човек, под един покрив, в едно легло, а не знаеш нищичко за него, за миналото му, за детството…

— Какво има да знаете за детството ми, когато нямам детство — отвръщам небрежно. — Аз съм едно подхвърлено дете, израсло в сиропиталище, а не като вас — в заможно семейство.

— О, заможно семейство! — обажда се тя подигравателно. — Това е просто част от фасадата, скалъпена от Грабер. Заможно семейство!

Тя натиска нервно клаксона, противно на правилата, за да подкани камиона пред нас, заел средата на платното, да се дръпне вдясно. Сетне изсвирва още веднаж и още веднаж, додето камионът, макар и без излишно бързане, най-сетне освобождава пътя.