— Как е печалбата, братлета?

Младежът, който питаше, бе същият от първата вечер и това засили куража ми, понеже имах да си го връщам и понеже тоя път дангалакът бе сам.

— Помощ — изкрещя приятелят ми.

Младежът се извърна към него и туй ми даде възможност да премеря добре удара си и да халосам противника право в носа. Рукна кръв, но противно на очакванията ми дангалакът, без да губи време с физиономията си, връхлетя отгоре ми и понеже, нанасяйки удара, се бях напълно разкрил, юмрукът се заби в корема ми и аз се свих надве, при което младежът ме светна с обувка право в лицето и всичко наоколо ми се завъртя в мрачини и в червена мъгла, и в една раздираща болка, която напразно се мъчех да преглътна, но която изпълваше вътрешностите ми, додето ме задуши и престанах да помня.

На другата заран бях целият в отоци и синини и непрекъснато ми се гадеше, но въпреки туй отново стоях сред купищата дини, като поемах и хвърлях цял ден грамадните тежки плодове. Вечерта с приятеля ми се спотаихме в дъното на един празен вагон, преспахме там и се измъкнахме едва призори, когато вагонът бе прикачен към някаква композиция. Това бе един добър епилог, главно що се отнася до поуката, че при всяко положение може да се намери изход. Но поуката от предния ден също заслужаваше да бъде запомнена. Да удряш пръв, това е добре, обаче само ако имаш пред себе си страхливец или ако ударът ти е такъв, че няма нужда от втори. Иначе се разкриваш, и нищо повече. Трябва да търсиш изход не по посока на ударите, а на отбягването им.

И все пак, когато такъв изход липсва и боят е неизбежен, най-добре е да удряш пръв. Което и правя.

Тъкмо в мига, в който поглеждам часовника си, телефонът иззвъня. Вдигам слушалката и чувам дългоочакваната фраза:

«Извинете, грешка.»

Излизам в коридора и тръгвам безшумно към кабинета на Еванс. Стълбата за изхода е тъкмо на средата на коридора. Ако ме изненадат, преди да стигна до нея, резултатът ще бъде само отлагането на операцията. Отвъд стълбата обаче движението по коридора е свързано с по-големи опасности, тъй като не бих могъл да дам никакво убедително обяснение за присъствието си в тая част на сградата, и то в такова време. Сега обаче не е момент да се мисли за опасностите. Периодът на обмислянето е минал.

Коридорът изглежда безкрайно дълъг и вратите от двете му страни — по-многобройни отвсякога, но аз вървя без излишно бързане, като се стремя стъпките ми да не скърцат по линолеума. Прекосявам пустата чакалня с бюрото на Дора Босх, влизам в кабинета на председателя и тихо затварям подире си. Вратичката отляво е открехната леко, но съвсем достатъчно, за да се вижда водещата за нагоре стълба. Изкачвам се и се озовавам в помещението на четвъртия етаж.

Като се има предвид, че това е стаята на моите мечти, секретната архива е с доста банален и разочароващ изглед. Два металически тъмнозелени шкафа за книжа, голяма каса в същия цвят, затворени с капаци прозорци, вратичка към тоалетната и старо бюро, зад което седи в малко напрегната поза Ван Алтен.

— Касата е отворена — казва полугласно холандецът. — Само не губете време.

— А шкафовете? — питам, докато отварям масивната врата на касата.

— И те са отключени, но в тях има само търговски книжа. Побързайте, моля ви

Ако Ван Алтен играе на нервност, без да е нервен, той трябва да е велик актьор. Но безпокойството му, дори и да е искрено, още не е в състояние да ме успокои, защото причините на една боязън могат да бъдат най-различни. Така или иначе, съдбата на тоя човек е в собствените му ръце, нещо, с което аз например не бих могъл да се похваля.

Досиетата, свързани с моята работа, са наистина в касата. Това не са цели грамади от папки, обаче ако се има предвид, че сведенията са написани с твърде дребен шрифт на съвсем тънка хартия, обемът им не е никак незначителен. Отнасям ги на бюрото и изваждам от джеба си миниатюрен фотоапарат.

— Помагайте ми, за да свършим по-бързо — прошепвам на Ван Алтен.

Холандецът покорно почва да разлиства досиетата страница по страница, додето аз, опрял лакти в бюрото, действувам с фотоапарата.

— Нима всичко искате да заснемете? — пита човекът, като едва потиска нетърпението си.

— Само заради вас го правя — промърморвам. — За да не става нужда да ви безпокоя втори път.

Работата изглежда нищо и половина, но въпреки туй ни отнема близо час. Колкото повече наближава краят, толкова по-нервен става холандецът и толкова по-често трябва да му подвиквам:

— Дръжте по-устойчиво папката

— Не обръщайте по два листа едновременно

— Готово — казвам най-сетне, като прибирам апарата с последния филм.

— А парите? — пита холандецът.

— Ако искате чек, ще го получите веднага. Надявам се, че сте имали възможността да проверите наличността на сметката ми в банката.

— Не ме интересува сметката ви. Казах вече, че нямам нужда от чекове

— Тогава ще ви донеса утре вечер следващите осем пачки.

— До утре вечер вие ще офейкате — изръмжава архиварят.

— Мислех ви за умен човек, Ван Алтен, а вие ме разочаровате в последния момент. Не разбирате ли, че ако офейкам, това проваля наполовина задачата ми, понеже веднага ще предизвика подозрения и контрамерки. Аз бих офейкал само ако вие ме предадете, а вие нямате намерение да ме предавате, нали?

— Не, разбира се — отвръща, без да се замисля холандецът. — И все пак вие можете да офейкате.

— Казвам ви, че утре вечер ще имате парите франко у вас. Какво повече?

— Не искам да ги носите у нас. Ще ги сложите в куфарче и ще ги оставите на гарата: шкаф 295. Ето ви дубликат от ключа.

— Още по-добре — кимам и прибирам ключа.

— Сега слезте в чакалнята на втория етаж. Щом чуете, че дежурният се качва нагоре, използувайте момента и се измъквайте.

— А сигналната инсталация на входната врата?

— Взел съм грижата, тръгвайте Или искате да ми скъсате нервите?

Действията по отстъплението минават без усложнения. Пет минути по-късно вече се движа под ситния освежителен дъжд край заспалите тъмни води на канала. Здрачава се, но още е достатъчно светло, за да забележа, додето завивам в една пресечка някакъв човек на стотина метра зад мен. Случайните минувачи дори в такава пуста улица не са нещо свръхестествено. Обаче една малка проверка винаги е полезна. Насочвам се към гъмжилото на Калверстрат. Ако човекът се интересува по-специално от мене, той ще трябва да ме доближи при завоя към Калверстрат, в случай че не иска да ме изгуби в навалицата.

Така и става. Беглият поглед ме убеждава, че нелегалният ми спътник не е от хората на Еванс. Това е сивокосият приятел на Едит.

Когато твърдя, че нямам никакво намерение да офейкам, аз казвам самата истина. Макар че и у мене, като у сума хора, се спотайва едно същество, готово винаги да офейка. Задачата е изпълнена, микрофилмите са в джоба ти, повече от това няма да научиш, дори да киснеш тук с векове. «Какво повече чакаш? Да те очистят ли?» — Такива са накъсо разсъжденията на въпросното същество. Твърде логични на пръв поглед, което не ми пречи да ги оставям без внимание, защото това е логиката на страха.

Ван Алтен обаче не ми вярва. И човекът, който в този миг е зад гърба ми, също не ми вярва. Той си въобразява навярно, че се готвя да предприема бог знае какво, и иска на всяка цена да бъде в течение на действията ми и вероятно е съвсем сигурен, че не подозирам присъствието му.

Додето се движа сред множеството на Калверстрат и зяпам в осветените витрини, аз наистина обмислям едно начинание, по-точно две, между които се колебая: да вляза да се нахраня в снек-бара в края на улицата или да поиграя на криеница с преследвача си. В последна сметка спортната страст се оказва по-силна от лакомията. Свивам внезапно в тъмна тясна уличка, свързваща Калверстрат с Рокин, вмъквам се в някакъв вход, изкачвам стълбата до първата площадка и поглеждам през прозорчето. Две минути по-късно разпознавам сивокосия, който се озърта от ъгъла, а сетне забързва към Рокин.