Ако сивокосият е враг на дългото бягане, той ще направи бегла проверка по булеварда, а после ще се насочи към единственото място, където е почти сигурно да ме сбара — в собственото ми жилище. Затуй решавам да го изпреваря и да му отнема удоволствието да ме причака на входа.

Прибирам се, пожертвувал проекта за вечерята без особено съжаление, изкачвам се безшумно в квартирата си, за да не безпокоя Едит, и също тъй безшумно заключвам, като от педантизъм затварям и резето от вътрешната страна на вратата. През прозорците влиза достатъчно светлина от уличните лампи и това ми позволява да се съблека, без да хабя електричество, и да заема любимата си поза за размисъл — строго хоризонталната.

Светещите стрелки на часовника ми показват дванайсет без нещо, когато по стълбището се чуват предпазливи стъпки. Но това не са неравните стъпки от моя кошмар. Малко по-късно на вратата се почуква и чувам гласа на Едит:

— Морис

«За какво съм ти дотрябвал?» — питам аз на ума си.

По-силно почукване и по-силен призив:

— Морис

«Чухме де» — отвръщам пак мислено.

— Морис, мили, отвори за малко

«По-късно» — казвам по кода на телепатията.

Но жената очевидно не разбира от телепатия:

— Морис, лошо ми е, отвори

И понеже нито отварям, нито давам признаци на живот, жената се обслужва сама и натиска бравата. Уви, противно на привичките ми, вратата тоя път е заключена.

Едва в тази минута става ясно, че Едит не е сама. В коридора се чува шушукане, от което не мога да доловя нито дума, затова пък долавям красноречивото скърцане на шперц в ключалката. Човекът навярно си разбира от работата, защото шперцът уверено щраква и се превърта. Ново натискане на бравата. И ново разочарование. Тоя път шепотът е по-ясно доловим:

«Спуснал е резето отвътре.»

Пауза. Тихи, възможно най-тихи стъпки. И тишина.

Следната заран за всеки случай ставам час по-рано от обичая си и излизам също един час по-рано. Когато след продължителна разходка отивам в «Зодиак», Едит е вече на своя пост зад малкото бюро и съсредоточено трака на машината. Нито дума за среднощното прилошаване, изобщо нито дума вън от сухия поздрав и от служебните реплики.

На обяд Райман надзърна в кабинета ми с предложение да отскочим да видим какво прави нашият общ приятел господин Мартини. Оказва се, както следва и да се очаква, че господин Мартини е добре, но нито луничавият, нито аз сме настроени към изчерпателни консумации. Райман иска просто да ме осведоми, че се е създала неочаквана възможност за моето заминаване, макар и не за Полша, а за Източна Германия.

— Това е без значение — забелязва магистърът на рекламата. — Ще ти се възложи същата задача при същите условия. Стига да не си се отметнал.

— Защо трябва да се отмятам?

— Чудесно. Още днес ще дойдат да вземат паспорта ти за виза.

Допиваме чашите си и се разделяме с пожелания за приятен обяд, обаче в отношенията ни се долавя нещо натегнато и неловко, нещо, отиващо отвъд досегашната дружелюбна неискреност, нещо, което не може да се изрази и все пак се чувствува съвсем отчетливо.

Към три часа една от секретарките на Уорнър идва да вземе паспорта ми.

— Утре ще ви го дам — казвам. — Днес трябва да тегля пари от банката.

Чиновничката вероятно не е инструктирана какво да прави в случай на подобен отговор, защото само кима и си излиза.

«Точно така: намини утре — избъбрям аз подире й. — Макар да не гарантирам, че утре ще ме намериш тука.» Тази нощ имам среща с пощенската кутия на Бауер и това е последното ми задължение, което все още ме задържа в тоя град. Утре няма да съм тук. Но за да не бъда тук, паспортът трябва да бъде в джоба ми. Райман или се мисли за много хитър, или смята, че е настъпил часът, когато може да се действува и без прекалени хитрости.

Малко преди края на работния ден в кабинета ми се отбива втора посетителка — онова мило създание Дора Босх.

— Мистър Еванс моли, ако имате време, да наминете към бюрото му.

Молбата на мистър Еванс е само галантна форма на заповед, затуй тутакси се отправям към кабинета му. Намирам председателя заедно с Райман и Уорнър край ниската масичка, обилно гарнирана с бутилки уиски и чаши. Чашите са значително повече от присъствуващите лица, от което би следвало да се предполага, че заварвам епилога на някаква делова почерпка.

— А, ето го и нашия Ролан — възклицава дружелюбно председателят. — Вземете си чаша, драги, и седнете за малко.

Изпълнявам нареждането и разквасвам устни в животворната напитка.

— Казах «за малко», защото имам един проект… — подхваща отново Еванс.

— Нашият шеф току-що сподели едно свое лошо предчувствие — уточнява с относително естествен смях Райман.

— Именно, именно… — кима председателят. — Какво ще кажете за една малка разходка сред природата?

— Само това, че съм поласкан от вниманието… и че се боя да не бъда излишен.

— Излишен? — вдига вежди Еванс. — Как така излишен?

После той неочаквано избухва в смях:

— Чухте ли какво каза?… «Да не бъде излишен»… Ха-ха, вие даже не разбирате, че сте най-необходимият в целия екип… центъра на веселбата… ха-ха… душата на компанията…

Уорнър и Райман изписват насила по лицата си някакви криви усмивки, убедени навярно, че намеците на шефа са малко преждевременни. Подобна мисъл минава вероятно и на Еванс, защото той наново става сериозен и дружелюбен и като надига дългата си снага към тавана, извиква:

— Да вървим, господа Работното време мина

Долу при колите избухва малък спор на куртоазия. Еванс държи да се настаня в ролс-ройса му, но аз настоявам да взема собствената си кола, защото на връщане имам работа.

— О, не се безпокойте за връщането. Оттук нататък ние имаме пълна грижа за вас — възразява Еванс, поддържан от двамата си помощници.

В края на краищата те все пак отстъпват и аз потеглям сам, следвайки бляскавото черно купе. Странна работа, всички наоколо се боят да не офейкам — и Ван Алтен, и Едит, и сивокосият, и тия тримата, и никой не ще да повярва, че не мисля да офейкам и че ако съм искал да офейкам, нямаше да чакам да ме водят под конвой сред природата.

Казвам «под конвой», защото съвсем ясно различавам в огледалото трета кола отзад и дори виждам лицето на човека при кормилото: едно бледо, продълговато лице, полузакрито от големи тъмни очила.

Половин час по-късно ролс-ройсът забавя ход и спира пред железните врати на вилата в гората. Вратите тържествено се разтварят, за да пропуснат трите коли, а после отново се затварят и ние оставаме в поетичната изолация на влажния парк и на ранната есенна здрачевина.

Вътре обстановката е малко по-приветлива поради ярката светлина на големия полилей и обилната бутилкова украса на кръглата масичка, но нещо все пак липсва в настроението на компанията. Роволт понечва като прилежен домакин да напълни чашите, обаче Еванс го спира с нетърпелив жест:

— Остави това После.

И понеже бледоликият се готви да се изпари, председателят добавя, като ме посочва с ръка:

— Вземи му оръжието

Не обичам да ме пребъркват и затуй сам подавам пистолета си. Което не пречи на това животно Роволт все пак да ме опипа набързо за проверка.

— Е, да сядаме — предлага шефът.

— И аз ли? — питам скромно.

— Разбира се, разбира се Нали ви казах, че вие сте центърът на веселбата. Сядайте и почвайте — промърморва тоя път без сянка от веселост Еванс.

— Какво точно?

— Каквото смятате, че ще бъде интересно за нас.

— Нямам представа за интересите ви.

— Уорнър, помогнете му да се ориентира в интересите ни.

— Вижте, Ролан — обажда се Уорнър. — Откъдето и да почнете, все ще трябва да кажете всичко. Ако сега премълчите нещо, ще се наложи да го изплюете после. Така че спестете ни въпросите и говорете ясно и изчерпателно: кой, кога и как ви е възложил задачата, откъде сте почнали и по какъв начин сте продължили, чрез кого и с какви средства сте поддържали връзка, какви сведения сте предавали и тъй нататък… Вие не сте дете и знаете отлично какви въпроси хора като нас биха задали на човек като вас. Тъй че задавайте си ги наум и отговаряйте гласно.