— Не става дума за ревност. Освен ако мислите, че ревнува и Ван Алтен — усмихва се момичето.
— Тогава какво?
— Нищо. Просто принцип.
— В един принцип трябва да има някакъв смисъл. Какво лошо например, че сме седнали с вас да изпием по едно кафе?
— Според мене нищо лошо. Но ако той ни види отнякъде, може и да изхвръкна.
— Шегувате се.
— Съвсем не се шегувам. Ева, предишната му секретарка, изхвръкна тъкмо за такава дреболия. Направо изхвръкна, въпреки че му беше и приятелка.
— А, да, чувах: Ева Шмит.
— Ева Ледерер — поправя ме Дора. — В «Зодиак» не е имало Ева Шмит, поне по мое време.
— Може да е търсел просто повод. Омръзнала му е като приятелка и е решил да се отърве.
— Вие все откъм тая страна обяснявате нещата — усмихва се Дора. — Обаче той се отърва и от Ван Вели, а Ван Вели не му беше приятелка…
— Ван Вели? Не съм чувал.
— Е, да, защото сте сравнително нов. Ван Вели беше вторият човек в архивата, но изхвръкна, макар да беше добър работник. Както и Ева беше образцова секретарка.
— Щом са били образцови, значи, не са останали без работа.
— Не, разбира се. Всъщност на Ван Вели не му остана време да търси работа, защото два дни по-късно се удави.
— Самоубийство?
— Така казват, но може и да е нещастен случай. А Ева още на другата седмица я взеха в «Прайскаф». Само че да си в Арнем не е същото, както да си в Амстердам.
— Вярно. Обаче важното е не само къде живееш, а и колко получаваш. Защото и в Париж да си, ако живееш като някой Ван Алтен…
— На Ван Алтен никой не му е виновен освен собственото му скъперничество — възразява Дора. — Когато трупаш пари за оня свят, на тоя, естествено, няма да ти е весело.
Ние побъбряме още малко за незначителни неща и ставаме.
— Моля ви, не ме изпращайте — казва момичето на излизане. — Може някой да ни види и ще почнат клюките. Изобщо, много ви моля, не ме спирайте друг път.
— Добре, няма, бъдете спокойна. Не искам да ви създавам неприятности.
Тя благодари още веднаж за плочата и аз от своя страна благодаря за информацията, макар и мислено, подир което всеки тръгва по пътя си.
Заварвам Едит в леглото си, но тя твърди, че се усеща малко по-добре, а плочата на Джанго съвсем я ободрява.
— Не допусках, че ще се сетиш — забелязва секретарката ми, като поставя плочата на грамофона.
— Подсети ме твоята Дора — признавам. — Срещнах я случайно към магазина и това ми даде идеята да подаря един Джанго на нея от твое име и един на тебе от мое.
Едит ме поглежда с подозрителния си поглед, обаче нищо не казва, защото в тоя момент се разнасят звуците на легендарната китара. Фантастично.
Осма глава
Следната заран Едит пак има температура и не може да дойде на работа. Това е неприятно, обаче опростява задачата ми. Два часа преди края на работния ден използувам правото си на шеф за излизане по всяко време, отивам на гарата и вземам влака за Арнем.
Когато слизам на малката модерна гара, работният ден още не е минал. Арнем е бил разрушен през войната от хитлеристите, затова всичко тук е ново и модерно, ако не се броят няколко реставрирани старини. Запитвам за адреса на «Прайскаф» и скоро се озовавам сред цял комплекс от просторни светли магазини. Това е то «Прайскаф», обаче не е ясно къде точно сред тая необятност може да се крие Ева Ледерер. Понеже по моему мястото на една образцова секретарка е в главната дирекция, решавам да почна оттам.
— Почакайте я долу — отговаря на въпроса ми портиерът. — Чиновниците вече тъкмо излизат.
— С удоволствие, но не знам как изглежда. Ида по поръчка на нейни близки.
Две минути по-късно портиерът ми показва млада жена с деликатна фигура и фино анемично лице, слизаща забързано по стълбите.
— Госпожица Ледерер?
Тя спира за миг и кима с въпросително вдигнати вежди.
— Бих искал да ми отделите няколко минути за един сериозен разговор.
— Но аз дори не ви познавам.
— Казвам се Хофман. Разговорът е от взаимен интерес и наистина няма да ни отнеме повече от няколко минути.
— Ако е така…
Тръгваме редом. До първото кафене.
— Бихте ли имали нещо против да седнем тук?
— Просто не знам — казва жената стеснено. — Аз наистина бързам.
— Аз също. Докато изпием по едно кафе, разговорът ще бъде приключен.
Тя отстъпва от деликатност. Добре, че на тоя свят има и деликатни хора.
— Идвам по повод на вашия бивш шеф Еванс — заявявам без встъпления, след като давам поръчката.
— Не ми говорете за тоя човек — казва Ева и едва не става от стола си. — Той ми обърка живота.
— И моя също — казвам. — Тъкмо затова искам да поговорим.
Жената наново се отпуска в плетеното кресло.
— Какво ви е направил на вас?
— Отне ми приятелката. Покани ме във вилата си уж да се черпим, а ми отне приятелката. Без да говорим за процентите, които отмъкна от сделката ни.
За човек като Ева Ледерер, която добре познава Еванс, тия думи би трябвало да звучат убедително.
— О, това е напълно в неговия стил — свива тя рамене. — Не виждам само с какво бих могла да ви помогна.
Почаквам келнера да остави кафетата и подноса със сладкишите.
— Вижте: сигурен съм, че това, което Еванс направи с мен, той го е правил и с други хора.
— Ако имате предвид женските му истории, не сте далеч от истината. Макар че действията му са винаги дискретни.
— Имам предвид процентите.
— Тук също не се лъжете. Но той се интересува само от големите сделки за милиони долари.
— По ваше време сигурно е имало доста такива сделки?
— Естествено. Бях три години при него. А за три години…
— И вие сигурно си спомняте някои от тия сделки.
— Как няма да ги помня, когато аз пишех действителните договори, а канцеларията — фиктивните. Помня договорите и с «Филипс», и със «Сименс», и с «АЕГ»…
Тя изрежда още няколко имена.
— И как действуваше Еванс?
— Точно както е действувал с вас.
Отговорът не е твърде задоволителен, обаче не мога да й го кажа.
— С мене уговори покупки за петстотин хиляди и аз подписах официално, че съм получил петстотин хиляди, но всъщност взех само четиристотин и деветдесет — казвам наслуки.
Тя кима:
— Тъкмо така.
— А отделно, за мое оправдание пред хазната, подписахме договор за реалната сума.
— Това е. Само че вие сте изключение.
— В какъв смисъл?
— Първо, защото Еванс никога не взима по-малко от пет процента, и, второ, защото рядко се занимава с такива дребни сделки. Дреболиите по правило отиват за Ван Вермескеркен.
Жената отказва предложената й цигара и с една глътка допива кафето си. Изглежда, наистина бърза.
— Не разбирам все пак какво целите с проучването на тия неща.
— Как какво? Да го изоблича.
Тя ме поглежда със снизходително съчувствие:
— Съветвам ви да не се опитвате. Ще навредите на себе си. Еванс е силен човек.
— Но това са незаконни гешефти, и то за милиони.
— Е, да, обаче, сам знаете, че сума хора ги правят. И после вие не можете да представите никакви доказателства.
— Но тия документи все пак трябва да фигурират в някаква архива.
— Вярно. Само че вие никога няма да имате достъп до нея, защото това е частната архива на Еванс.
Тя взима чантата си и се приготвя да стане, обаче преди това ме поглежда наново с меките си кафяви очи и произнася тихо:
— Сериозно ви казвам: откажете се от тая идея да изобличавате Еванс. И много ви моля, не замесвайте никъде името ми.
— За това можете да бъдете спокойна. Все едно, че не сме се виждали. Колкото до другото, оставете на мен тия неща.
Ева ме поглежда, сякаш измерва психическото ми състояние:
— Знаете, на времето при Еванс работеше един тип на име Ван Вели…
— А, да, оня, дето се самоуби.
Тя кима:
— Вие очевидно сте доста в течение на работите около Еванс. Мисълта ми беше, че трябва да внимавате, за да не би и вие да се «самоубиете».