— Идвам от страна на Мартен. Той отново овдовя.

Вестта за бедствието, сполетяло незнайния Мартен, не наскърбява прекомерно господин Тоци. Той кима машинално, сякаш друго не е очаквал.

— Добре, добре, ще направим каквото можем за нещастника — отвръща някак разсеяно стопанинът, от което следва да се заключи, че се готви или да намери нова съпруга на бедния Мартен, или да възкреси покойницата.

Вместо това господин Тоци приближава до рафтовете с книги, изважда някакъв дебел том, пъхва ръка в появилото се отверстие и миг след туй лавиците безшумно се отдръпват встрани, като откриват вратичката на зазидана каса. Стопанинът отключва касата, намира без много ровене един дебел плик, после заключва касата, повтаря манипулацията и едва след като лавиците заемат старото си място, ми подава плика. Разкъсвам го и изваждам отвътре белгийски паспорт. На паспорта е залепена моята снимка, придружена с името на Албер Каре. Това име не е моето, но има ли значение? Аз никога не съм имал истинско име. В плика намирам още няколко по-незначителни документа, принадлежащи на същия Каре — шофьорска книжка, някаква квитанция и пр., както и значителна сума пари в италиански и белгийски банкноти. Докато разглеждам набързо тия неща и ги настанявам в джобовете си, господин Тоци ми съобщава с безучастен служебен глас:

— Подир малко ще отпратя прислужника и ще ви предам куфара с вещите ви. Можете да вземете параходчето и да слезете на площада Сан Марко, третата спирка оттук. Препоръчвам ви да отседнете в хотел «Луна», аз веднага ще ви запазя стая по телефона. Мисля, че това е всичко.

Що се отнася до мене, това далеч не е всичко. За господин Тоци обаче тия думи изчерпват задачата му.

— Но седнете де… — сеща се той.

После излиза и след минута го чувам да разговаря с прислужника в коридора. Малко по-късно стопанинът се връща, като носи неголям луксозен куфар:

— Ето багажа ви. Мисля, че можете да тръгвате.

Господин Тоци ме изпровожда мълчаливо до пътната врата. Преди да ме отпрати, той ми пожелава «бон шанс» с безцветния си глас, но се въздържа да каже каквото и да било в смисъл «до скоро виждане». Аз — също. Тоя човек има твърде неприятна прислуга.

Външността на хотел «Луна» въпреки романтичната си фирма няма нищо привлекателно. Обаче външността понякога лъже. Зад мрачната, проядена от влагата фасада са скрити изящни салони с мозайки и скъпи килими, мраморно стълбище, светли стаи с гълъбови тапети, скъпа мебелировка и бани от бледосин порцелан. Една от тия стаи с изглед към съседните старинни дворци е запазена за господин Албер Каре.

Смъквам бързо дрехите си и заставам под душа, за да проверя как действува студената вода на главобола. Сетне изваждам от куфара чиста риза, нов сив костюм и черни обувки, обличам се, прибирам документите и парите в джобовете си и изхвръквам навън. Часът е три без двайсет.

Часът е три без пет, когато сядам на една маса пред кафенето в ъгъла на площада Сан Марко и си поръчвам кафе, макар че в момента цялото ми същество жадува не кафе, а сочен бифтек с прясно изпържени картофи. Запалвам цигара и отпивам глътка от горещата течност, с което всъщност я и приключвам, защото в Италия кафето се поднася в размера на една глътка. После оглеждам площада и наново се отдавам на обичайното си занятие: очакването.

Друг на мое място и при други обстоятелства навярно би се впуснал да изучава архитектурните паметници наоколо, които трябва да са твърде забележителни, щом пробуждат дори у мене смътни асоциации за отдавна познати пощенски картички. В момента обаче аз не изпитвам никакво любопитство към църквите, звънарниците и дворците. Цялото ми внимание е насочено към аркадата вдясно, дето трябва да се появи човекът с шапка от бяла панама, тъмни очила и един «Ролайфлекс», окачен на рамото.

Сянката под аркадата е почти черна. Площадът с блесналите под немилостивото слънце мраморни плочи пустее тих и зноен. Само група упорити туристи стърчат в жегата, като хранят с кифли ято гълъби и се щракат един други с фотоапарати, за да документират своите близки отношения с птиците и с Венеция. Масите пред кафенето са безлюдни, ако не се броят две възрастни жени с дантелени рокли и сламени шапки, седнали като мене в сянката под аркадата.

Часът е точно три, когато човекът се задава отдясно. Той идва бавно насам, като гледа разсеяно витрините под аркадата, сякаш е тръгнал да убива времето. Познавам го отдалеч, преди още да съм в състояние да видя провесения на рамото му «Ролайфлекс». Познавам го по вървежа — с характерното, едва забележимо провлачване на левия крак и с маниера му да държи едната си ръка обесена на колана.

«Любо» — поисква ми се да извикам, когато човекът приближава съвсем. Не извиквам, разбира се, само това ми липсва, да викам, но едва в тоя момент съзнавам колко много месеци съм преживял без нито един близък човек.

Мъжът с панамата ме забелязва отдалеч, обаче отминава край масата, без да ми обърне никакво внимание, продължава все тъй бавно пътя си и изчезва под аркадите вляво. Плащам кафето, запалвам още една цигара и без да бързам, тръгвам в същата посока.

— Любо — произнасям полугласно, когато настигам човека с панамата на Кале Ларга.

— Грешка — промърморва той и едва се усмихва. — Робер Льору. Белгиец по народност, фотограф по професия. А ти?

— Също белгиец. Албер Каре. Можеш да ми викаш «мон шер Каре»

— Защо не. Стари познати от Брюксел. Ти всъщност по каква работа?

— По каквато и ти.

— За друго те питам.

Знам отлично за какво ме пита, но не мога да преглътна тоя служебен тон подир цяла година раздяла и в един миг, когато по пустата следобедна улица няма жива душа.

— Търговия. Интересуват ме по-специално кристалите «Муран».

Любо кима:

— Аз пък подготвям фотоалбум за едно белгийско издателство.

Той млъква, сякаш няма какво повече да ми каже, и тръгва нататък, и аз също тръгвам с него и ние вървим известно време мълчаливо в тясната сянка край старите сгради.

— Нещо не ми изглеждаш добре — забелязвам.

— По какво позна?

— Много си служебен. Изглежда, жегата не ти понася…

— Не е от жегата, брат ми — усмихва се Любо. — От работата е. Досега удрям само на камък.

— А какво стана с оня твой лаф: «Върви с мене и се не бой?»

Любо отново едва-едва се усмихва:

— Нищо. Забравих го. Хубав лаф беше, само че го забравих.

Не възразявам и ние продължаваме да крачим безмълвно в тясната сянка край потъмнелите от времето фасади. Моят принцип изобщо е, щом някой е кисел — остави го да се намълчи и да му се размине.

— Какви са ти инструкциите? — запитва по едно време Любо.

— От тебе ще ги получа.

— Съвсем ли не си в течение?

— Съвсем.

— Нищо. То аслъ` всичко, което знаем, е толкова, че може да се разправи с пет приказки. Случаят почва от някой си Ставрев. Служител във външна търговия. Постоянен контакт с представители на чужди фирми. Вербуван в първите години след Девети септември от американското разузнаване, но неизползуван никога за нищо. Едва преди шест месеца при него се явява човек от западното предприятие «Зодиак», подава му паролата, която Ставрев едва ли е очаквал някога да чуе, а заедно с паролата — радиостанция и инструкции за започване работа. Толкова.

Любо вади от джоба си омачкано пакетче «Кент» и ми го подава.

— Как «толкова»? — питам, като машинално вземам цигара.

Приятелят ми също взема цигара и спира за миг да щракне запалката.

— Толкова — повтаря той, като запушваме и поемаме отново в тясната ивица сянка. — Искам да кажа, това е всичко, което знаем.

— Кога е бил заловен Ставрев?

— Не беше заловен. Дойде сам при нас. Човекът сума години живял като редовен гражданин, създал си положение и сега, хайде — радиостанция Разбира се, имало е няколко дни треперене и колебание, но после се яви и всичко разправи. Впрочем по наше нареждане той и досега изпълнява дадените му от агента инструкции.