Моранди вдига сънливите си очи и ме поглежда с известно учудване:

— Фабрикант?

— Именно. Часовниците «Хронос». В момента производството ми залежава и въпросът за пазара става съдбоносен за мене. Предложих сделка на «Зодиак», но отговориха съвсем уклончиво. А вие работите в «Зодиак».

— Аз съм съвсем дребна бурмичка в «Зодиак».

— Но имате връзка с големите винтове.

— Съвсем служебни. И трябва да знаете, че «Зодиак» е тежка машина. Докато се раздвижи…

— Бихме могли да предложим на директора лична комисионна.

Моранди се засмива късо:

— Не сте дотам богат. А на мене какво предлагате?

— Предлагам в зависимост от услугата.

Той сбърчва леко чело и ме поглежда замислено, като съобразява нещо. После казва:

— Дайте ми пет хиляди, и аз ще ви осигуря сделката. Не чрез човек от «Зодиак», но със «Зодиак».

— Пет хиляди франка?

— Пет хиляди долара.

— Това е над възможностите ми. Обаче ако приемете три хиляди…

— Вие злоупотребявате с това, че съм в ръцете ви — промърморва уморено Моранди. — Нищо, дайте четири хиляди.

— А каква е гаранцията, че сделката ще стане?

— Странен човек — изпъшква мустакатият. — Вие за живота ми отказвате да дадете гаранции, а от мене искате гаранции за една сделка.

— Добре — отстъпвам и изваждам портфейла си. — Кой е човекът?

— Рудолф Бауер, внос-износ, Мюнхен. Сега ще ви напиша писмо.

— Само не обещавайте вътре, че и на него ще дам четири хиляди.

Моранди отново изпъшква страдалчески, после става, вади от чекмеджето хартия и пликове с бланката на хотела и се заема с писмото, като от време на време издава мъчителни въздишки. Неврастеник.

— Последния път вие, мисля, бяхте кестенява…

— Да, а сега съм чернокоса. Това не ви ли харесва?

— Напротив. Така сте по-екзотична… и по-зряла.

Разговорът се води между мене и секретарката ми на гарата, където току-що сме се срещнали. Едит не изглежда в блестящо настроение тая вечер и бележката ми за зрелостта едва ли е от естество да й повиши тонуса.

— Вие също не изглеждате прекомерно зелен — отвръща жената, без да държи сметка, че разговаря с шефа си.

Предполагам, че има право. Подир една безсънна нощ и един цял ден на крака не е лесно да изглеждаш млад, особено ако си на моята възраст. Затова пък самочувствието ми е отлично.

— Да се качваме — предлагам. — Имаме цяла една нощ за приятни разговори.

И за да умилостивя чернокосата екзотика, поемам галантно куфарчето й.

Спалните ни купета са едно до друго. При туй между тях има врата. Това навежда вероятно Едит на известни предположения, но тя не казва нищо по тях. Заставаме край прозореца в коридора, за да дадем възможност на шафнера да оправи леглата. Движението по перона е в разгара си. Влакът тръгва след три минути.

— Била ли сте по-рано в Мюнхен?

— Никога.

— Жалко — отвръщам.

Но тя не запитва защо е «жалко» и разсеяно гледа през прозореца.

— Нещо не сте в настроение.

Едит ми хвърля бегъл поглед:

— Личи ли си?

— Не много, но може да се отгатне.

— Аз рядко съм в настроение. Предполагам, че за да бъде човек в настроение, трябва да има известна причина.

— Така могат да говорят единствено алкохолиците — възразявам. — За жена на вашата възраст е нужна причина само, за да не бъде в настроение.

— Аз мога да бъда в настроение и без извънредна причина. Постоянните ми са достатъчни. Впрочем нека не се отегчаваме с такива разговори.

Тя замълчава, наново ме поглежда бегло и добавя:

— Завиждам на хора като вас.

— За какво точно? За «Хронос» или…

— За това, че не губите самочувствието си дори когато работите ви не вървят.

— Работите ми вървят отлично.

— Имате предвид преговорите със «Зодиак»?

Иронията е доловима и без шесто сетиво.

— Да, и тях имам предвид — отвръщам спокойно. Жената ме поглежда недоверчиво, обаче не възразява.

— Скъпа Едит, — казвам добродушно. — Понеже ни предстои да работим заедно, трябва да ви обясня още отсега известни неща: обикновено колкото една сделка е по-доходна за теб, толкова по-малко доходна е за другия. Следователно толкова повече усилия са нужни за сключването й. Аз мога още утре да започна работа със «Зодиак», и то работа за продължително време. Но едно такова избързване ще се отрази чувствително на печалбата ми, и съвсем не в благоприятна посока. Затова предпочетох да загубя няколко седмици време, обаче да спечеля повече пари. Знам, че времето е също пари, но време или пари — това е вече въпрос на вкус.

От перона се чува заглушено изсвирване. Две момичета, застанали под прозореца, вдигат ръце, само че не към нас. Мене специално никой никога не ме е изпращал. Влакът потегля меко и лентата на перона запълзява назад, за да отстъпи място на редица товарни вагони, на семафорите и на неясните сенки на нощта.

— Благодаря за урока — кима Едит. — Още повече че не ми го дължите. Нямах намерение да се бъркам в работите ви.

— Защо не. Това е далеч за предпочитане пред една секретарка, която мисли само за заплатата си. Участието ви е за мен свидетелство, че мога да разчитам на вас.

Тя ме поглежда изпитателно, но казва само:

— В такъв случай наградете ме с една цигара.

Шафнерът е оправил леглата в кабините ни и е отминал нататък. Едит пуши изправена до прозореца и гледа навън, обаче прозорецът е тъмен от нощта и от алпийските масиви, затулили небето. Жената изпушва до половина цигарата и я хвърля в пепелника.

— Ужасно ме боли глава. Позволете да си легна.

— Разбира се. Лека нощ.

Аз също се прибирам. Тъкмо навреме, за да чуя внимателното затваряне на резето от обратната страна на вратата. Такова недоверие, и то от страна на личната ти секретарка…

Добре, че тая вечер имам други грижи.

Свалям костюма си, обличам рубашката на пижамата, запалвам предпоследната за тоя ден цигара и се обтягам на леглото. Въпросите, които ме занимават, са същите, дето съм ги носил в главата си през целия ден, зает с баналната суетня около заминаването. Те са два, и то от съдбоносна важност. Първо: верни ли са свидетелствата на Моранди. Второ: ще мълчи ли Моранди.

Отговорът на втория въпрос е значително по-важен от практическа гледна точка, обаче аз съм направил всичко необходимо той да звучи положително. Да накараш един човек да проговори в даден миг е трудно, но още по-трудно е да го накараш да мълчи продължително време. Работата не е да размахваш под носа на човека пистолет или пачка банкноти, за да изкопчиш някое сведение, а на следния ден да сложат кръст и на тебе, и на цялата операция. Работата е да създадеш около човека такава обстановка, че той да не може да върши друго освен това, което ти желаеш да върши и в момента, и по-късно. Моранди ще мълчи, защото оттук нататък неговата сигурност е в пряка зависимост от моята сигурност. Той е убеден, че моето премахване няма да оправи нищо, а ще бъде прелюдия към собственото му премахване. Защото компрометиращият материал ще остане и ще бъде пуснат в ход от други.

Този компрометиращ материал бе, разбира се, един блъф, но само до известен миг. Аз не разполагах със запис на разговорите между Моранди и Ферари, обаче разполагам със запис на един по-важен разговор — между Моранди и мене. И записът наистина е вече на сигурно място, така че евентуалната ми смърт няма да свали от плещите на Моранди никакво бреме, ако не смятаме за бреме собствената му глава.

Мустакатият е разбрал и една втора истина: той не може да разчита на досегашните си господари. Той не може да чака нищо добро от тях. Това му е достатъчно ясно не само от убийството на Конти, но и от наблюдението, на което сам е бил подложен известно време. Моранди разбира, че ако са го пощадили, то е не толкова от особено доверие, колкото от желание да го използуват като примамка. Засега ония са убедени, че примамката не е дала резултат, и Моранди е оставен на мира. Обаче достатъчно е някой отново да прояви интерес към него, за да изчезнат и този някой, и самият Моранди с цел брутално, но ефикасно да се пресече дирята.