Госпожа Елена живееше в огромен апартамент от четири стаи, какъвто никога не бях допускал, че може да съществува — целият в килими, кадифена мебел и картини с рицари и жени в прозрачни облекла. Съпругът често пътуваше по търговията си или по цели нощи не се прибираше. Госпожа Елена запълваше отсъствията на мъжа си с гостуванията на цял куп свои приятелки, които много говореха, много пиеха и много разхвърляха гостната и столовата. Една жена идваше да чисти всеки ден, обаче стоеше до обед, затова аз трябваше да помагам, да мия чинии и чаши, да тичам за всякакви покупки, да прислужвам на гостенките и да разтребвам, след като си отидеха.

По-късно, припомняйки си тия неща, бях склонен да мисля, че госпожа Елена е разчитала и на по-особени услуги от моя страна. Още на втората вечер след пристигането ми тя ме накара да я разтрия, като отпусна тлъстеещите си телеса върху дивана, но аз се оказах твърде вързан или плах, защото тя на няколко пъти извика „уф, какъв си непохватен“, „ех, че си недодялан“ и „е, какво чакаш“, додето най-после ме изгони в кухнята.

До тоя момент тя бе внимателна и даже гальовна към мене и аз носех у себе си спонтанното чувство на топлота към госпожа Елена въпреки душната атмосфера на силен парфюм и женска пот, която я съпровождаше неотстъпно. Но оттук нататък госпожа Елена почна да ми подвиква и да ме ругае, додето един ден се случи непоправимото.

Тоя следобед в столовата бяха се събрали към половин дузина гостенки. Приготвеният за случая вермут бързо се свърши и госпожата ме прати да купя още един литър и две шишета сода и ми даде една монета от сто лева, като ми поръча да бързам. Направих бързо покупката, макар че кварталният аперитив кипеше от консумация, и се върнах.

„А рестото?“ — запита госпожа Елена.

Изведнъж се сетих, че съм забравил рестото на тезгяха, додето съм бил зает да смествам трите големи бутилки в двете си ръце. Изтичах обратно в аперитива, но кръчмарят отказа да е видял оставени пари. Върнах се, потънал в земята от срам.

„Кръчмарят лъже, че не съм оставял пари“.

„Кръчмарят не лъже, ти лъжеш“ — извика госпожа Елена и ме перна с всичка сила по лицето с опакото на ръката си. Бях свикнал на бой, но за проклетия ударът попадна в окото ми и у мене избухна такава инстинктивна ярост, че когато госпожата замахна втори път, аз я ухапах по ръката. Тогава жената се нахвърли върху мене с такава истерия, пред която умелите, но машинални плесници на възпитателната бяха просто дреболия.

„Ти съвсем разкървави момчето, ма!“ — опита се да я спре една от гостенките, дошла да помага в кухнята за сандвичите. Но тая забележка още повече вбеси госпожа Елена и тя продължи да ме блъска, додето най-сетне се сетих да побягна. Повече не се и върнах в тоя апартамент с рицарските картини и с миризмата ни „Шипър“ и женска пот.

Ивицата на шосето, рязко бяла в мрачината на нощта, лети под ситроена. Понякога прекосявам смълчани селища с мъртви тъмни къщи, сред които пътят прави остри завои. Понякога край колата прелетява някоя бензостанция с неоновото жълто сияние на „Шел“ или червено-бялото на „Есо“. Отминавам Санс и стигам Оксер. Още сто и десет километра подарък за километража на Мери Ламур. Часът наближава един.

Запалвам цигара, без да намалявам скоростта. В далечината нарядко се появяват фаровете на насреща кола. Следя машинално тяхното светване и гаснене и също тъй машинално сигнализирам с моите фарове, като мисля в същото време за онова, което ми предстои, и за другото, което отдавна е минало.

Вече избягвам да гледам часовника, за да не виждам как бързо тече времето. Ще погледна чак в Шалон, а дотам има още сто и осемдесет километра. Няма да гледам и назад, и към това, което отдавна е минало, защото макар да е отдавна минало, но винаги когато си го спомня, ме обзема тягостното чувство за празнота, като че ли у мене в гърдите ми е празно и около мене също е празно и няма за какво да се заловя, а само потъвам и се разтапям в празното.

Не знам дали всички изпитват понякога такова чувство за празнота, или то връхлита единствено мене, защото още от самото начало съм бил Никой, защото съм дошъл отникъде, защото първото, което съм съзнал, е било празнотата.

Едничката жена, която събуди в гърдите ми топлота, като ми каза „Искаш ли да дойдеш у нас?“, ме научи да се пазя от топлотата. Колкото по-силно избухне у тебе влечението към някого или към нещо, толкова повече трябва да се дърпаш назад, за да не попаднеш в клопката.

„Това правило особено трябва да се спазва по отношение на жените“ — би казал вторият ми покровител.

Вторият ми покровител бе издател. За разлика от госпожа Елена той си беше груб с мене от самото начало. И пак за разлика от госпожата понякога проявяваше човещина, естествено както той можеше да я проявява. Предприятието се състоеше от стара постройка с две стаи — директор и счетоводство — и един склад в задния двор. Складът приличаше на хамбар с рафтове чак до високия таван, наблъскани с вързопи книги. Аз тичах из склада или се катерех с дългата стълба по рафтовете под ръководството на бай Павел, който командуваше, наведен над писмата поръчки:

„Русата Венера“ — десет броя, „Мъжете предпочитат блондинки“ — осем броя. „Палми край тропическо море“…

Издателят бе парижки възпитаник и макар да ненавиждаше искрено тоя град, бе донесъл от него поуката, че любовните истории по-лесно се продават от книгите по история на религията. Тая поука му бе дала възможност да закрепи издъхващото предприятие на покойния си баща поне до степен да задоволява нуждите на разточителната си съпруга.

Когато получените през деня поръчки биваха изпълнени, аз се свивах в един ъгъл и потъвах в някое от наличните четива. Моята безкритичност към духовната храна често дразнеше бай Павел: „Пак порнографии… Пак жълта литература… А «От Хераклит до Дарвин», дето ти я донесох, така си и лежи непрочетена!“

Бай Павел си бе поставил задачата да ме възпитава идейно, обаче книгите, които ми носеше, все ми се виждаха скучни, а той не владееше достатъчно дар словото, за да ми ги разправя със свои думи. Издателят, напротив, бе значително по-красноречив, особено след втория литър. Когато се случеше да е в конфликт с жена си — а това ставаше поне веднаж седмично, — той идваше да спи в бюрото си, на кушетката, покрита с прашно лъжеперсийско килимче, пращаше ме с дамаджаната за вино и дълго пиеше сам. От съседната стаичка-килер, дето се прибирах да спя, чувах как шефът се разхожда напред-назад из кантората си и чаках да ме извика, защото на даден градус на пиенето той неизменно ме викаше, изпитал непреодолима нужда от събеседник или по-точно от слушател.

„Седни там! — заповядваше господин Бобев, като ми посочваше виенския стол в ъгъла. — Седни и слушай какво ще ти кажа!“

Той също сядаше, сякаш за да намери по-здрава изходна позиция, навеждаше съсредоточено глава и вдигаше назидателно ръката си, държаща цигарата:

„Мойто момче, ти си копеле… За хора като мене това, разбира се, няма значение. — Ръката с цигарата правеше халтав и нехаен жест. — Вийон и Аполинер също са били копелета. Но тоя факт не бива да те води към възгордяване. Защото между тях и тебе съществува разлика и тя е тук.“ — Ръката с цигарата красноречиво посочваше челото на оратора.

„Аз, разбира се, бих могъл да те осиновя. Понякога даже решавам да го направя само за да ядосам госпожа курвата — жена ми. Мога да го направя, но самият ти какво ще спечелиш? Ще бъдеш ангажиран в признателност към мене, ще повярваш в лъжата за доброто начало у човека, ще се превърнеш в роб на обществените отношения. Не ставай роб! Бъди свободен дух!“

Последната реплика той обикновено я извикваше войнствено, вдигнал глава и сякаш готов да ме удари, ако само откажа да бъда свободен дух.

„Аз бих могъл да те осиновя — връщаше се Бобев на първоначалната си мисъл. — Още повече няма никаква вероятност тая курва, жена ми, да роди някога наследник. Това тя, разбира се, го отдава на мои дефекти, но аз мисля, че то се дължи по-скоро на нейните чести посещения у гинеколога. Така или иначе, в моя власт е да те осиновя. Но от това ти нищо няма да спечелиш. По-добре остани си копеле, но чети! Чети, разрешавам ти! — Ръката правеше широк жест към шкафа с книги. — Обаче трябва да те предупредя: книгата, която ще ти разкрие всичко, няма да я намериш тук! — Нов замах към шкафа. — Тя не е написана и няма да бъде написана. Тя е тук! — Тютюневите пръсти потупваха челото на оратора. — И тук ще си остане! Светът никога няма да я види и за това вината е в Париж и в жените на Париж! Запомни го от мен: изхабяване, деградация, амортизация в креватни упражнения, ето какво са жените!“