— Слава богу. Иначе щяха да накичат и дърветата с микрофони като коледни елхи. А пропо, уреди ли се въпросът за моята техника?

— Всичко е уредено.

— У тебе ли е?

— Извинявай, но аз не съм магазин за радиоуредби. Ще си получиш това, което ти трябва, не бой се. А сега яж.

— Ордьовърът беше отличен. Рибата — също. За печеното да не говорим — казвам аз в края на обеда. — Франсоаз, ние трябва да помислим с теб за едно семейно огнище. Ти си отлична домакиня и квартирата ти не е лоша.

— Квартирата ми е за сам човек. А колкото до обеда, той е доставен от ресторанта на ъгъла.

— Ти винаги намираш начин да изсипеш върху чувствата ми кофа студена вода. Направи ми тогава поне една малка услуга: трябват ми извлечения от банковите сметки на мосю Димов.

— Френските закони пазят тайната на личните влогове…

— Тъкмо затова се обръщам към тебе. Иначе и сам щях да се справя. Димов официално влага парите си в Лионската банка. Но аз съм почти сигурен, че той има сметки и в други банки. Тия именно сметки ме интересуват.

— Добре, ще направим справка. Яж де!

— Приключих. Мога да поема само едно кафе.

Тя донася от кухнята купа с плодове, после кристална колба със силно кафе, а после и една плоска картонена кутия.

— Ето ти още нещо за десерт — казва Франсоаз, като оставя кутията до чинията ми.

Отварям кутията. Вътре се намира един нов черносин маузер 7,65 с три пълнителя.

— Надявам се, че знаеш откъде се слагат патроните.

— Като дойде време да действувам, ще те повикам ти да ги поставиш — измърморвам аз и прибирам пистолета с пълнителите в задните си джобове.

— Няма да дойде такова време. Хич и не си въобразявай, че можеш да си играеш на „пам-пам“. Пистолетът ти се дава, но не ти се разрешава да го употребяваш. Освен…

— Знам, знам. Разбрахме се.

Докато пием кафето, аз разказвам на Франсоаз последните новини от Центъра, уточнявам с нея някои подробности по поведението ми в най-близко бъдеще и получавам сведения за това, как ще ми бъде доставена необходимата техника. После ставам да си вървя, но физиката на чернокосата въпреки строгата рокля така ми действува, че аз спирам насред хола и я прегръщам.

— Остави ме… Имам работа… Както и ти.

После, като забелязва намусения ми израз, добавя:

— Можеш да дойдеш довечера… Ако не ти мине дотогава… Но не преди единадесет…

Обикалям известно време булевардите с ягуара си, защото няма какво да правя и защото не е зле човек да пообикаля малко безцелно, додето се увери, че пред него или подир него не се намира някой, който е решил на всяка цена да му прави компания. Засега компаньони липсват. Излизам чак на Рошешоар, спускам се по Мажента и се отбивам към Гар дьо нор. Намирам място за колата и влизам в едно от големите кафенета пред гарата. Когато слизам в подземието, дето са телефонните кабини, часът е точно три. Решавам да телефонирам тъкмо от втората кабина, но в момента тя именно е заета. Изваждам от джоба си „Франс соар“ и преглеждам бегло заглавията. Зад стъклото на кабината виждам човека, който държи слушалката. На устните му, които се движат сякаш беззвучно, виси незапалена цигара. Най-после човекът оставя слушалката и отваря вратичката.

— С баба си ли разговаряхте толкова време? — промърморвам недоволно. — Сигурно е глуха старицата.

— Вървете вие разговаряйте с нея — отвръща ми мрачно човекът. — Тя е на оня свят.

Влизам и набирам номер. Обажда се непознат мъжки глас.

— Салпетриерата ли е? — питам.

— Вървете по дяволите — отвръща ми гласът.

Днес всички са се заели да ме изпровождат до вечното ми жилище. На етажерката под телефона се търкаля забравено от някого ключе с металически номер 56. Прибирам го за всеки случай в джоба си и напускам кабината. Горе в заведението изпивам прав едно кафе на контоара, като гледам безцелно наоколо си. Нула внимание към мене от страна на присъствуващите. Оставям неизбежния франк, излизам, прекосявам улицата и се озовавам в преддверието на гарата. Намирам шкафовете за ръчен багаж, и по-специално шкафчето с номер 56. Отключвам с току-що намерения ключ. В шкафчето се оказва не твърде голяма черна чанта, но доста тежичка за носене. Ягуарът обаче е близо. Две минути по-късно аз вече потеглям, без да знам къде всъщност трябва да ида. И понеже не обичам да се движа в неизвестност — въпреки лъжите ми в обратен смисъл, — спирам на една пуста уличка и разтварям чантата. В листчето, което намирам на точно установеното място, са ясно отбелязани посоката и адресът. Затварям чантата и наново потеглям.

Предприятието е нейде зад Порт Клинанкур, обозначено с голяма ръждива фирма „КОЛИ — ОКАЗИОН“. Възрастният мъж в омаслена и избеляла синя престилка наблюдава навъсено маневрите ми, изправен пред входа на мизерната си кантора.

— Не купувам бракувани коли — предупреждава ме той, когато спирам ягуара си пред кантората.

— Не съм продавач — успокоявам го. — Изпраща ме Жак.

Човекът ме стрелва с поглед. После кима:

— С какво мога да ви услужа?

— Да монтирате една част.

— Частта у вас ли е?

Показвам с очи чантата на седалището.

— Къде искате да я монтирам?

— Под шасито, до резервоара.

— Ще стане.

Човекът сяда на волана, откарва ягуара ми над циментовата шахта, после слиза от колата и се намъква в шахтата.

— Ще стане — повтаря той, когато отново излиза на повърхността. — Не е толкова изгнила, колкото изглежда.

Докато човекът търси подходяща металическа кутия, където да помести моята „част“, и по-късно, додето завинтва кутията под шасито, една млада жена на два пъти подава любопитно глава от пристройката до кантората. Жената е с пъпчиво лице и с навити на телове коси и вероятно е смаяна от факта, че някакъв клиент е сбъркал пътя си насам.

— Жена ми е — промърморва успокоително стопанинът.

Той се оказва по-ловък от очакваното. Подир половин час кутията с „частта“ е надеждно завинтена на шасито. Решавам да използувам случая, за да свърша и една друга работа. Влизаме в кантората и преди да платя, обяснявам в какво се състои тая работа, като вадя от джоба си маузера и пълнителите. Човекът повторно кима. Той донася отнякъде нова кутия за масло „Шел“ и като дърпа силно, изважда капака, очевидно предварително пригоден да бъде изваждан. После завива пистолета и пълнителите с конци за бърсане, натъпква ги в кутията и отново поставя капака.

— Оставете я да се въргаля в багажника — така никой няма да й обърне внимание.

Което и правя, след като уреждам сметката. Запалвам мотора и вдигам ръка за поздрав. В тоя миг жената с навитите коси отново подава пъпчивото си лице, вероятно за да получи своята част от поздрава.

Докато лавирам с ягуара по булевард Орнано, мисълта за Сен Мартен продължава да ме човърка. Най-сигурното е да хвана под прицел Милко и той сам ще ме докара на буксир до мястото на срещата. Но аз не знам къде живее Милко, нито вярвам да се мотае по това време в кафенето. Тони обаче сигурно е там и понеже той е вторият участник в срещата, значи, може да ми свърши същата работа.

Влизам в рю дьо Паради и установявам, че черната симка на Тони е гарирана на обичайното си място. Задминавам колата, вмъквам се в първата напречна улица на заден ход и гарирам ягуара зад някакъв обемист шевролет, тъй че да бъда готов при нужда веднага отново да вляза в рю дьо Паради, след което слизам да се поразтъпча.

— Най-после един приятел! — посреща ме Тони, когато към пет часа надниквам „при българина“.

Той седи, както винаги, пред чаша с нещо за пиене, но не е на градус. Поръчвам си чаша бира и сядам при него.

— Разбирам, братче, защо си сам, но не мога да ти помогна — смига ми съчувствено Тони.

— Само че аз не разбирам това, дето ти го разбираш — отвръщам аз и запалвам от „зелените“.

Човекът е такова особено животно, че свиква с всичко, дори и със „зелените“. Струва ми се даже, че вече не бих могъл да помириша друг тютюн.