27 август 1894. Плод на дейността на разума е истината. Плод на дейността на любовта е доброто. Но за да има плод, трябва двете дейности да съвпадат. Доброто ще произлезе само от разумна, проверена чрез истината любов, а истината – само от дейността на любовен – имащ за цел доброто - разум. Всичко това не съм го измислил, а съм го видял. Какво искаш от мен? Тласни ме, Боже. И ми прости, че не умея да чакам. Казах това и радостно, умилено чакам.

6 септември 1894. .. животът не се състои в достигане на цели, а в изпълнение на посланичество.

10 септември 1894. Въпросът не е в това - да се устрои държава: по сегашному или по новому. Аз и никой от нас не е турен да реши този въпрос. А нашето решение подлежи и не произволно, а неизбежно, въпросът е в това, как да постъпя в постоянно заставащата пред мен дилема: да подчиня ли своята съвест на делата, извършвани около мен, да се призная ли за солидарен с управниците, които бесят заблудени хора, гонят за убийство войник, развращават с опиум и водка народа и тем подобни, или да подчиня своите дела на съвестта, т.е. да не участвам в управление, чиито дела са противни на моето съзнание? А какво ще излезе от това, каква ще бъде държавата, не зная, и не че не искам, а не мога да зная. Зная само, че ако следвам вложеното в мен висше свойство на разума и любовта или на разумната любов, нищо лошо не може да излезе.

3) Още по-важно: делото на живота е съвършенството. Оръдието аз – любовта. За да бъде любовта действена, е нужен разум.

21 октомври 1894. 1) Спомнях си младите си години и своите отношения с жените. Ако човек поиска да отнеме от себе си всяка възможност за свободна умствена дейност и свободни отношения с хората, то трябва да прави това, което правех аз: да яде месо, да пие кафе, чай, вино, да не работи, но да прави гимнастика и да чете възбуждащи страстите книги. Аз бях през цялата си младост като охранено, палаво жребче, странно е да си спомня.

2) Сякаш дяволът ме беше хванал ужасно. В моята работа над катехизиса той ми подсказа, че може да се мине и без понятието за Бога, за Бога, който е в основата на всичко, за Бога, по чиято воля живеем на този свят, по чиято воля нашата божествена същност е затворена в личността за някакви си Негови цели, да се остави единствено само този Бог, който се проявява в нашия живот, и изведнъж започна да ме връхлита униние, страх. Ужасих се, започнах да мисля, да проверявам и открих едва ли не изгубения Бог и като че ли отново Го намерих и заобичах. Каквото и тъжно, тежко нещо да ти се случи или да си помислиш, струва си да си спомниш, че има Бог, и ти става радостно.

26 октомври 1894. 1) Всеки човек, колкото и да е порочен, престъпен, неучен, неумен, каквито гадости и глупости да върши, непременно се счита за съвършено прав. И не можем и не трябва да му се сърдим за това: той не може да не се счита за прав. Ако той не се смяташе за прав, не би могъл да живее така, както живее.

27 октомври 1894. Сега си мислех: Удивително, как съм могъл да не видя преди тази несъмнена истина, че за този свят и за нашия живот в него има Някой, Нещо, което знае защо съществува този свят, и ние в него, като мехурчета във вряла вода, скачаме, пукваме се и изчезваме. Безспорно е, че нещо се върши в този свят, и се върши с всички живи същества, и се върши с мен, с моя живот. Иначе за какво е това слънце, тези пролети, зими и, най-главното, за какво е това 3-годишно, беснеещо от изобилна жизнена енергия момиченце, и тази оглупяла старица, и умопобъркания. Тези отделни същества - които очевидно нямат смисъл за мен, а заедно с това тъй енергично живеят, така пазят своя живот, в които така здраво е завинтен животът, - тези същества повече от всичко ме убеждават, че са нужни за някакво разумно, добро, но недостъпно за мен дело.

4 ноември 1894. Не ми се иска да пиша и да мисля. Иска ми се да работя с ръцете си.

Бележник 3

Февруари 1892. Мислят, че спасението ще стане с ужаси, революция, постепенно. Няма и не би имало спасение, ако управниците биха могли да спрат израстването на съзнанието – новото разбиране на живота. Управляващите могат всички да ограбят, всички да убият, всички слаби да подложат на хипнотизация, но не могат да спрат израстването. Колкото повече хипнотизират, толкова по-енергичен е ръстът. – Контраст, колкото повече дърва натрупват, толкова по-ярко гори, и толкова по-трудно се гаси. Спасението не е отвън, а отвътре. Царството Божие е вътре във вас.

Бележник 5

Май 1893. Спомням си, какво ми даде бракът? Нищо. А страдания – бездна.

Том 53

(1895 – 1899)

1895 г.

7 февруари 1895. 1) Лудостта е егоизъм, или наопаки: егоизмът, т.е. живот за себе си, единствено за своята собствена личност, е лудост. (Иска ми се да кажа, че няма друга лудост, но още не зная дали е истина.) Човек е така създаден, че не може да живее сам, тъй както не могат да живеят сами пчелите; в него е вложена потребността да служи на другите. Ако е вложена, т.е. ако служенето е негова естествена потребност, то е вложена и естествената потребност да му служат, être servi. Ако човек се лиши от второто, т.е. от потребността да се ползва от услугите на хората, то той е побъркан, мозъчна парализа, меланхолия; ако се лиши от първата потребност – да служи на другите, то той е болен от всякакви най-разнообразни видове лудост, най-характерната от които е манията за величие. Най-големият брой луди са лудите от втория вид – тези, които са се лишили от потребността да служат на другите – лудостта на егоизма, както казах отначало. Лудите от този вид са огромно количество, повечето светски хора са обхванати от тази лудост. Тя не ни се набива в очите, само защото тази лудост е обща за масата хора и лудите от този вид се обединяват. Те малко страдат от своята лудост, защото не срещат отпор, а напротив – съчувствие. И затова всички хора, обхванати от тази лудост, със страшно упорство се държат за отъпканите коловози, за предаването на външни, светски условия. Само това ги спасява от мъчителната страна на тяхната егоистична лудост… Такива луди: всички трупащи богатства, честолюбци - граждански и военни.

12 март 1895. Толкова много е почувствано, премислено, преживяно за това време, че не зная какво да пиша. Смъртта на Ванечка беше за мен, както и смъртта на Николенка, не, в много по-голяма степен, проявление на Бога, привличане към Него. И затова не само не мога да кажа, че това беше тъжно, тежко събитие, а казвам направо, че това е (радостно) – не радостно, това е грозна дума, но милосърдно от Бога, оправящо лъжата на живота, приближаващо до Него, събитие. Соня не може да гледа така на това. За нея болката, почти физическа - на разрива, скрива духовната важност на събитието. Но тя ме порази. Болката от разрива веднага я освободи от всичко, което помрачаваше душата й. Като че ли се разтвориха двери и се откри божествената същност на любовта, която съставлява нашата душа. През първите дни тя ме поразяваше със своята удивителна любвеобилност: всичко, което по някакъв начин нарушаваше любовта, неодобрението към някого, към нещо, даже недоброжелателството, всичко това я оскърбяваше, заставяше я да страда, заставяше болезнено да се свива оголеното кълнче на любовта. – Но времето минава и този кълн отново се скрива, и страданието й престава да намира удовлетворение, преминава във всеобща любов, и става неразрешимо мъчително. Тя страда най-вече за това, защото предметът на нейната любов я е напуснал, и на нея й се струва, че нейното благо е било в този предмет, а не в самата любов. Тя не може да отдели едното от другото; не може да погледне религиозно на живота въобще и на своя. Не може ясно да разбере, да почувства, че едно от двете: или смъртта, увиснала над всички нас, която има власт над нас и може да ни раздели и да ни лиши от благото на любовта, или смърт няма, а има редица изменения, извършващи се с всички нас, сред които едно от най-значителните е смъртта, и че тези изменения се извършват над всички нас, - съчетавайки се различно – някои преди, други после, - като вълни.