10) С особена нова сила разбрах, че моят живот, както и на всички, е само служене, а няма цел сам по себе си.

6 април 1895. 2) Единението на хората и съществата е възможно само в истината, и затова за установяване на единение е нужно познание за истината. Така че преди проявяването на любовта е нужно познание за истината. Познанието за истината е познание за Бога. Може да се обича само Бог, само божественото в света и хората. Но за да Го обичаш, трябва да Го познаеш, да умееш да го познаеш. И затова преди любовта към Бог трябва да е познанието за Него. – Да познаеш Бог значи да опознаеш сам себе си, да отделиш божественото „аз” от телесното – да отделиш съдържанието от формата. Всичко е в това.

7) Истинският живот е живот Божески, но ние не го виждаме: съблазните го скриват от нас.

8) Преди живеех само за благото на своята личност. После разбрах, че в мен има друга, висша същност и че трябва да се живее за тази висша същност; но само разбрах това. После започнах от време на време да живея за тази същност. Сега трябва да се направи така, че винаги да се живее за тази същност, и ако вече не може иначе, само понякога да се живее за личността. Цялата работа е в това, животът за Бога да стане нещо естествено, а животът за себе си да стане изключение.

10) Цел на живота е благото. Благото е само в служене на Бога. Служене на Бога за увеличаване на любовта в света. Увеличаването на любовта в света се постига само с увеличаване и проявяване на любовта вътре в нас. Любовта вътре в нас ни дава това висше благо, към което се стремим.

10 април 1895. Вчера ходих по улиците и гледах лицата на хората. Рядко се среща лице, което да не е отровено от алкохол, никотин и сифилис. Ужасно жалко и обидно безсилие, когато спасението е тъй ясно. Овните скачат във водата, а ти стоиш и ги пъдиш, махайки с ръце, а те все така скачат, и изглежда, че те вършат нещо, а ти им пречиш. Страшно ме гложди да напиша за отношението на обществото към царя, обяснявайки го като лъжа пред стария, но болестта и слабостта на Соня ме задържат.

25 април 1895. Вчера Соня замина за Киев с Таня, която дойде да я вземе. Здравето й се подобри малко - тя се вдигна, но цялата е разбита и нравствено все не намира опорна точка. Страшно трагично е положението на майката: Природата е вложила в нея преди всичко неудържимо сладострастие (същото е вложила и в мъжа, но у мъжа това няма такива съдбоносни последици – раждането на деца), последица от което се явяват децата, към които е вложена още по-силна любов и любов телесна, тъй като и носенето, и раждането, и кърменето, и отглеждането е телесна работа. Жената, добрата жена обрича цялата си душа на децата, цялата се отдава, усвоява душевната привичка да живее само за тях и чрез тях (най-страшното изкушение, още повече, че всички не само го одобряват, но и го възхваляват); минават години и децата започват да си отиват – в живота или смъртта – по първия начин бавно, отплащайки се за любовта с досада, като завързан на шията камък, който им пречи да живеят, по втория начин – смъртта, мигновено причиняваща страшна болка и оставяща пустота. Трябва да се живее, а няма с какво. Няма навици, няма даже сили за духовен живот, защото всички сили са изразходени за децата, които вече ги няма. Ето какво би трябвало да се изкаже в романа за майката.

През това време започнах да се уча на манежа да карам велосипед. Много странно защо ме влече да правя това. Евгений Иванович ме разубеждаваше и се огорчи, че карам, а на мен не ми е съвестно. Напротив, чувствам, че тук става дума за някаква естествена глупост, и ми е все едно какво мислят, а и е просто безгрешно да се забавлявам по детински.

2) Ходих с момичетата – Саша и Н.Мартинова – на театър, и на връщане оттам те започнаха да говорят за това, какъв материален прогрес ще има скоро, като електричество и тем подобни. И ми стана жал за тях, и започнах да им говоря, че чакам и мечтая, и не само мечтая, а се старая за друг единствено важен прогрес – не за електричество и летене във въздуха, а за прогреса на братството, единението, любовта, установяването на Царството Божие на земята. Те разбраха, и аз им казах, че животът се състои само в това, да се служи на приближаването, осъществяването на Царството Божие. Те разбраха и повярваха. Сериозните хора са деца, „тяхно е царството Божие”. Сега четох още мечтанията на някакъв американец за това, как хубаво ще бъдат устроени улиците и пътищата и тем подобни в 2000-та година, и идея си нямат тези диви учени, в какво се състои прогресът. Няма дори намек. А казват, че войната ще бъде премахната, само защото пречи на материалния прогрес.

28 април 1895. Вчера сутринта отидох у Хохлов. Той е почти свободен, казва, че се е объркал. „Наистина съм се побъркал.” Не зная как да му помогна. Вероятно всичко се дължи на похотта. Познал жените в младежките си години, той вече не можел да се овладее и тръгнал на борба със своята похот. У него са останали изводите от християнското учение, а самото учение го няма. Станал е егоист вследствие на тази напрегната борба със самия себе си. Както давещият се, падащ човек мисли само за себе си.

Въпросът е: какво да се прави? От същото страда и Иван Михайлович. Какво да се прави? Какво да каже на сина си, встъпващ в тази възраст на борбата? Вчера говорих за това със Синицин. Целият живот е борба на плътта с духа, и е постепенно възтържествуване на духа над плътта.

Половата борба е най-напрегнатата, но затова пък винаги завършва с победа на духа. Трябва да каже на сина си, че тази борба не е случайно, не е изключително явление, а дело на целия живот, че трябва да знае и да се готви за тази борба – като атлетите – трябва винаги да бъде нащрек, да не се отчайва и да не унива, когато е победен, а да се вдигне и отново да се готви за борба. Има случайно падение, падение с такива жени, които не искат да свързват своя живот само с един мъж, но има и падение на женитбата, която може да продължи, като моята, 32 години, но падението си е падение, ала въпреки това не бива да се унива, а да се чака освобождаването, което ще дойде, струва ми се, че при мен вече е дошло.

Все така нищо не правя, тъжно е и някак срамно.

2) Има три средства за облекчаване положението на работниците и за установяване на братството между хората: а) да не се заставят хората да работят за себе си, нито пряко, нито косвено да не се иска от тях работа – да няма нужда от такава работа, която изисква излишък на труд: във всички предмети на лукса. 2) Сам да вършиш за себе си (а ако можеш и за другите) тежката и неприятна работа и 3) само по себе си не средство, а последствие от приложението на второто: да изучаваш законите на природата и да измисляш начини за облекчаване на работата: машини, пара, електричество. Само тогава ще измислиш истинско, а не излишно, когато ще измисляш за облекчаване на своя – или поне лично изпитан труд.

А хората са заети само с прилагането на третото средство, и то неправилно, защото се отдръпват от второто, и не само не искат да употребяват истинските средства 1 и 2, но и не искат да чуят за тях. Вчера написах писмо на Чертков. Днес искам да напиша макар и няколко думи на Хилков.

22 септември 1895. 1) Ето коя е истинската вълшебница – любовта. Струва си да обикнеш, и това, което си заобичал, става прекрасно. Само че как да направиш така, че да обикнеш, да обичаш всички? Не ни харесва този, който в действителност е добър, а считаме за добър този, когото харесваме. Как да стане? Зная едно: да не пречиш на любовта със съблазни, и най-важното, да обичаш любовта, да знаеш, че само в нея е животът, че без нея е страдание.

2) Спомних си, колко често съм спорил с религиозни догматици: православни, евангелистки и др. Колко е нелепо. Нима може да се разсъждава сериозно с човек, който твърди, че вярва в това, че има само един правилен възглед за света и за нашето отношение към него, това, което е изразено преди 1500 години от събраните от Константин епископи в Никея, - мироглед, според който Бог – Троица, преди 1890 години изпратил Сина в девата, за да изкупи света и т.н. – С такива хора не може да се разсъждава, може да ги управляваш, съжаляваш, да се опитваш да ги излекуваш, но на тях трябва да се гледа като на душевноболни, а не да спориш с тях.