13 юни 1894. 2) Разхождайки се в гората, мислех: всичко, което виждам: цветя, дървета, небе и земя, всичко това са мои усещания. А същността на моите усещания не е нищо друго, освен съзнанието за пределите на моето „аз”. „Аз” се стреми да се разширява и в този стремеж се сблъсква със своите предели в пространството, и осъзнаването на тези предели му дава усещания; а то обективизира усещанията в цветя, дървета, земя, небе. После си помислих: а какво е любовта? За какво е любовта, щом животът се състои от тези стълкновения с твоите предели. Стълкновението с тези предели е необходимо, и в тези стълкновения е играта на живота. Какво общо има това с любовта? Не помня как, но тази представа за живота премахваше любовта, правеше я ненужна. И ме нападна съмнение и униние. Дали не е измислица всичко това, което мисля и говоря за любовта. Вярно е, че не само аз говоря за нея, не съм я измислил аз. А си е открай време. Но макар това да дава някаква вероятност, че тук има нещо, дали това все пак не е самоизмама? Отидох по-далеч и си помислих; а отде знам аз, че аз съм - аз, ами ако всичко, което виждам, е само моя предел? Освен съзнанието за пределите, има и съзнание за самия себе си, за този, който осъзнава пределите. А какво е това съзнание? Ако то чувства пределите, то значи по самата си същност е безпределно и се стреми да излезе от тези граници. С какво мога да изляза от тези граници? С какво мога да проникна извън тях? Само като обичам това, което е отвъд пределите. Така че любовта унищожава границите, съединявайки този, който обича, с това, което е отвъд пределите, с Бог, с любовта (неясно).
Посредством любовта човек разрушава ограничаващите го предели, може да стане безпределен – Бог. Отначало човек унищожава тези граници между най-близките му, най-понятните му същества, после между по-отдалечените, по-трудно разбираемите.
… в този свят е немислимо осъществяването на пълна любов, т.е. унищожаване на пределите между себе си и света. Не е възможно пълно осъществяване, но е възможно безкрайно приближаване. Но този свят не е единствен, има и други светове, в които това осъществяване навярно е възможно. Човек, от една страна, приближава в този свят осъществяването на Царството Божие, т.е. любовта, от друга страна - сам се готви за този живот, в който това ще е възможно.
14 юни 1894. 2 ) Наближавайки Овсянниково гледах прелестния залез на слънцето. Просвет в струпаните облаци, и там, като червено ъгълче с неправилна форма, слънцето. Всичко това над гората, над ръжта. Радостно. И си помислих: Не, този свят не е шега, не е само земен път на изпитания и преход към един по-добър, вечен свят, а е един от вечните светове, който е прекрасен, радостен и който не само че можем, но и трябва да направим по-прекрасен и по-радостен за живеещите с нас и за тези, които ще живеят с него след нас.
25 юни 1894. 1) Целта на живота е в това, да призовеш в себе си Бог, който желае благото на всички.
26 юни 1894. Писах предния ден. Все съм слаб физически и умствено. А напротив, духовно твърд, и затова е радостно. Постоянно си спомням, че съм посланик и трябва да върша делото Божие: да раздухвам в себе си Божията искра – любовта е това, което установява Царството Божие в себе си, т.е. покорност към Него, сливане с Него, и Царството Божие извън себе си, това, което често заразява другите, предизвиквайки в тях същото разгоряване на искрата на Божията любов. Не пиша, вчера и не косих. Не пиша, защото все не намирам точна и ясна форма за изразяване, и нямам потребност, влечение да пиша.
Отидох на пясъчните ями. Там селяните, влизайки в тях, работят с опасност за живота. На обяд казах, че трябва да се направи кариера. Соня каза отначало, че няма да даде пари. Имаше минута на раздразнение. Искаш да подложиш другата, когато те ударят по едната, а когато ти се предостави истински случай, както сега, то не искаш да подлагаш, а да отвърнеш.
6 юли 1894. 1) Често се ядосваме на хората за неприемането им на християнския мироглед, въпреки че го разбират. Напразно. Той не им е нужен. Те живеят като животни - не в обиден смисъл, а в смисъл, че им е невъзможно да обхванат въпроса за живота в цялото значение, на което християнството дава свой отговор. Живее, весели се, скърби, радва се, страда, расте, старее и умира, без да си задава въпроса: защо; и не му е нужно християнско учение, то е неуместно за него. Хората от каменната епоха и преди нея са живеели като животни, тогава напредничавите хора едва започвали да разбират необходимостта от общуване, но напредничавите хора станали повече, и така се сложил животът, и тълпата се покорила. Точно така е и сега: на хората на нисша степен на нравствено развитие не е нужно християнското учение, те самите не могат да разберат, защо е то; но те могат и трябва да бъдат ръководени от тези, които разбират…
9 август 1894. Идва през това време Мак-Гахан със сина си и донесе книги, от Хенри Джордж. Прочетох отново „Perplexed philosopher” („Обърканият философ”). Прекрасна. Много живо осъзнах отново греха от владеенето на земи. Удивително, как не го виждат. Колко необходимо е да се пише за това – да се напише нова Oncle Tom’s Cabin („Чичо Томовата колиба”).
През това време си мислех: 1) неважното е това, че за съгласието на съпрузите е нужно, ако възгледите им за света и живота не съвпадат, този, който е мислил по-малко, би трябвало да се подчини на този, който е мислил повече. Колко бих бил щастлив да се покоря на Соня, но това е също тъй невъзможно, както гъската да влезе в своето яйце. Би трябвало тя да го стори, но не иска – няма разум, няма смирение, няма любов.
2) Важното, което мислех, е това, че едно от най-объркващите всичките ни метафизически понятия суеверия е суеверието за това, че светът е сътворен, че е произлязъл от нищото и че има Бог - творец. Всъщност не сме имали никакви основания да предполагаме Бога създател и никаква нужда (китайците и индийците не знаят това понятие), а същевременно Бог творец и промислител не може да се съвмести с християнския Бог отец, Бог дух, Бог, частица от който живее в мен и съставлява моя живот и проявяването и възвишаването на която съставлява смисъла на моя живот, Бог любов. Богът творец е равнодушен и допуска страдание и зло. Богът дух избавя от страдание и зло и винаги е съвършено благо. Бог творец – няма. Съществувам аз, познаващ света с дадените ми оръдия на чувствата и знаещ вътрешно своя Отец Бог. Той е моето духовно начало. А външният свят е само моят предел (съвсем неясно. Спя).
18 август 1894. За анархистите: с огромен всестранен труд на мисълта и словото се разпространява сред хората едно разбиране, заучава се от тях, в най-разнообразни форми и ползвайки се от най-странни средства, то (започва) да завзема хората: кой заради модата, кой заради самохвалство, под формата на либерализъм, наука, философия, религия, то става свойствено на хората. Хората вярват, че са братя, че не бива да се потискат братята, че трябва да се помага на прогреса, образованието, да се борят със суеверията; то става обществено мнение, и изведнъж… терор, френската революция, 1-ви март, убийството на Карно, и целият труд пропада даром. Също както събраната от яза капка по капка вода с един удар на лопатата излиза и размива без полза поля и ливади. Как могат анархистите да не виждат вредата от насилието? Иска ми се да им напиша за това. Всичко е така, всичко е вярно – това, което мислят и вършат, разпространявайки понятието за безполезността и вредата от държавното насилие. Само едно трябва да им се замени: насилие – убийство – с неучастие в насилия и убийства.
Ужасна е тази духовна стена, която израства между хората – живеещи понякога десетки години заедно и като че ли близки. Искаш да я пробиеш и, като муха зад стъклото или птичка, блъскаш се по цялото стъкло, и никъде няма проход и възможност за съединение. Понякога си мислиш: може би и аз съм такъв, представлявам също такава стена за другите. Но не, аз зная, че съм открит, и зова, и търся сближаване, и радостно приемам всяко обръщение, всеки повик за откровеност.
