5) Разговор със социалдемократи (юноши и девойки). Те говорят: „Капиталистическото устройство ще премине в ръцете на работниците, и тогава няма да има повече потисничество над работниците и неправилно разпределение на печалбата”. „А кой ще урежда работите, кой ще ги управлява?”питам аз. „Те ще вървят от само себе си. Самите работници ще се разпореждат”. - Но нали капиталистическото устройство се е установило само затова, защото за всяко практическо дело са нужни организатори с власт. Има ли работа, ще има и ръководство, ще има организатори с власт. А има ли власт, ще има злоупотреба с нея, същото, с което сега се борите.
8) Август 11, утро. Синя мъгла, росата е като пришита на тревата, на храстите и дърветата на сажен височина. Ябълковите дървета са увиснали от тежестта. От колибата – ароматно пушече на прясно изпечени питки. А там, в яркожълтото поле, вече изсъхва росата по ниското овесено стърнище и работа – връзват, возят, косят, а на кремавото поле орат. Навсякъде по пътищата и по клоните на дърветата са се закачили измъкнати, съборени житни класове. В росния цветарник пъстри девойки, тихо тананикайки, поливат, лакеи търчат по работа в престилки. Домашно куче се грее на слънце. Господарите още не са станали от сън.
5 октомври 1893. 1) Науката е затвороучение /учение за затворите.
2) Има два вида умове: единият ум е логичен, егоистичен, ограничен, дълъг, а другият – деликатен, съчувстващ, широк, къс.
3) Има два метода за опознаване на външния свят: единият е най-грубият и неизбежен способ на познание посредством петте чувства. От този метод на познание у нас не би могъл да се формира този свят, който знаем, а би бил хаос, даващ ни различни усещания. Другият метод се състои в това, като познаеш любовта към самия себе си, после да познаеш любовта към другите същества; да се пренесеш чрез мисълта в друг човек, животно, растение, даже камък. Чрез този метод познаваш отвътре и образуваш целия свят, какъвто го знаем. Този метод е това, което наричат поетически дар, точно това е любовта. Това е възстановяване на като че ли нарушеното единство между съществата. Излизаш от себе си и влизаш в друг. И можеш да влезеш във всичко. Всичко – да се слееш с Бога, с всичко.
12) Главната беда на много културните хора, като Амиел, е техният баласт от разностранно и, особено, от естетическо образование. Това им пречи повече от всичко да знаят това, което знаят, както е казал Лао Дз (това е болест). На тях им е жал да изхвърлят този баласт, а с този баласт не могат да се поместят в лодката на християнското съзнание. И не им се вярва, че за такова просто дело, като християнското спасение, може да пожертват нещо толкова сложно и изтънчено. Това е Амиел; името им е легион.
…и още това, че вече три седмици съвсем захвърлих чая, кафето, захарта, и, главното, млякото, и се чувствам толкова по-бодър.
1894 г.
24 януари 1894. 5) Пристигнахме при Илюша. Още от сутринта виждам, ходят из виелицата, селяните в цървули яздят, возят с конете на Илюша зоб за кравите, дърва за дома. В къщата – старец готвач, дете – момиче работят за него и за неговото семейство. И толкова ясно и ужасно ми стана това всеобщо обръщане в робство на този нещастен народ. И тук, и у Илюша – неотдавна бивше дете, момче – и у него също такива хора, превърнати в роби, работят за него. Как да се строшат тези окови. Господи! помогни ми, щом ми откри това така ясно и тъй ме заставяш.
9 февруари 1894. Мислех:
1) Това, че смисълът на живота за мен стана изключително в това, да служа на Бога, да спасявам хората от греха и страданията. Страшното е само това, че като поискаш да отгатнеш този път, който иска да направи Бог, и ще сбъркаш, ще избързаш, и вместо да съдействаш, ще попречиш, ще забавиш. Едното средство да не сбъркаш – да не предприемаш нищо, а да чакаш призива на Бога, такова положение, в което не трябва да постъпиш така или иначе: за Бога, а не против него; и в такива случаи всички сили на душата се напрягат, за да вършат първото. Как трябваше да постъпя със собствеността, как трябва да постъпя сега с¹ (¹ така е в ръкописа)
2) Това вече съм го писал, струва ми се. Но съвсем ясно мислех: човек стои на пътя на истинския живот само тогава, когато това, което върши, го води до съвършенство и съдейства за установяване Царството Божие на земята. И само тогава чувстваш пълно удовлетворение, когато осъзнаваш, че вървиш напред, и когато виждаш, че си послужил на хората, на света, когато им служиш. Това не е разсъждение, а утвърждаване на несъмнен факт. Само тези две чувства дават удовлетворение.
23 март 1894. 1) Изкуството е истинско само тогава, когато вътрешното стремление съвпада със съзнанието за изпълнение на делото Божие: може да се стремиш да изразиш това, което те занимава, но не е нужно Богу, и може да се стремиш да съдействаш за делото Божие чрез произведението на изкуството, но да нямаш към него вътрешно стремление, и ще бъде неизкуство.
7) Често в последно време, ходейки из града и понякога слушайки ужасните, жестоки и нелепи разговори, изпадаш в недоумение, не разбираш какво искат те, какво правят, и се питаш: Къде съм? Очевидно, моят дом не е тук.
21 април 1894. 1) Тежестта от загубата на любими хора: дете, мъж, жена, баща, майка се заключава главно в това, че лишавайки се от тях, човек се лишава от това, което го е изкарвало извън него, от неговия егоизъм, и без тях той остава в най-ужасното за човека положение, ако не е християнин, пак е сам със самия себе си.
4) Молих се днес, разхождайки се, Бог да затвърди в мен вярата, че зная делото Божие и че го творя. И си мислех, че цялото дело е в тази вяра. Ако вярвам, че творя делото Божие в себе си, то значи вече го творя. Увеличавайки вярата в себе си, аз я увеличавам и у другите по вътрешен и външен път, по вътрешен – с това, че тази част от моето „аз”, в която увеличавам вярата, е тази единна същност, която е във всички хора, и, увеличавайки я в себе си, аз я увеличавам у всички, като че ли увеличавам тази течност, която е разлята във всички (пиша лошо); по външен път я увеличавам в другите чрез това, че моята вяра неизбежно поражда вяра във всички окръжаващи така, както капка в морето, имаща възможност да развие топлина в себе си, неизбежно би предала тази топлина на всички обкръжаващи я капки.
22 април 1894. Вчера четох поразителна с наивността си статия от професора от Казанския университет Капустин за вкусовите вещества. Той иска да покаже, че всичко, което хората употребяват: захар, вино, тютюн, опиум даже – е необходимо във физиологическо отношение. Тази глупава, наивна статия ми беше полезна във висша степен; тя ясно ми показа, в какво според лицемерите на науката се състои делото на науката. Не в това, в което трябва да бъде: определение за това, което трябва да бъде, а в описанието на това, което е. Съвършеното извращение на науката е станало именно по времето на експерименталната опитна наука, т.е. наука, която описва това, което е, и затова не е наука, защото това, което е, всички ние така или иначе знаем, и това описание не е нужно никому. Хората пият вино, пушат тютюн, и науката си поставя задачата физиологически да оправдае употребата на вино и тютюн. Хората се убиват един друг, науката си поставя задачата да оправдае това исторически. Хората се мамят един друг, отнемат срещу нищожна плата земята или оръдията на труда от всички, и науката икономически оправдава това. Хората вярват в безсмислици, и теологическата наука оправдава това.
Задачата на науката трябва да бъде познанието за това, какво трябва да бъде, а не за това, какво е. А сегашната наука, напротив, си поставя за главна задача да отвлече вниманието на хората от това, което трябва да бъде, и да ги привлече към това, което е, а то не е нужно никому.
2 юни 1894. Сега получих телеграма за смъртта на Ге. Не ми се пишат тези думи: смъртта на Ге. Колко сме слепи, все пак виждаме само това, което ни се струва. Така ни се струва, че той беше нужен със своите проекти и планове. Но не. Аз много го – не искам да кажа: обичах, много го обичам, но все пак ми се струваше, че той, макар далеч да не беше приключил в художествен смисъл, далеч не беше приключил и в смисъл на християнското развитие на движението. Страшно ми е да пиша това. Но така ми се струваше. Ужасно ми е жал за него. Той беше прелестно, гениално старо дете.
