Това, че жените не бива да бъдат ограничавани в никакви права, това, че към жената трябва да се отнасят по същия начин, със същото уважение и любов, както и към мъжа, че тя има равни права с мъжа, в това не може да има никакво съмнение; но да се твърди, че жената средно е надарена със същата духовна сила, както и мъжът, да очакваш да срещнеш във всяка жена това, което очакваш да срещнеш във всеки мъж, значи умишлено да заблуждаваш себе си, и да се заблуждаваш във вреда на жената. Ако ще очакваме от жената това, което очакваме от мъжа, то и ще го изискваме, а като не срещнем изискуемото, ще се дразним, ще приписваме на злата воля това, което произлиза от невъзможността.

Тъй че, признаването на жените такива, каквито са, по-слаби духовно същества, не е жестокост към жената; признаването им за равни е жестокост. – Слабостта или по-малката духовна сила, аз наричам по-малка покорност на плътта към духа, по-специално – главната женска черта – е по-малката вяра в заповедите на разума.

1892 г.

3 февруари 1892. Отношенията към народа са много лоши. Сега разбрах, че това именно е досадно просителство, завист, измама, недоволство и стоящата зад всичко това нужда, и има показател за особеността на положението и за това, че стоим в средата му.

1) Когато видиш много нови хора, такива, каквито никога не си виждал, било то някъде в Африка, Япония: един човек, друг, трети, и още, и още, и няма край, все нови и нови, такива, каквито можеше никога да не видя, никога няма да видя, а те живеят същия егоистичен, свой отделен живот, също като мен, изпадаш в ужас, недоумение, какво значи това, защо толкова? Какво е отношението ми към тях? Нима не съм ги виждал, и са ми чужди? Не може да бъде. И един отговор – те и аз сме едно. Едно са и тези, които живеят, и са живели, и ще живеят, едно са с мен, и аз живея чрез тях, и те живеят чрез мен.

29 февруари 1892. Селякът продължава да говори, описвайки своето положение. Нито отопление, нито хляб. Обикаляли да молят за подаяния, не им дават. На двора виелица, студ. Оглеждам момчето. Прекрасни очи, пълни със сълзи, и от едното вече се стичат светли, големи сълзи. И отивам да изнеса петак и да се отърва.

Да, загрубяваш от това проклето началство и пари.

3 април 1892. 5) Във всички духовни дела – в религиозните, за да бъда точен, трябва да се прилага думата quasi - като че ли, както я е използвал Нютон за определението на своя закон за притеглянето – телата: quasi atrahuntor, т.е. отнасят се едно към друго така, като че ли се привличат. Същото е и с Бога, и с бъдещия живот, и със стремежа към доброто. Живей така, като че ли има Бог, в чиято власт се намираш, и който обича доброто и ненавижда злото. Живей така, като че ли ще се събудиш за друг живот, който ще бъде продължение на този. Живей така, като че ли целият ти живот е увеличение на любовта в теб и у другите.

5 юли 1892. 2) Когато поживееш дълго – както аз – 45 години съзнателен живот, то разбираш колко лъжовни, невъзможни са опитите да се приспособиш към живота. Няма нищо stable/устойчиво в живота. Все едно да се приспособяваш към течащата вода. Всичко – личности, семейства, общества – всичко се изменя, изчезва и променя формата си, като облаците. Още неуспял да привикнеш към едно състояние на обществото, и него вече го няма, преминало е в друго.

Тъжно, тъжно. Тежко, тежко. Боже, помогни ми. Съжали ме. Не зная какво и как трябва да правя. Помогни ми. Научи ме да обичам.

15 септември 1892. 1) Говорих за музиката. Това е чувство на наслада, като чувствата, като (sens)/сетивата вкус, зрение, слух. Съгласен съм, че то е нещо по-висше, т.е. по-малко похотливо от вкуса, от яденето, но смятам, че в него няма нищо нравствено, както се стараят да ни уверят.

2) Съблазните не са случайни явления, приключения, все едно - живееш, живееш спокойно, и изведнъж – съблазън, а постоянно съпътстващо нравствения живот условие. В живота винаги се налага да вървиш сред съблазни, по съблазни, като из блато, затъвайки в тях и постоянно измъквайки се от тях.

1 октомври 1892. Все същото: същия упорит труд, същото бавно движение и същото недоволство от себе си. Впрочем, малко подобре. Днес ходих до Козловка, мислих за първи път: Колкото и да е страшно да си мислиш и кажеш: целта на живота е също толкова малко във възпроизвеждане на себеподобни, продължение на рода, както и служене на хората, също толкова малко и в служене на Бога. Да възпроизвеждаме себеподобни. Защо? Да служим на хората. А тези, на които ще служим, те какво ще правят? Да служим на Бога? Нима Той не може и без нас да направи това, което му е нужно. Не може да бъде нищо да не му е нужно. Щом Той ни повелява да служим на самите себе си, то това е само за нашето благо. Животът не може да има друга цел, освен благото, освен радостта. Само тази цел – радостта – е напълно достойна за живота. Отричането, кръста, отдаването на живота, всичко това е за радостта. – И радостта е и може да бъде ненарушима от нищо и постоянна. И смъртта преминава в нова, непозната, съвсем нова, друга, по-голяма радост. И има извори на радост, които никога не пресъхват: красотата на природата, на животните, на хората, никога не отсъства. И главният източник: любовта – моята към хората и на хората към мен. Колко хубаво би било, ако това е истина. Нима ми се открива нещо ново. Красотата, радостта, само като радост, независимо от доброто, е нещо отвратително. Аз узнах това и го захвърлих. Добро без красота е мъчително. Само съединяването на двете, и не съединението, а красотата като венец на доброто. Струва ми се, че това е истина.

1893 г.

23 май 1893. Не се преструвайте, че ме съдите, че ми прощавате, че ме омаловажавате, че ме заплашвате. Вие сте разбойници. Аз съм във вашата власт, тъй както Луи XVI е бил във властта на обущарите. Но с тази разлика, че всичко, с което ме заплашвате, е точно това, което желая. Аз живея само за изпълнение на Божията воля, за установяване на Неговото царство; за установяване на Неговото царство е нужно гонение на невинни. Колкото повече гонения, толкова по-очевидна е неговата истина. И затова, всичко лошо, което ще ми сторите - до изтезания и екзекуция, е полезно за Божието дело и радостно за мен.

25 юни 1893. Не бива да се спира, и къде да се спре? Само тези, които не познават съвсем това чувство за съзнаване на братството между хората, вследствие на което тези хора са дошли на село, или които така са привикнали да лъжат, че даже не забелязват разликата между лъжа и истина, ще кажат, че има предел, на който може и трябва да се спрат. Точно в това е работата, че такъв предел няма, че това чувство, в чието име се върши това дело, е такова, че за него няма предел, че ако то има предел, то значи само, че това чувство съвсем не е съществувало, а е било само лицемерие.

Колкото и страшно и трудно да е положението на човека, живеещ християнски живот сред живот, изпълнен с насилие, за него няма друг изход, освен борба и жертва – жертва до край. Трябва да се види тази бездна, която разделя въшлясалите и изнурени милиони хора от изпонахранените, в дантели, други хора, и за да се запълни тя, са нужни жертви, а не това лицемерие, с което сега се стараем да скрием от самите себе си дълбочината на тази пропаст.

19 юли 1893. 10) Жените, както и евреите, плащат за робството, в което са ги държали, с покоряване на мъжете. И заслужено. Но не трябва да се поддаваме и трябва да унищожаваме в себе си тази слабост, с която те ни улавят. Така че това е полезно.

16 август 1893. 3) Една от главните пречки пред движението на човечеството напред към установяване на Царството Божие, това са децата, юношите, жените, хора, лишени от религиозно чувство. Но същата тази сила, която у тези същества задържа движението напред, укрепва това движение, когато то вече е започнало, и го разпространява.

4) Не само че всяка лудост е достигнал до последния предел егоизъм, самодоволство, самовъзвеличаване (мания за величие), но и всяко отслабване на духовната сила се изразява в увеличаващ се егоизъм, самодоволство и самовъзвеличаване, изключителна грижа за самия себе си.