Том 58

1910 г.

5 януари 1910. Събудих се рано. Ходих из градината. Все по-трудно и по-трудно ми става да гледам робите, работещи за нашето семейство. Стараех се да помня молитвата при общуване с хората. Пристигнаха милите Николаев и Абрикосов, и много им се радвам. Поговорих с Николаев. Абрикосов е пълен с духовен живот. Получих много писма. Писах отговори на Шмит и Магометанин. Нищо повече не правих. Все ми е тъжно.

Отивам да обядвам. Вечерта четох „Сънят” пред цялото общество. Много възражения. Но мисля, че е хубаво. Винт, и все ми е тъжно и срамно.

6 януари 1910. Много писма, малко интересни. Пристигна един кинематографист. Леко поправих „Сънят” и „Беднотата” и реших да ги изпратя на Чертков каквито са. Изобщо трябва да престана хем да пиша, хем да се притеснявам за написаното. Вчера беше тук един евреин, искаше сбито изложение за смисъла на живота. Всичко, което му говорих, не ставало, било субективно, а трябва да е обективно, въз основа на „еволюцията”. Удивителната глупост, тъпоумие, на вкусилите учеността.

Нищо не записах. Все така ми е срамно и тъжно, даже повече от вчера.

Вечерта скучният кинематографист. Винт.

7 януари 1910. Душевното ми състояние е малко по-добро. Не изпитвам безпомощна тъга, а само непрестанен срам пред народа. Нима в такова състояние на срам ще завърша живота си? Господи, помогни ми, зная, че си в мен…

1) Особено ясно почувствах това, което знаех отдавна: че всеки съзнава своето „аз”, тъй както и аз моето. Това изглежда много просто, но за мен беше и много ново, и особено необикновено важно. Само трябва винаги до го помним. Ако го помним, то ще дойде краят на всяко неодобрение, да не говорим за неприятна постъпка спрямо друг човек.

2) Това е важно най-вече, защото дори и да не съзнаваш, а само живо да си представяш чуждото „аз”, както своето, то съзнаваш и това, че всяко друго „аз” е същинското „аз”, и е не само същото като моето, но е едно и също.

3) Такова съзнание за чуждото аз, както за своето, е важно за благото на човека, защото признавайки чуждото „аз” за също такова като твоето, можеш да вършиш благо не само единствено за твоето „аз”, но и за всички други.

4) Любовта не е нищо друго, освен признаване на другите аз – за свои.

13 януари 1910. 1) Учението, според което живея, не е анархизъм. А изпълнение на вечния закон, недопускащ насилие и участие в него. Но последствието ще бъде или анархизъм, или, напротив, робство под игото на японци или немци? Това не знам и не искам да знам.

16 януари 1910. Събудих се бодър и реших да отида в съда в Тула. Прочетох писмата и на малко от тях отговорих. И тръгнах. Отначало имаше дело срещу един селянин; адвокати, съдии, войници, свидетели. Всичко е твърде ново за мен. После съд над един политически. Обвинен е в това, че е чел и разпространявал самоотвержено по-справедливите и по-здрави мисли за устройството на живота от съществуващите. Много ми е жал за него. Насъбраха се хора да ме видят, но слава Богу, не много. Клетвата ме развълнува. Едва се удържах да не кажа, че това е насмешка над Христа. Сърцето ме стягаше и затова замълчах. По пътя хубаво си говорихме с Душан за Масарик. Вечерта си починах и не можах да се сдържа от радост за излизането в Одеса на Кръгът на четене.

13 февруари 1910. 1) Заспивайки, губя съзнанието за бдящия аз; умирайки, губя съзнанието за живеещия този живот аз; но както при заспиването не се унищожава това, което съзнава, така е и при смъртта. Какво представлява това съзнаващо – не знам и не мога да знам.

Идва ми наум: Е, хубаво, моята душа, т.е. това, което съзнава, няма да умре, а някъде, някога отново (все временни и пространствени понятия) ще се прояви. Но като няма да помня предишното си „аз”, то значи вече няма да съм аз. Моето съзнание се е унищожило със смъртта. Каквото и да стане след смъртта на моето „аз”, на това начало, което го съставлява, мен вече ме няма, няма да ме има и не може да бъде. Но ако е така, то следва въпросът: какво е това мое „аз”, което се е появило изведнъж при раждането. Какво представлява това аз? Защо аз съм - аз? И как може това аз, появило се тъй непонятно извън времето, да не изчезне също тъй непонятно извън времето.

Хубаво, аз ще умра. Но защо всеки живот след моята смърт да не бъде мой живот?

1 март 1910. Събудих се бодър. Записах това – онова. Сега няма да успея да впиша. Поразходих се. Писмата са интересни, отговарях добросъвестно. Слава Богу, все по-често помня, че животът е само пред Бога, и за смъртта. Лошо поправях „За угаждането на тялото”. Ходих с Душан в Подиванково. Боя се, че се простудих. Соня е болнава. Върнах се късно, не успях да заспя. Отивам да обядвам. Помня, че трябва да запиша едно нещо.

1) Време е да се събудя, т.е. да умра. Понякога вече чувствам пробуждане и друга, по-действителна действителност.

5 март 1910. …Има и писмо от Досев.

17 март 1910. 1) Ако човек нищичко не знаеше за живота на хората от нашия християнски свят, и му кажеха: Ето, има такива хора, които са си устроили такъв живот, че мнозинството от тях, 0,99 или приблизително толкова, живее в непрестанна телесна работа и тежка нужда, а другата част, 0,01 живее в безделие и разкош; че ако тази една стотна има своя религия, наука, изкуство, какви би трябвало да са тези религия, наука, изкуство? Мисля, че отговорът може да е само един: извратени, лоши - и религията, и науката, и изкуството.

5) Животът за селянина е преди всичко труд, даващ възможност за продължение на живота не само на него самия, но и на семейството и на другите хора. Животът за интелигента е усвояване на тези знания или изкуства, които се считат важни в тяхната среда, и посредством тези знания се ползват от труда на селянина. Как може да не бъде разумно разбирането за живота и въпросите за него на селянина, и да не бъде безумно разбирането за живота на интелигента?

6) Богът – Творец, Бог Брахма, Вишну, Шива, Бог Юпитер, Бог Христос и тем подобни. Всичко това е толкова нелепо, че смело го отхвърляме, не можем да не отхвърлим тези нелепи представи. А не мислим за това, че понятието за Бог, за духовното начало на всичко, е толкова голямо и необходимо понятие, което не бихме могли да измислим сами, ако то не бе открито от хората постепенно, с усилията на мисълта на най-великите мъдреци в света. Това е огромна крачка на човечеството, а ние си въобразяваме, че като имаме радио, самолети, електричество, можем да минем без него. Да, можем, но само като животни, както живеем сега в нашите Ню Йорки, Лондони, Парижи, с 30-етажните домове, а не като хора.

26 март 1910. 1) Спасението на човечеството е възможно само чрез неучастие в насилието. Не можеш даже да не плащаш данъци. Ще дойдат и насилствено ще ги вземат, но винаги е възможно да не бъдеш насилник. Тази мисъл не е моя, а на Булигин.

27 март 1910. 8) Удоволствието е за тялото, а за душата – благото. Удоволствието и благото рядко се спогаждат.

1 април 1910. Вчера дойде Димочка, разказа ми за повестта на Семьонов, много хубаво. Взех книгата на Семьонов и я четох цяла вечер. Много хубаво.

5 април 1910. 1) Колко е хубаво да помниш своето нищожество: на човека пред милиарди човеци, на животното сред милиарди, милиарди животни, на своето обиталище земята – песъчинка, в сравнение със Сириус и др., и продължителността на собствения живот в сравнение с милиарди, милиарди векове. Един е смисълът: ти си работник. Зададеният урок е написан в твоя разум и сърце и е изразен ясно и разбираемо от най-добрите от себеподобните същества. Наградата за изпълнението на урока навярно сега също е в теб. Но какво значение има твоят урок и изпълнението му – не ти е дадено да знаеш, а и няма защо. На теб и така ти е хубаво. Какво още можеш да искаш?

7 април 1910. Да живееш само, за да изпълняваш не своята, а Неговата воля. Каква свобода! И аз започвам да я изпитвам. Как да не бъдеш благодарен и за раждането, и за живота, и за смъртта?

10 април 1910. 1) Ако се сърдиш на хората, помисли си, дали не е заради това, че ти самият си лош. Ако се сърдиш на животните, то най-вероятно лошотията е в теб. Ако се сърдиш на вещите, то знай, че цялата вина е в теб и трябва да се вземеш в ръце.