14 юни 1909. 2) Говоря за любов, но в мислите си не обичам, а презирам, даже мразя. Вчера получих злобно писмо – обръщение и вместо да разбера, да съумея да съжаля, написах гадно, също толкова злобно писмо. Добре, че не го изпратих.
4) Обичам хората и своята душа, не защото зная Бог и Неговата воля, а зная Бог и Неговата воля, защото обичам хората и своята душа.
5) Зная Бог, защото зная своята душа. А душата си зная, защото обичам своята душа, но и не само своята душа, а душите на другите хора, душата на целия свят.
6) Тялото ми боледува и умира; душата не боледува и не умира. Душата е Бог, живеещ в моето тяло.
10) Вчера говорих с Люба и Аля за стихове. А трябваше да ги попитам: знаете ли как трябва да се живее? И докато не узнаете това, нищо не трябва да изучавате.
12) Бог се открива само с любов, но се утвърждава с разума.
20 юни 1909. Да, бракът е главното препятствие към истинския живот. Идеалът трябва да е безбрачие. И никак да не се освещава тази гадост.
Да, четох вчера за Маркс от Енгелс… Днес се събудих с ясно, просто, разбираемо за всички опровержение на материализма. Наяве не излезе така ясно, както беше в съня, но остана нещо. А именно това, че материалистите са длъжни да допускат нелепостта на Твореца, за да обяснят, как материята се е формирала така, че от нея са се образували отделни същества, от които първият е „Азът” и с такива свойства, като чувства и разум.
22 юни 1909. Доколкото си спомням, нищо не правих вчера… След това отидох с трите Тани в гората. Тръгнах оттам и се натъкнах на косачи - цялото село. Говорих за много неща с тях, за земята, за задължителната военна служба, за това, че те сами се поробват. За това, че е много трудно да се отърве човек от бедността, а още по-трудно от богатството. Че човек трябва да живее за душата, и всичко ще бъде наред. Обядвах, четох, чувствах се сравнително бодър.
Днес – спах добре, походих, записах това–онова. Хубаво се молих. Добре разбирах своето нищожество и не величие – малко е да се каже величие, а безкрайност – не на низкото същество Лев Толстой, а на съществото, съзнаващо себе си като Божествено.
23 юни 1909. Време е да се разбере, че ако искаш да служиш на хората, то работи за grand monde - работещите хора и тях си представяй, когато пишеш. Нашият брат в огромното си мнозинство е безнадежден. А те жадуват.
12 юли 1909. Снощи ми беше тежко от разговорите със София Андреевна за печатането и преследването от съда. Ако тя знаеше и разбираше, как самата тя отравя последните часове, дни и месеци от моя живот! А да кажа не умея, пък и не се надявам на никакво въздействие на каквито и да било думи върху нея.
21 юли 1909. От вчера вечерта София Андреевна беше слаба и раздразнителна. Не можех да заспя до 2 часа или повече. Събудих се слаб. Събудиха ме. София Андреевна не беше спала цяла нощ. Отидох при нея. Това беше нещо безумно. Душан я отровил, и така нататък. Писмото от Стахович, за което трябваше да кажа, защото тя си мислеше, че крия нещо от нея, предизвика още по-лошо състояние. Уморен съм и не мога повече, и се чувствам съвсем болен. Чувствам неспособност да се отнасям разумно и с любов, пълна невъзможност. Засега искам само да се оттегля и да не вземам никакво участие. Нищо друго не мога, а и вече сериозно си мислех да избягам. Ха сега, покажи твоето християнство. C’est le moment ou jamais (сега или никога). А страшно ми се иска да си тръгна. Едва ли някой се нуждае от моето присъствие. Тежка жертва, и в ущърб на всички. Помогни ми, Господи, научи ме.
23 юли 1909. 3) Доживях до съзнанието, че не аз живея, а чрез мен живее Бог. Това звучи като безумна гордост, но доколкото е искрено чувство, е истинско смирение. Всички мои мръсотии не считам за част от себе си, за свой живот, за свой живот считам само хубавото в него. Колкото и да е малко то, но го има. И това малкото не е мое, то е Бог.
24 юли 1909. 1) Мислих за това, че основата на привидността на живота е в това, което наричаме движение. Основата за привидността – движението. Движението включва в себе си привидността на времето и пространството. Времето, както съм казвал, е способността да си представяме два предмета на едно и също място; пространството - способността да си представяме два предмета в едно и също време. Движението е способност да си представяме преминаването на предметите от едно място в друго. Количеството на местата, както на най-малките, така и на безкрайно големите предмети, не е мислимо иначе, освен като безкрайно. Затова и количеството на преходите на предметите от едни места в други не може да е мислимо иначе, освен като безкрайно. Т.е., че движението е това, без което не можем да мислим, да разбираме, да съзнаваме живота, то е само въображаемо, също както, когато на теб, стоящия неподвижно, докато всичко от всички страни равномерно бяга около теб, ти се струва, че всичко стои, а бягаш ти. Точно същото става и с основната същност на човешкото „аз”. „Аз”, истинското аз на човека е извън движението, пространството, времето, но то не може да разбира живота иначе, освен в движение, и му се струва, че светът стои (макар в него, в света, да се извършва движение), а се движи той, развивайки се, стареейки, приближавайки се към смъртта и умирайки; струва му се, че той идва и си отива, а светът остава. Всичко това е очевидна привидност. А е очевидна затова, защото за да има движение, би трябвало да има нещо неподвижно, спрямо което да се извършва движение. И неподвижното е само едно: съзнанието за своето извънвременно, извънпространствено, недвижещо се „аз”.
Какво е животът? Разкриване, освобождаване от затъмнението, закриването на този неподвижен аз, от привидността на движението, пространството и времето.
Животът, както на всяко отделно същество, така и на целия свят, е това освобождаване, все повече и повече увеличаващото се благо на това освобождаване. Защо? Защо това е така? Защо е нужен този процес на освобождаване, т.е. животът? На човека не е дадено да знае това. Единственото, което му е дадено да знае, е, че в това е благото, великото благо на живота. И знанието за това, подчиняването на този закон увеличава това благо.
28 юли 1909. Има на света такива същества, които живеят само от произведенията на земята, но за да може да им е колкото се може по-трудно да се изхранват, те са разделили земята си така, че от нея да могат да се ползват само тези, които не работят на нея, а тези, които работят на нея, не могат да се ползват от нея, и страдат, и мрат поколение след поколение от невъзможност да се изхранят от земята. Освен това, тези същества избират по едно семейство или по няколко от многото и се отказват от своята воля и разум заради робското подчинение на всичко, което поискат да вършат над тях тези избраници. А избраниците са най-злите и най-глупавите от всички. Но съществата, които са ги избрали и им се покоряват, всячески ги възхваляват. Тези същества говорят на различни езици, неразбираеми един за друг. Но вместо да се стараят да унищожат тази причина за недоразумения и раздори, те се разделят помежду си, независимо от различията в езика, още и на разни съединения, наричани държави, заради тези съединения убиват хиляди и хиляди себеподобни и се разоряват един друг. А за да могат по-удобно да се разоряват и убиват един друг, тези същества обличат специални, еднакви, в голямата си част пъстри одежди, измислят средства за убиване и обучават многото подчинени на един в най-добрите начини за убийство…
Удивителни са тези същества. Тези същества се наричат хора.
2) Никакви въстания, бунтове и съюзи няма да направят и една хилядна от това, което може да направи въздържанието поне от две дела – употребяването на водка и постъпването във войската.
1 август 1909. 1) Въпреки моето ясно разбиране за Бога, който не може да се познае, а само да се осъзнае в самия теб, често ми се иска да има и Бог личен, на който да мога да се моля. Това е слабост, привичка и заедно с това естествено желание за общуване с Бога, все едно че общуваш с човек, макар че е нещо невъзможно. Това желание е естествено силно. А за да го удовлетворя, трябва да вярвам, че той е именно такъв, какъвто ми се иска да бъде, т.е. лично същество, с което бих могъл да общувам не неразривно вътрешно, както е в действителност, а външно общуване, като с отделно същество. А за да мога да общувам така, трябва да вярвам, че той е отделно същество; а за да вярвам на това, трябва доказателство. Доказателство за това може да бъде само някакво чудо, показващо и Неговата отделеност от мен, и Неговото съществуване като отделно от мен същество. И затова, за да се вярва в личния Бог, са нужни чудеса. Чудеса няма, трябва да се вярва в преданията за чудеса или да си въобразяваш чудеса. Това и правят така наречените вярващи. А тези, които наричат атеисти, също изискват чудеса, за да повярват в Бога, но бидейки критически трезви в мислите си, не вярват в чудесата от миналото, не виждат чудеса в настоящето и затова не вярват в Бога, а вярват само в това, което се познава с външни чувства.
