Когато тръгнахме за мястото, където беше изкопано в земята вечното жилище на професора, непосредствено след ковчега вървяха Надя, Радой и Красимир Кодов. Дора Басмаджиева направи опит да се присъедини към тях, но Надя се извърна, освирепяла като дива котка, и само дето не я улови за косите. Дора Басмаджиева се сконфузи и благоразумно изостана назад.

След най-близките на покойника достолепно вървяха членовете на институтското ръководство, сред тях беше и доктор Петър Беровски, в елегантен черен балтон, с бяло шалче и с италианска шапка „Борсалино“. От дясната страна на главния директор леко понакуцваше с левия си крак един човек на средна възраст, среден на ръст, по с лице толкова далечно по изражение на всичко средно, че наблюдаващият го отстрани, ако се загледаше в него по-задлъжко, тутакси усещаше, че нещо започваше да го пари в мислите, в съзнанието, сякаш оня беше изсипал в душата му лопата разпалена жар. Лицето му — колкото и да изглежда необичайно сравнението — приличаше на дяволско лице: с остра козя брадичка, със силно изпъкнали костеливи скули и с тревожно горящи зеленикави очи. Негова милост беше прочутият професор Марков, почетен доктор на Пастьоровия институт, говореше се напоследък, че той щял да оглави отделението за специалните проучвания на нашия институт.

Де да знаех, че тоя именно човек щеше да създаде само след две години нова грозна твар — чумоподобния бацил, и че това негово адско създание щеше да принуди Авакум отново да нахлузи шапката си невидимка на боец от тихия фронт!

Слава богу, аз не съм сантиментален човек и дори тъжни събития като погребения на познати хора не ми влияят особено. Но дали поради тишината и мрачното безлюдие на алеите, през които минаваше процесията ни, неволно почувствувах студения полъх на оная същата ужасна тишина, която цареше ден и нощ в обширното жилище на професора. Толкова беше тихо навсякъде, дори в гостната му, където играехме с него на шах, че колчем паднеше случайно пешка на шахматната дъска, и двамата повдигахме озадачено глави — неочакван гостенин като да беше застанал на прага.

А когато стигнахме най-после до току-що изкопания гроб, всички забелязахме да лежи върху струпаната, полузамръзнала кафява пръст букетче бели хризантеми. Кодов изобиколи ямата, повдигна хризантемите и ми ги подаде. Той трябваше да ги подаде на Надя, но тя беше толкова разстроена, че той намери за благоразумно да ги подаде на мен. На визитната картичка, поставена между бухналите бели цветове, прочетох истинското име на Авакум. Еди-кой си — кандидат на математическите и на историко-филологическите науки. Археолог. Той беше дошъл да окаже последна почит на приятеля си и беше си отишъл преди нас.

Освен положения на пръстта букет от бели хризантеми, струва ми се, задълго в душата ми ще остане още един образ от това тъжно зимно утро. На петнадесетина крачки от групата, която беше наобиколила гроба на професора и слушаше поредния оратор — зловещия професор Марков, стоеше самотна жена. Тя беше облечена в палто от ръждиво-керемиден цвят и беше пребрадена с черна забрадка. Бездруго тя не беше от колектива на сътрудниците при института. Нито една от сътрудничките при института се носеше палто от най-евтината конфекция и с такъв никакъв цвят. При това тя хълцаше и бършеше с длан сълзите си — този маниер за изразяване на чувства се смяташе за недопустим в нашия колектив. Вгледах се по-внимателно и тогава разпознах в тази загадъчна фигура портиерката от №80 на улица „Чехов“ — леля Мара. Тя първа изпращаше професора сутрин и първа го посрещаше вечер. Както стоеше самичка сред тая бяла пустош, между гробовете, засипани със сняг, тя като че ли беше едничкото живо същество, останало на тоя свят.

Имам чувството, че тоя образ се запечата в душата ми за цял живот.

После помолих Любенов, който беше дошъл с трабантчето си, да ме остави някъде около Орловия мост, натам беше пътят му. Той с охота се съгласи — забелязал съм, че когато някой е ходил на погребение, не обича да се завръща сам.

Времето беше омекнало, навярно щеше скоро-скоро да запрехвърча отново сняг. Из парка рядко се мяркаха минувачи. Пъртини имаше тук-там и когато се срещахме мъже, някой от нас се отместваше встрани от направената пътека с израз на намръщен благодетел. Но случеше ли се насреща ми жена, а оттука минаваха жителки на студентското градче, аз правех място много навреме и дори любезно кимах: „Минете, моля, минете!“ Едни ми казваха „благодаря“, други се усмихваха, а някои се усмихваха и ми благодаряха, на последните правех сигурно силно впечатление. И си мислех така: Ако повторно срещна някоя от тях, аз непременно ще я заговоря. Ще й кажа примерно: „Колко много сняг е навалял, пали?“ Тя ще ми отговори: „Ами да, много сняг е навалял!“ И навярно втори път ще ми се усмихне. Две усмивки за по-малко от половин минута — мислете каквото щете, но това е голям успех. Я ми кажете, моля, колко пъти едно хубаво момиче ви се е усмихнало два пъти за по-малко от половин минута?

Тъй че по-добре е да си мълчите и да чуете какво става по-нататък, защото аз не съм от тия мъже, които оставят без последствие завоювания първоначален успех. След като тя ми каже: „Ами да, много сняг е навалял!“ и ми се усмихне втори път, аз разсеяно ще погледна напред и изведнъж ще си спомня нещо много важно. Затова, без да се колебая пито миг, ще направя „кръгом“ на място в снега и ще тръгна редом с моята нова позната.

— Но защо се връщате? — ще ме запита крайно учудена моята нова приятелка. — Нали бяхте тръгнали към езерото с червените рибки?

— Признавам си, че натам бях тръгнал! — ще кажа. — Към езерото с червените рибки. То е моето любимо място. Но изведнъж си спомних, че то е замръзнало и е затрупано със сняг. Има ли смисъл — ще попитам моята нова приятелка — да бия път за едно езеро, от което не се вижда нищо?

— Няма смисъл, разбира се! — ще каже тя.

— Точно тъй! — ще кимна аз.

— Но за бога, защо газите из снега? — ще ме запита тревожно тя. — Вие ще се простудите, така не бива!

— Няма трети начин! — ще кажа загадъчно аз.

— Защо „трети“? — ще попита заинтригувано тя и ще се спре. Непременно ще се спре и ще ме погледне в очите.

И аз ще спра, и аз ще я погледна в очите, и навярно огънчетата в очите й ще ми направят дълбоко впечатление. Пък и бузите й, порозовели от студа, и двата къдрави кичура коса, немирно изскочили изпод баретата, покрити с тънък като паяжина скреж — ще признаете, че това не е картина, която може да се види всеки път. Дори с една художествена галерия подобни картини не са чак толкова много.

— Уви, няма трети начин! — ще повдигна аз рамене. И приближавайки по-близо лицето си до нейното, ще й обясня: — Първият начин е — да тръгна по пътеката ПРЕД вас. А това за нищо на света не бих направил!

— Тогава вървете след мен! — ще каже просто тя.

— След вас? Моля ви се! — ще възразя. — Зная аз как се чувствува една жена, когато по стъпките й върви мъж!

Огънчетата в очите й за миг ще покрие влага и тя ще приближи лицето си още по-близо до моето. Аз ще вдъхна от дъха и, а и тя ще вдъхне от моя дъх, и така ние ще се почувствуваме още по-близки. После тя ще се засмее звънко и някак хитро, а може би и предизвикателно и ще сложи ръка на лакътя ми.

— Измислих! — ще каже тя. — Измислих го ТРЕТИЯ начин. Ами че ние ще си поделим пътеката, ей така!

Не е необходимо много въображение, приятели, за да се досетите какво се получи: тя ме улови подръка и ние тръгнахме заедно по пъртината — тя с десния си крак, аз с левия. Неудобно, но какво от това? Напротив, тъкмо в това беше удобното, защото тоя начин на ходене ни принуждаваше да се притискаме много плътно един до друг. Хубаво беше, дявол да го вземе, приличаше на новогодишна приказка.

Измислях си разни приказки, защото се разхождах сам из парка и ми беше скучно.

Иначе аз не съм по приказките. Какви приказки, моля ви се, от такъв сухар като мене!