— Зависи от случая. Ако професорът беше един безполезен член на обществото, работата ми при него щеше да е частпромовска. Но професорът работеше много активно за обществото, той беше един много полезен човек, а аз му помагах да няма грижи от битов характер. Тъй че работата ми при него не е от вулгарен частпромовски характер.

В областта на социалните отношения бях цар, но вместо да я поставя в мат, порцелановата женичка ме притискаше към стената. Трябваше да променя тактиката. Рекох й:

— Я ми кажете, покойният ви съпруг и професорът бяха ли приятели?

— Моят съпруг беше първият помощник на професора по служба.

На това място от разпита на Дора инспекторът Манчев многозначително се прокашля.

— А вие бяхте ли приятели с професора?

— Какво искате да кажете? — попита ме Дора.

— Искам да кажа: бяхте ли приятелка на професора, преди мъжът ви да почине?

— Аз и мъжът ми бяхме приятели на професора. Професорът беше наш приятел.

— Приятелството на мъжа ви с професора не ме интересува. Проявявам известен интерес към ВАШЕТО приятелство с професора.

— По този въпрос каквото имаше да казвам, аз го казах вече! — Дора извърна глава и разсеяно се загледа през широкия прозорец.

— Добре! — рекох. — Да оставим за по-нататък изясняването на приятелството ви с професора. По една или друга причина вие сте били уверена, че този апартамент или част от него ще стане ваша собственост. Искам да зная: настъпи ли напоследък някаква промяна във вашата увереност?

— Не.

— Съмнение някакво, че професорът може да се отметне от обещанието си и да ви остави на „сухо“?

— Никога не съм се съмнявала в честността на професора, другарю!

— Ами ако в завещанието си не ви е споменал като наследница?

Тя не отговори, а само се усмихна.

— Не допускате?

— Не допускам.

— Но представете си, че дъщеря му се е възпротивила, че синът му се е възпротивил, че двамата са му повлияли и той в последния момент е поправил своето завещание?

Тя отново се усмихна.

Ех, ако можех да разгадая тази усмивка! Но аз бях учил право в университета, специализирал бях криминалистика, а наука за усмивки не бях изучавал? Наука за усмивките! Би трябвало да има в криминалистиката поне един раздел за усмивките, защото усмивката е най-сложното, най-мъчното и най-неразгадаемото нещо на тоя свят. Е, не във всички случаи, разбира се! Има прости усмивки, нещо като четирите аритметически действия. Човек с първоначално образование знае да събира и да изважда, да умножава и да дели. Но оттук нататък? Има усмивки, които дори елементарната психологическа „алгебра“ не може да решава! Има усмивки, в които само най-висшата „алгебра“ успява да проникне.

Такава беше усмивката на тази порцеланово-крехка женичка, която невъзмутимо седеше срещу мен.

И тъй като не разбирах нищо от „висша“ алгебра, а владеех само проста аритметика, уви, реших да сменя курса на любезния ни разговор, та да заплавам в свои води, където се чувствувах отличен плувец.

— Слушайте — рекох, — вчера сутрин в колко часа пристигнахте тук?

— В осем и половина.

— Професорът беше ли излязъл вече?

Тя кимна с глава.

— Какви специални заръки ви даде по случай именния си ден?

— Даде ми заръките си предния ден. — Тя помълча. — Професорът не беше разточителен човек.

— За колко души ви поръча да приготвите вечеря?

— За шест души.

— Спомена ли кои хора ще покани за вечерята?

— За поканените не отвори дума. Само ме предупреди, че сред гостите ще бъде и дъщеря му, тоест даде ми да разбера, че аз не трябва да се появявам на тази вечеря.

— Какво ви нареди да приготвите?

Тя се усмихна иронично и по лицето й се изписа досада. Навярно намираше въпросите ми за много ординерни и обстоятелствени.

— Нали ви предупредих — каза тя, — професорът не беше разточителен човек. Поръча ми да сваря боб, да приготвя майонеза за шест души и да омеся една баница със сирене. Попитах го: „С това ли само ще гощавате приятелите си?“ Той ми отговори: „Преди всичко разчитам на шунката и на виното си!“ Имаше предвид свинския бут и дамаджаната с вино, които беше получил от село и които държеше в мазето. Попитах го дали да нарежа шунката в два подноса, като я гарнирам с резени от варени яйца и с магданоз, но топ отказа категорично. „Ти режеш шунката на много дебели парчета! — каза той. — Аз ще купя специален нож, който да реже тънки резени, та да бъде и приятно за окото, и да изглежда много! За яйцата?“

— Чакайте! — прекъснах я. И се обърнах към сержанта Наум, който водеше протокола на разпита. — Сержант Наум! — рекох. — Пасажа за ножа подчертайте и пишете дословно според думите на свидетелката: „Аз ще купя специален нож, които да реже тънки резени!“

— Слушам! — каза сержант Наум. — Ще пиша дословно!

— Продължавайте! — кимнах на Дора Басмаджиева, като с мъка се сдържах да не издам буйната радост, която изведнъж беше кипнала в душата ми.

— Какво да продължавам? — попита Дора.

Тя се смееше вътрешно, глупачката, тя не знаеше, че по това следствие аз щях да се смея последен и затова щях да се смея най-добре!

— Разбира се, че ще продължим! — рекох. — Ами че как иначе? Та ние тепърва започваме! И тъй?

— И тъй — повтори Дора.

— Излизахте ли вчера навън от апартамента?

Хиляди дяволи, стори ми се, че лицето й трепна едва забележимо, по трепна, дявол да го вземе, трепна!

— Не си спомням добре! — каза тя. — Но мисля, че не съм излизала. Така ми се струва.

— Вижте какво, любезна! — рекох. — Тука няма: „Струва ми се, не струва ми се!“ Тука има „Да!“ и „Не!“ — и толкоз. Разбрахте ли?

— Сигурно!

— Е? Излизахте ли или не излизахте?

— Не съм излизала.

— А някой да е дохождал? — После се сетих нещо и махнах с ръка: — Първо ми отговорете: Кога излязохте вчера оттук, или още по-точно — кога турихте ключа на апартамента? Беше ли тук професорът, когато си отидохте?

— Когато турих ключа на апартамента, беше пет часът следобед. Когато турих ключа на апартамента, професорът още не си беше дошъл.

„Подиграващ ме ти, красиво кученце — рекох си, — по ще ти е за главата, за главата, няма да ти се размине!“

Манчев пак се прокашля многозначително, а по лицето на Данчев отново премина сянка на досада. Сержантът Рашко гледаше Дора с опулено лице, а сержант Наум беше се целият превърнал в слух, за да не изпусне нещо важно за протокола.

— Запиши дословно — обърнах се към сержанта Наум, — свидетелката казва: „Никъде не съм излизала, никой не е дохождал в мое присъствие! Напуснах апартамента в пет часа следобед!“ Така ли? — обърнах се отново към Дора.

Налагаше се малко да я постресна, какво току ми се фукнявеше! Дано да не бях виждал такива самоуверени.

Тя не ми отговори, а само повдигна рамене.

— Освен вас, кой друг има ключове от апартамента?

— Освен мен, ключове от апартамента имат професорът и синът му Радой.

— Не ми е ясно защо синът му да има ключове, а дъщеря му да няма. Каква е причината според вас?

— И дъщеря му имаше ключ, но мъжът й Краси взе веднъж ключа от нея и доведе тук приятели да играят комар! Професорът се разсърди и прибра ключа.

— След като вие подробно го осведомихте за деянието на Краси, нали?

— Разбира се! — каза Дора.

— Добре, виждам, че съвестно изпълнявате службата си. Затова не мога да си обясня защо вчера, като сте си тръгнали за вкъщи, забравили сте да заключите външната врата на кухнята. Може ли да ми дадете обяснение във връзка с този малък пропуск от ваша страна?

Дора помълча няколко секунди и аз видях много ясно как по лицето й се отпечата израз на явна тревога.

— Аз заключих и двете врати! — каза Дора. — Много добре си спомням, че заключих и двете врати!

— Не зная какво си спомняте! — казах аз. — Когато пие пристигнахме тук, външната врата на кухнята, тази врата, която води за стълбището, беше отключена.

— Сигурно професорът я е отключил! — каза твърдо Дора. — Само той има ключ от тази врата и навярно той я е отключил!