Така измина още четвърт час. Най-после, като напрегна цялата си воля, тя бавно излезе от дворчето. Вратата беше все така неподвижна, прозорците на инженера все така тъмни. Но къде да търси помощ? Къде има милиционерски участък? Внезапно тя си припомни, че момчетата се готвеха да отидат в Министерството на вътрешните работи. Там сигурно има дежурен началник — бе казал някой. Добре, ще отиде там. Юлия знаеше къде се намира грамадното масивно здание на Министерството, но сега и беше трудно да се ориентира. Излезе на трамвайната линия, огледа се на всички страни и разбра: ще върви все по линията и ще стигне до една малка градина — там насреща е самото Министерство.
Докато бързаше с все сила по безлюдната улица, задухаха къси вихрушки, из въздуха се понесоха парчета хартия. След малко закапаха и самотни едри капки дъжд, но скоро престана. След четвърт час Юлия пристигна до градинката и като зави на ъгъла, срещу нея изникна грамадната каменна фасада на Министерството. На две места светеха прозорци и Юлия окуражена забърза нататък.
Като пристигна пред зданието, тя смутено спря. На коя врата да отиде, кому да позвъни? Имаше нещо трогателно в среднощната картина — мрак, ветрове и тя съвсем самичка, дребничка и безпомощна срещу грамадния тежък масив на Министерството, вдигнала високо срещу прозорците малкото си носле, с развяна от вихрушките руса косица. Кому да позвъни, кого да извика?
Внезапно тя трепна. В сянката на зданието се размърда човешка фигура и като излезе на светлото, Юлия видя, че това е войник — сериозен, дори намръщен, с автомат на гърдите.
— Какво чакаш тук, момиченце? — попита той строго.
— Другарю войник — започна бързо и задъхано Юлия, — трябва веднага да говоря с най-важния началник!
— Какъв началник?
— Дежурният! — досети се тя.
— Тук няма началници! — малко сърдито отвърна войникът. — Хайде върви си! Как може деца да скитат посред нощ!
— Ама, другарю войник — бързо и отчаяно зашепна Юлия, — диверсанти, другарю войник, заловиха Пешо!
— Какъв е тоя Пешо?
— Пешо е момче! Диверсантите го заловиха и го затвориха в една… стая!
Без да иска, войникът се усмихна. Сънувало ли е нещо това дете, или пък е чело до късна нощ някаква книга. Нямат си диверсантите работа, ловят деца и ги затварят в стаи! Ама пък какви са тия родители, които не си пазят децата! Може ли такова нещо!
— Слушай, момиченце, веднага да си отидеш в къщи! — каза строго войникът. — Чуваш ли, хайде тръгвай!
— Ама моля ти се, другарю войник! — отчаяно изхлипа Юлия. — Моля ти се, те ще убият Пешо.
— Нямам право да приказвам с тебе! — каза войникът. — Аз съм на пост! Хайде, върви!
— Ама как!… Те нали…
— Върви, върви… Ако има нещо, нека дойде баща ти! Войникът се обърна и тръгна към мястото си. Подкованите му обуща звънтяха по тротоара, върхът на автомата светна, преди да изчезне в сянката. След дългочасовото напрежение Юлия усети как всичко в нея се сломи, тя наведе глава и като заплака с едри горещи сълзи, тръгна надолу по улицата. Полковник Филипов седеше сам в кабинета си, вдълбочен над папка със сведения, преписки и документи. Не му се случваше за пръв път да закъснява толкова много — за него през последните години това бе станало почти всекидневна практика. През тия години враговете на републиката бяха рязко засилили своята дейност, по всички начини се мъчеха да смутят свободния и щастлив живот. Те изпращаха диверсанти през съседните капиталистически страни, хвърляха пи със самолети в слабо населени райони, вербуваха между останките на разгромената господарска класа вредители и шпиони, провокатори и убийци. Голяма част от тая пъплеща към сърцето на родината паплач попадаше в ръцете на пограничната стража, но все пак мнозина се промъкваха безнаказано до големите градове и до жизнените центрове на страната. Те бяха не само най-щастливите, те бяха най-опитните и, разбира се — най-опасните. Те имаха възможност да пакостят и пакостяха. Срещу тях трябваше да се бори денонощно — без никакъв отдих, без нито за секунда да изпуска нишките, които държеше в ръцете си. Най-после полковникът вдигна глава от книжата.
Лицето му бе широко, тъмно и кораво — много бури го бяха плискали, много ветрове вели, много студове го бяха смразявали през тежките години на германската окупация. В тия години той бе познал и глада, и суровата болка на раните, и безпощадната жестокост на враговете. Широкото му светло, добродушно лице бе станало кораво и тъмно, очите му бяха добили суров стоманен отблясък, но въпреки това по сърце той си бе останал почти такъв, какъвто бе и през младежките години. Това особено личеше, когато се усмихваше — широка добродушна усмивка, която почти скриваше очите му и в такива моменти човек мъчно би познал в него ръководителя на службата, от която трепереха цяла армия врагове.
Но сега полковникът не се усмихваше. Погледът му бе добил отново своя стоманен отблясък, макар умората да бе покрила със ситни гънчици слепите му очи. Няколко диверсантски групи пълзяха из страната, в тъмните нощи писукаше вражеска радиопредавателна станция, но въпреки всички усилия неговите хора не можеха да я разкрият. Тя работеше доста ловко, сменяше умело дължината на вълните и часовете на предаванията, които се извършваха на такива интервали, че не беше възможно да я засекат. Какво да се направи? Натоварената с нейното издирване група работеше под крайно напрежение, но все още нямаше никакъв резултат.
Някъде в далечината извънтя гръм. Дали нямаше да завали? Полковникът стана и отвори прозореца. По небето бягаха ниски разпокъсани облаци, но дъжд все още не валеше и може би нямаше да завали, тъй като духаше силен вятър. Той погледна надолу към тротоара и учудено повдигна вежди. Малко момиченце говореше нещо с часовия, очевидно го молеше и настояваше за някаква работа, но войникът упорствуваше. Той дочу само високо изговореното „върви, върви!“, после момиченцето тръгна и горчиво заплака. Полковникът смаяно се почела. Това пък какво е? Гледката на разплаканото момиченце сякаш го бодна в сърцето. Той го проследи за известно време, неочаквано развълнуван — такова мъничко и безпомощно бе то, погледнато от височината — после бързо посегна към телефона и взе номера на караулното помещение.
— Караулният началник ли е? — попита той строго — Веднага доведете при мен момиченцето, което говореше с часовия на втори пост! Бързо, за да не го изпуснете!
Полковникът остави телефона и отново погледна през прозореца. Улицата беше пуста, момиченцето бе навярно завило на близкия ъгъл. „Ще го намерят!“ — реши той успокоен и отново седна на мястото си. Макар да му се искаше да продължи работата си, умът му се разсейваше, образът на самотното плачещо момиченце натрапчиво го преследваше.
Най-после на вратата се почука и влезе дежурният офицер. Със себе си той водеше същото момиченце, но тоя път то не плачеше, цялото му лице сякаш бе озарено от радостна надежда. Полковникът бързо стана, поднесе му стол щом останаха сами, с решителен жест отвори чекмеджето на бюрото си. Там вътре той държеше винаги пакетче с ментови бонбони, които употребяваше, за да намали пушенето. Бонбоните бяха на мястото си, но полковникът, още щом ги погледна, се разколеба: нещо в самия вид на момиченцето, в трескавия му поглед, в чудното озарение на хубавото му личице като че ли само подсказваше, че тук бонбоните няма да бъдат на място.
— Е? — попита той дружелюбно. — Кажи сега, момиченце, какво се е случило?
— Другарю началник. — започна Юлия и горещо, и умолително, — побързайте, другарю началник, диверсантите заловиха Пешо.
Тия думи смутиха дори полковника — той не очакваше такова остро начало.
— Спокойно, момиченце, какви диверсанти и какъв Пешо?
— Ние, другарю началник, открихме случайно едни диверсанти…
— Кои вие?
— Ние — децата!
— Добре, добре, започни отначало.
Юлия започна отначало. Разказът и беше несвързан, доста забъркан, но полковникът, който слушаше с напрегнато внимание, разбираше всичко и чувствуваше, че му говорят истини, а не детски измислици. Макар да беше дълбоко удивен и дори поразен от цялата тая история, от рядката интелигентност и находчивост на незнайните си помощници, лицето му си оставаше сдържано, погледът спокоен, сякаш нищо особено не беше случило, сякаш му разказваха обикновена улична историйка. Но когато Юлия стигна до случката с електромера и тайнствените въртения на кръгчето той трепна, зададе няколко допълнителни въпроса и взе телефона. Първата му работа бе да приведе в бойна готовност дежурното отделение, след тава се свърза с гаража и даде няколко допълнителни заповеди. Когато остави слушалката, лицето му изглеждаше леко зачервено, в очите му се бе появил огнец.
