— Моля да затегнете коланите! — предложи им Моника вежливо.
Помогнах им да затегнат коланите и внимателно предупредих:
— Първите минути няма да бъдат много приятни…
— Няма значение? — отвърна Куней. — Нали за вас това е всекидневие?
Но те понесоха изпитанието по-трудно, отколкото очаквах. Куней съвсем загуби цвета си, имах чувството, че му прилоша. Малко се уплаших, макар да бяха минали през лекарски преглед. Ли се държа много храбро, макар че за няколко мига сякаш загуби съзнание.
Но после всичко тръгна нормално. Най-сетне Куней се съвзе — малко недоволен и уязвен от своята слабост. Моника ни сервира лека, приятна закуска, макар да бяхме закусили в подземното селище. Те просто обожаваха нашето ароматно кафе, предпочитаха го съвсем сладко. Изглежда, че им действуваше малко опияняващо, предизвикваше в тях лека еуфория. И не откъсваха поглед от купола. Макар че бяхме тръгнали в ранна утрин, сега над нас небето бе черно и плътно, ракетата се забиваше в него като сребърен свредел. Искаше им се да видят своята планета, но Зверев не бързаше. Навярно очакваше най-подходящия момент. И скоро се обади:
— Сим, покани гостите!… Нека видят своята хубавица.
Заведох ги в командната кабина. Под нас, бяла, сияеща, прекрасна светеше Тис. И двамата я гледаха като омагьосани.
— Нима това наистина е Тис? — попита с притихнал глас Куней.
— А какво друго?
— Не очаквах, че е толкова красива.
— Тя винаги си е била красива! — промълви Ли. — И винаги съм я обичала…
Но Куней не беше съгласен.
— Но е била жестока с нас… И винаги сме се мъчили да победим жестокостта й… Как да обичаш нещо, което се мъчиш да победиш…
— Не можеш да победиш, без да обичаш! — казах аз. — Сега хората у нас така мислят!
Нашите гости останаха около час при Зверев. Куней се заинтересува и от сложната апаратура. Виждаше им се странно, че Зверев нищо не върши — просто седеше на мястото си и слушаше „Лебедово езеро“. На два пъти се свърза с диспечера на „Аякс“ по видеофона. Тая манипулация отново порази Куней.
— Образи от разстояние’ — изрече той колкото удивен, толкова и очарован. — Разбира се, това не е кино.
— Не е! — отвърнах аз. — По-скоро е радио… Принципът е много прост, ще ви го обясня…
После обядвахме. И след хубавия обяд за мой срам съм позадрямал. Това навярно се е видяло доста странно на нашите гости. В подземното селище никой не спеше през деня. Събуди те тих, развълнуван разговор. Отворих смутено очи — не бях се препоръчал по най-добрия начин.
— Това ли е вашият звезден кораб? — запита Куней.
И ми посочи купола. Блестящ на черното небе, там наистина се виждаше „Аякс“. Скоро пристигнахме. Бавно се отвори задният люк, ние се вмъкнахме меко като по релси в камерата на хангара. Почакахме малко, докато се изпълни с въздух, после слязохме. На площадката едър, спокоен и величествен ни чакаше Хенк. Близо до него, добродушен и развълнуван, се усмихваше Безсонов. Осъществяваше се една от най-великите срещи в историята на човечеството. Тоя път не се срещаха ни владетели, ни императори. Не се срещаха победители и победени. Нямаше ни златни колесници, ни фанфари, ни Пурпурни тоги. Нямаше бляскави гвардии с развети пера на шлемовете. Имаше само няколко развълнувани хора.
След сърдечното приветствие Хенк запита:
— Искате ли малко да си починете?
— Не, не! — отказа енергично Куней.
Хенк ги заведе най-напред на командния пулт. Там вече се бе събрал съветът. Трябва да призная, че тия любознателни и добросъвестни учени зяпаха повече Ли, отколкото Куней. Сигурно имаха право. Надали бяха очаквали да видят такова изящно същество в космоса.
Куней и Ли останаха три дни на „Аякс“. Те видяха всичко, което можеше да се покаже и види. Въпреки всички чудеса през цялото време не загубиха своето външно достойнство — не любопитствуваха, не задаваха излишни въпроси. Както очаквах, най-силно впечатление им направиха представленията на Безсонов. Той им показваше нашите долини, сините езера в планините, шеметните върхове на Алпите. Показваше им старите булеварди, площади, римските фонтани с бликаща вода. Разхождаше ги из дворците и прочутите художествени галерии. Накрая Куней съвсем омекна и престана да се интересува от нашата могъща техника. Ли мълчеше, но очите й ставаха все по-тъжни.
— Сим, не вярвам, че нашата планета е била също толкова красива. Просто не разбирам как сте напуснали вашата прекрасна Земя… Вие сте съвсем различни от нас, Сим…
— Не съвсем. Малко е човек да гледа… Той иска и да знае… И вие не прекарвате ли целия си живот в борба за знание?
— Да, но ние нямаме друг изход… Аз никога не бих напуснала такава прелестна планета, за да дойда на мъртвата заледена Тис? И вие сте очаквали да намерите тук нещо по-хубаво от Земята?
— Не, разбира се…
— Ами тогава?
— Навярно си права… И все пак, ако не бях тръгнал, нямаше да те видя тебе…
Казах го, разбира се, с шеговит тон. Тя ме погледна доста учудено. Или дори по-лошо — погледна ме изненадано и любопитно. Нямаше никаква признателност в нейния поглед, не изглеждаше дори поласкана, както би била поласкана всяка земна жена.
— Вашите жени са много, много по-хубави!
Тоя разговор стана през първия ден. На втория ден срещнах Ада. Бях сам, тя ми се усмихна много мило, макар и малко посърнало. Изглеждаше все така прекрасна и гъвкава, може би само малко отслабнала и тъжна.
— Много се радвам, че те виждам, Сим — каза тя. — Аз се страхувах за тебе…
— И аз се радвам, Ада…
— И съм щастлива заради тебе… Твоето момиче наистина е прекрасно…
— Лъжеш се, Ада… Тя е толкова моя, колкото и Джокондата…
— И все пак ти си влюбен в нея…
Нейният глас ме порази. Стори ми се много нещастна.
— Разбира се! — потвърдих аз. — Толкова, колкото И в самата Джоконда…
В тоя миг наистина не се разбирах. Не знаех дали съм излъгал, или съм казал самата истина. И така беше по-добре. За всички ни беше по-добре.
— Как е Толя? — запита тя.
— Струва ми се — много добре. — Станал е весел, свадлив и жизнен… Сеймур е много доволен…
— А защо не дойде с вас?
— Хенк посочи само двама души…
— Не е това причината! — изрече горчиво Ада. — Той се страхува от мен, както човек се страхува ог своето минало.
Мълчах объркан. Само това не очаквах да чуя от нея. Може би беше нрава на всичко отгоре. Докато бяхме на Тис. Толя нито веднъж не бе споменал пред мен името й. Мислех, че е от деликатност, а сега не бях сигурен.
— Не си нрава — възразих аз. — А защо не слезеш ти поне веднъж на планетата?… Може би той мисли същото…
— Не, не искам! — отхвърли предложението ми тя решително.
Рано следобед на третия ден Хенк събра съвета. Сега беше ред на гостите ни да разкажат за себе си. Куней говори близо два часа. Разбира се, най-силен интерес предизвика неговото съобщение за невидимото небесно тяло с необикновено силно гравитационно поле, което бе отклонило Тис от нейната орбита. Почти всички бяха на мнение, че тя е угаснала, колапсираща звезда, може би оная свръхнова, която бяхме наблюдавали, когато пътувахме за Сигма. Но посоката на нейното движение наистина противоречеше на познатите закони на небесната механика. Изказаха се много предположения. Най-вероятното от всички беше, че тази стара звезда е останала блуждаеща в нашата галактика при разминаването й с друга галактика може би преди милиарди години.
Куней ни разказа за тежкия път, който бяха изминали след смъртта на Сири. Като се опирали на неговите трудове, те стигнали до идеята за строежа на атома и за свръхенергиите, които могат да се получат при неговото разбиване. Но това, което е било отначало само една смътна теория, успяло да постигне практически резултати в течение на вековете. Главно липсвали им материали и технически пособия, за да построят атомен реактор. Липсвало им желязо, липсвал уран. Те започнали да строят подземен тунел към съседния минен комплекс. Разбира се, липсвала и достатъчно работна човешка ръка. Въпреки всички усилия раждаемостта не била достатъчно висока. И все пак те успели да увеличат населението на подземното селище до хиляда души. Ровейки се като къртици под земята без достатъчно подпорни материали, те стигнали до пълна безизходица. Срутванията взели и човешки жертви. Тогава започнали да пробиват тунели в заледения сняг до близките гори. Тая тежка борба им отнела нови десетилетия. Но сега вече имали достатъчно дървен материал. Така педя по педя и крачка но крачка те стигнали до каменовъглените мини, все още извънредно богати с отлични каменни въглища. Работата продължила с повече кураж и надежда. Постепенно открили желязо, олово, мед. А преди стотина години се натъкнали и на много богато ураново находище. Основните проблеми били решени.
