Заедно с мен работеше Ли. Беше много тиха, съсредоточена и мълчалива девойка. Никога не задаваше въпроси, не разпитваше, не проявяваше дори най-малки белези на прословутото женско любопитство.

Понякога скришом я наблюдавах. Беше необикновено приятно човек да гледа нежния овал на лицето, дълбочината на прекрасните й очи. В тия монотонни дни само нейният вид бе в състояние да ми вдъхне и вътрешни сили, и някакво странно чувство за спокойствие и удовлетворение. Навярно някой от моите бъдещи читатели ще се заинтересува дали не съм бил влюбен в нея… Не, наистина!… А навярно би било повече от естествено. Тя беше толкова красива и нейната красота бе така спокойна, хармонична и съвършена. Беше толкова чувствителна и деликатна, толкова нежна… Тогава защо не?… Колкото и да е странно, но не я чувствувах като истински човек. За мен тя беше толкова истинска или неистинска, колкото изображенията на Безсонов. Понякога много ми се искаше да докосна ръката й, да се допра до нейната златиста кожа. Много ми се искаше да зная каква е нейната топлина, прилича ли на човешката. Или е хладна и далечна, като обкованата в лед Тис. Не знаех как да го направя и се стеснявах да го направя. Тия подземни хора никога не се ръкуваха и не допираха бузите си като горните племена.

Ли беше нашият водач в подземния свят. Тя ни водеше из лабораториите и библиотеките. В тоя свят живееха повече хора, отколкото първоначално си мислехме. Въз основа на общите наблюдения установихме, че са навярно около петстотин души. Почти всички мъже се занимаваха само с наука. Характерно за техните науки беше, че обикновено теорията и хипотезата предхождаха експеримента. И главните им усилия бяха насочени към това — да потвърдят или опровергаят някоя от своите хипотези. Наистина тоя метод много често разпиляваше в ненужни посоки техните усилия. Но в същото време ги бе довело до някои изключителни открития, до които при техните ограничени технически възможности много трудно биха стигнали по чисто експериментален начин.

Ние се запознахме не само с техните научни лаборатории. Запознахме се и с техните основни инсталации. Главният им източник за енергия бе природният газ. В това отношение разполагаха с неизтощими ресурси. А основната им енергия, както трябваше да се очаква, бе електричеството. Генераторният завод за електричество въпреки ужасния шум правеше наистина внушително впечатление. Но най-много бяхме очаровани от техните просторни оранжерии. В тях произвеждаха главно различни плодове и зеленчуци. Имаха и обширни площи, засети с някакво влакнодайно растение, което по продукт напомняше на лена. Ние прекарахме в тоя удивителен растителен мир няколко часа. И бяхме като прехласнати. Бихме прекарали там целия ден, ако времето ни не беше толкова ограничено.

Ние видяхме много неща. Но дълбоко в себе си съзнавах, че не сме видели всичко. Нещо ни убягваше, нещо оставаше за нас неизвестно. И не само аз имах това тягостно впечатление.

Веднъж научих, че предстои една от редовните експедиции за снабдяване с храна. Помолих Ли да участвувам в нея. Искаше ми се, макар и за няколко часа, да видя отново ясното и чисто небе на Тис, да глътна няколко глътки свеж въздух. На другия ден Ли Ми отговори утвърдително. И ми каза, че иска да дойде и тя с мене.

— Искам да видя твоята шейна! — добави тя малко стеснително, сякаш се оправдаваше за любопитството си.

По това време нашите отношения като че ли бяха малко понапреднали по своята човешка същност. Струва ми се, че единствена Ли между тия прекалено сериозни и рационални хора имаше някакви зачатъци от чувство за хумор. Мъчех се да измисля много деликатни и фини шеги, главно на основа на гротескното съпоставяне. Бях направил вече своя опит с Фини, но шегите ми предизвикваха у него само учудване и недоумение. Но на устните на Ли на няколко пъти се появи слаба усмивка. Чувствувах това като някакво огромно завоевание, като истинска човешка победа. И тя не остана единствена. Във връзка с уточняването на някои понятия често й пусках записи от песните на Великия Сао. Забелязах, че ги слуша с особен интерес и внимание. Струваше ми се, че нещо като вълнение се появява в нейните спокойни очи. Веднъж й пуснах малка част от поемата за Истему. Епизодът беше много простичък, но поетичен. Истему стига до голяма пълноводна река. Пролет е, цъфнали са най-нежните цветя, а зад реката, могъщ и мрачен, зеленее лесът. Истему е сам, разколебан и потиснат. Ще успее ли да стигне жив до отсрещния бряг?… Никога не се е борил с толкова много и толкова страшна вода. Малка е надеждата за живот и спасение. И все пак той знае, че трябва да мине оттатък, защото няма път назад. И наистина след много тежка борба със стихиите успява да стигне до другия бряг.

Аз изключих апарата. Ли дълго мълча.

— Никога не съм чувала в живота си по-хубаво нещо! — промълви тя тихо.

Едва не подскочих от радост. Същата вечер намерих в моята стая огромно оранжево цвете. Не се съмнявах, че е подарък от Ли — надали Фини би ми подарил цвете.

Денят, в който тръгнахме, беше много студен, но както винаги, слънчев и ясен. Керванът се състоеше от закрити моторни коли с гъсенична ходова част. Само Фини и още един мъж се движеха с лека моторна шейна. Но разбира се, тя не представляваше нищо в сравнение с нашата.

— Избързай малко, Сим! — каза тя. — Аз зная отлично пътя…

Отдалечихме се толкова, колкото да не чуваме шума на техните тромави машини. Пътувахме в хаос от скали синкави глетчери, плъзгахме се съвсем безшумно.

— Аз участвувам почти във всички експедиции — сподели Ли. — Не мога да живея без небето…

— А без слънцето?

— Сега за нас слънцето е символ на човешкото щастие! На непостижимото щастие… Ние просто се страхуваме да мислим за него… Толкова е далече…

— А какво е щастие?

Тя помълча:

— Слънцето, това е щастието.

— И само то? — попитах аз настойчиво. Тя отново се поколеба:

— Щастието е пълнотата и хармонията на душевния мир. Но това не го казвам аз, това го е казал Сири…

Имах чувството, че не ми каза всичко, което мислеше за човешкото щастие.

Не пътувахме дълго — около петдесет километра. След това оставихме всички превозни средства зад една глетчерна стена. Продължихме около два километра пеша. Всички мъже, които ни придружаваха, носеха в раниците си някакви доста тежки товари.

На мястото на срещата имаше едва ли не цял събор. Това бяха повече от стотина големи кучешки впрягове — цяло племе. Хората спокойно и мълчаливо чакаха, имаха такъв вид, сякаш времето за тях не означаваше нищо. Може би чакаха ден, може би седмица — все едно. В техния живот нямаше ни бързане, ни суетня. Животът си е живот, все едно какво се случва в него. Живот е и смъртта. Това бе същината на тяхната простичка философия.

Размяната стана бързо, без никакви пазарлъци и спорове. Племето беше вече стоварило своята стока — купища замразено месо, риба, мляко, мозък и кожи. Имаше дори яйца. Вече знаех, че това са яйцата от тия грамадни бели птици, които приличаха на албатроси. В някои от заливите около екватора те се срещали в значителен брой. Снасяли и мътели на колонии, което улеснявало събирането на яйцата.

Срещу тая грамада от запаси нашите домакини им стовариха просто една купчина желязо. Бяха предимно върхове на копия, ножове, железни брадви. Видяха ми се доста малко за това, което бяха получили. Племето натовари на шейните своята скромна плячка, мъжете се поклониха мълчаливо и с достойнство и веднага си тръгнаха. И при това изглеждаха много доволни от стоката, която бяха получили, виждах с каква стаена радост я разглеждат. Ние чакахме близо два часа, докато племето отиде достатъчно далече. Едва тогава пристигнаха нашите самоходки. Очевидно хуарите грижливо се пазеха да не покажат всичко, което имат. И да не издадат съвсем мястото, което обитаваха.

В крайна сметка аз не можах да се въздържа и отидох при Фини. Той чакаше спокойно и търпеливо, безстрастното му лице светеше на слънцето като запалена свещ.