Следната връзка с Хенк трябваше да бъде на другия ден около обед. Тъкмо се бяхме приготвили след закуската да продължим записа, в юртата влезе Толя.
— Вика те Хенк! — каза той.
Никога досега не ме беше викал на извънреден разговор. Това доста ме разтревожи.
— Да не е станало нещо?
— Не знам — отвърна Толя. — Видя ми се някак особен… Но във всеки случай не разтревожен или уплашен… Не вярвам да е нещастие…
Наистина изглеждаше някак особен.
— Слушайте внимателно! Рано тая сутрин получихме радиосигнали от Регина… С доста голяма мощност… Три съвсем еднакви сигнала през дванайсет и половина минути… Очевидно са призивни… Ние веднага им отговорихме по същия начин… И точно локализирахме мястото, от което са изпратени…
Слушахме поразени.
— Значи песента излезе вярна! — зарадвах се аз. — Но защо толкова късно се обаждат?… Тука има нещо много съмнително…
— Няма нищо съмнително! — възрази Хенк. — На тяхно място и аз добре бих си помислил…
И все пак имаше нещо подозрително в цялата тая история.
— А къде живеят?… В ледени пещери ли?
— Предполагам, че още днес ще узнаем… Веднага изпращам „Заря“ с Кастело и Сеймур… Но се налага да тръгнете и вие с шейната… И то веднага…
— Защо веднага?
— Защото ти най-добре знаеш езика на местните хора… А предполагам, че и те го познават…
— А песента? — попитах аз със свито сърце.
Той ме погледна едва ли не с досада:
— Каква песен!… Та ти отиваш при изворите на песента…
— Старецът… — започнах аз.
— Остави стареца!… Той няма да ти избяга… Ще се върнеш отново при него, ще я запишеш…
Хенк уточни по общата карта мястото, от което бяха изпратили радиосигналите. Беше на около осемстотин километра на юг от нас, доста навътре в континента, близо до планините на Мара, както ги бяхме кръстили в чест на покойния Жан Пол.
— През цялото време ще поддържаме радиовръзка със „Заря“ — каза Хенк. — И ще се ръководите от неговите указания…
Той ни даде още няколко допълнителни обяснения, после изключи.
Седяхме двамата с Толя поразени в шейната и даже не си проговаряхме. Беше се случило най-неочакваното и може би най-желаното. Много добре усещах радостното възбуждение на Толя. Но самият аз, кой знае защо, се чувствувах раздвоен и потиснат. Навярно ми беше мъчно да напусна току-тъй изведнъж Великия Сао. Знаех, че ще го огорча… Той така горещо желаеше да чуя и да запиша цялата поема. Така се плашеше, че това може и да не стане… Ако вярвах в предчувствия, то моето предчувствие не беше от най-добрите… Може би песента наистина щеше да загине… Не, само това не биваше да се допуска…
— Намери ми веднага Токо! — обърнах се аз към Толя. — А през това време аз ще подготвя някак стареца…
Върнах се отново в юртата. Великият Сао ме чакаше нетърпеливо, приседнал на миндера си.
— Прощавай, Велики Сао, но трябва да тръгна веднага! — казах аз.
— Тъй си и знаех! — кимна печално старецът. — Ще умре песента…
— Песента няма да умре, Велики Сао… Аз скоро ще се завърна…
— Може би… Но няма да ме намериш…
— Ще те намеря, разбира се… Но за всеки случай ще ти оставя една говореща кутия… И ще те науча как да работиш с нея… Много проста и лесно…
Наистина беше просто и лесно. Докато му обяснявах манипулацията, пристигнаха Толя и Токо.
— А сега да видим какво сме научили — предложих аз.
Старецът рецитира една песен, като преди това сам пусна в действие магнетофона. Песента свърши, той върна ролката и натисна бутона. Из стаята се понесе неговият ясен старчески глас.
— Ето виждаш ли?… Можеш още днес да запишеш цялата песен… Тъй като аз ще взема моята част…
Старецът облекчено въздъхна:
— А ще кажеш ли, сине, къде отивате?… Да не ви е повикала пътуващата звезда?…
— Не, Велики Сао, ще останем дълго време при вас… Но моите братя са намерили тука друг народ… Съвсем различен от вашия… Те имат кутии и шешуа…
Старецът размишляваше, главата му падаше все по-ниско и по-ниско…
— Това са сигурно „тъжните“ — каза той най-сетне.
Трепнах. Едва сега си спомних, че бе споменал за „тъжни“ още при първата среща.
— А кои са тъжните?…
— Аз съм чувал от баща си за тях… Тогава се говореше, че те произвеждат желязото… Но не съм видял никого от тях… Нито пък съм видял човек, който да ги е срещал…
Всъщност това беше единственото, което знаеше — никакви легенди, никакви предания за произхода им. След разговора с Хенк това още повече ме озадачи. Какъв беше тоя тайнствен народ?… Защо така старателно се криеше дори от миролюбивите племена?
Простихме се най-напред с Токо, след това със стареца. На Токо подарих моя великолепен бинокъл. Той вече го знаеше и ужасно му се зарадва. Поклонихме им се дълбоко и тръгнахме. Толя беше приготвил шейната, оставаше само да потеглим. Бях така тъжен и разстроен, че му предадох кормилото. Обърнах се за последен път — Великият Сао и Токо бяха излезли пред юртата и все още гледаха към нас. Изглеждаха много тъжни. Аз им махнах с ръка, те мълчаливо се поклониха. И шейната бързо полетя напред.
— Както подаряваш наляво и надясно, скоро ще останем и без шейна! — пошегува се Толя.
Но на мен не ми беше до шеги. След няколко минути се свързахме със „Заря“. Обади ни се Кастело.
— Как сте, момчета? — запита той.
Както винаги, гласът му беше бодър и шеговит.
— Добре… А ти?
— Отлично… Ако не се смята, че целият воня на риба…
— Къде се намираш?
— Над океана… Вижда ми се просто отвратителен от тая височина. Като някакъв гроб…
— Научи ли езика им?
— Бърборя го като матерен… И убих още два от ония зверове. Сега всички ме боготворят и ме смятат за свой закрилник…
— Носиш ли си тигана?
— А как мислиш?… Накъде без тиган?…
След един час той ни съобщи:
— Приближавам брега… Тука е много стръмен… И се издига на неколкостотин метра над океана… Много е красиво, Сим, казвам ти… Заслужава да се погледне…
При нас местността беше съвсем равнинна и гладка, но ние не се увличахме в излишна скорост. Една внезапна пукнатина в леда и всичко щеше да свърши. Все още се чувствувах неспокоен и потиснат. И без да искам, в паметта ми се раждаха стихове на поемата: „Пиели люта вода, що изгаря езика и гърлото“… Или пък — „Лаели като кучета“… Дали отивахме при същия народ?… Или това бяха някакви съвсем други хора?…
Вечно бързат и шумят, неспокойни и зли,
тежко бият земята с обковани в желязо обуща.
И когато усмивка лицата им смугли смекчи,
пак не бързай…
— Не е хубаво — измърморих аз.
— Кое не е хубаво?
— Думите на песента не са хубави.
— И аз за това си мислех — призна Толя. — Но ако пък наистина са тъжни?… Тъжните никога не са зли.
След малко Кастело отново се обади.
— Ужасна пустиня! Хаос от ледове… Как могат да живеят тук хора?… Струва ми се абсурдно…
— А локаторът?
— Да, разбира се… Но не ви завиждам, момчета… Като наближите, отваряйте си добре очите… Има грамадни пропасти и пукнатини…
— А ти къде си?…
— Съвсем близко… Но не виждам никакви признаци на живот… Само…
Внезапно той млъкна. Имах чувството, че е изчезнал в някаква бездна.
— Кастело! — обадих се аз неспокойно. — Кастело…
Мълчание. След това слаб, развълнуван глас:
— Чакай!…
Чакахме изтръпнали.
— Три червени ракети! — обади се той отново.
Но сега гласът му беше оживен и радостен.
— Обикновени сигнални ракети — добави той.
Мълча няколко минути, после каза:
— Виждам три човешки фигури… Слизам…
Мина около половин час. Никога половин час не ми се е виждал толкова дълъг. И най-сетне отново прозвуча гласът на Кастело — спокоен и ясен:
— Срещнах се с хората… Както се досещаш, това съвсем не са нашите ескимоси.
— Да ти кажа ли как изглеждат? — обадих се аз.
