— Добре де после — съгласи се Незнайко.

Нашите пътешественици се промъкнаха между редовете на столовете, влязоха във входа за артисти и се озоваха в едно служебно помещение. Това беше дълга барака с циментов под. Край стените се издигаха клетки, в които бяха затворени различни животни. В една от клетките имаше лъв.

— Пак лъв! — уплашено каза Шаренкия. — И тоя път ще стане някоя беля.

В края на помещението имаше конски ясли. Пътешествениците се приближиха и видяха между конете едно магаре. То стоеше до една малка ясла и беше завързано с юздата си за една халка, прикрепена към стената. Магаренцето извърна глава и жално погледна Незнайко.

— Той е! — прошепна Незнайко. — Познах го.

Незнайко се страхуваше да не би да си изпати от Листец, задето го бе превърнал в магаре, затова застана по-далечко от яслата и като се приготви в случай на нужда да изфиряса колкото се може по-скоро, махна с пръчицата.

— Искам това магаре да се превърне в Листец! — тихо каза той.

Ала никакво превръщане не последва. Незнайко пак махна с пръчицата и каза по-високо:

— Искам това магаре да се превърне пак в момченцето Листец!

И този път не последва превръщане.

— Но какво е това! — развълнува се Незнайко.

Той почна да размахва с всички сили пръчицата и да крещи заклинанията си, но магарето си оставаше магаре и не искаше да се превръща в Листец. В това време към тях се приближи цирковият пазач и запита:

— Какво правите тук?

Незнайко се обърка и не знаеше какво да отговори, но Шаренкия му се притече на помощ:

— Дойдохме да гледаме представление — каза той.

— За представление се идва вечер.

Пазачът ги изпроводи до улицата и затвори вратата.

— Но какво е това? — запита Незнайко в недоумение. — Защо пръчицата престана да действува? Я чакайте да проверя още веднъж!

Той пак замахна с пръчицата и каза:

— Искам две порции сладолед!

— Три порции — поправи го Шаренкия.

— Искам три порции сладолед! — повтори Незнайко. Ала колкото и да повтаряше тези думи, нито една порция сладолед не се появи.

— Слушай Незнайко, ти сигурно не си взел същата пръчица — каза Шаренкия.

— Как тъй не съм взел същата! — учуди се Незнайко.

— Ами че онази беше вълшебна, а тази съвсем не е вълшебна.

— А къде е вълшебната според теб?

— Вълшебната си е останала в сандъка за боклук.

— Брей, и аз, зяпльо такъв! — развика се Незнайко, като се хвана за главата. — Хайде бегом обратно в Зоологическата градина!

След няколко минути нашите търсачи на приключения пак тичаха из Зоологическата градина. Незнайко стигна до сандъка, хвърли се върху него като тигър, обърна го нагоре с дъното и изсипа всичкия боклук на земята. И тримата почнаха да ровят в боклука, но никой не намери друга пръчица.

— Виждаш ли! — каза Незнайко на Шаренкия. — Няма никаква друга пръчица, значи тази е вълшебната.

Незнайко се поотдалечи от купчината боклук и седна на една пейка. Той току размахваше пръчицата във въздуха и си мърмореше нещо под носа.

— Я дай да опитам аз — помоли Шаренкия, като седна до Незнайко.

Той взе пръчицата, размаха я и каза:

— Искам филия със сладко!… Искам сладолед!… Искам юфка с масло!… Чудодейно месалче, дай ми да ям… Тю!

Тъй като нито едно негово желание не се изпълни, той пъхна пръчицата обратно в ръцете на Незнайко и рече:

— Сигурно вълшебникът те е изиграл. Дал ти е пръчица, която не струва пукната пара. Всичкото вълшебство е изфирясало от нея.

— Да — изръмжа Незнайко, — бих искал да срещна този вълшебник! Ще му кажа аз как се мамят дребосъчета и как се дават недоброкачествени вълшебни пръчици!

Незнайко беше твърде разстроен, но Шаренкия не можеше дълго да се отдава на отчаяние. А може би това не зависеше от него, а от слънцето, което по това време се бе вдигнало високо в небето и бе заляло със светлината си пейката, на която седяха нашите трима пътешественици. Като поседя на припек, Шаренкия почувствува, че съвсем не е тъй лошо да живееш на тоя свят. Устните му сами се разтегнаха в усмивка и той каза на Незнайко:

— Не тъжи, Незнайко! Още не е изгубено всичко. В краен случай можем да отидем в гостилница и там да похапнем.

— Не, Шарко, все пак това не е справедливо! Я ми кажи ти защо върших добри дела? Ами че аз извърших три добри дела! И най-важното, и трите едно след друго и съвсем безкористно!

Докато Незнайко и Шаренкия разговаряха, отдалеч по пътечката се зададе един минувач. Той носеше тъмносин халат, обсипан със златни звездички и сребърни полумесеци, които блещукаха на слънцето, а краката му бяха обути в червени пантофи с дълги, извити нагоре носове. С тези пантофи той крачеше много бързо и съвсем безшумно. Никой не забеляза как той се приближи до пейката и седна до Незнайко. Известно време той седеше и мълчеше, като се опираше с ръце на тоягата си и поглеждаше под око към Незнайко, който продължаваше да разговаря с Шаренкия.

Изведнъж Незнайко усети, че някой седи до него. Той предпазливо погледна с крайчеца на окото си и видя, че на пейката до него седи дребно старче с дълги бели мустаци и бяла брада като Дядо Мраз. Лицето на стареца му се стори познато. Той наведе очи и видя, че нозете на старчето са обути в червени пантофи със завити нагоре върхове и с токи във вид на златни полумесеци.

— Ами че това е вълшебникът! — изведнъж си спомни Незнайко и лицето му просия. — Здравейте!

— Здравей, здравей, приятелче! — усмихна се вълшебникът. — Е, казвай, защо искаше да ме видиш?

— Искал ли съм?

— Ами че как? Ти сам току-що рече: „Бих искал да срещна тоя вълшебник. Ще му кажа аз на него.“ Какво искаше да ми кажеш?

Незнайко извънредно много се засрами. Той наведе глава, не смееше дори да погледне вълшебника.

— Исках да ви кажа за вълшебната пръчица — измънка той най-после. — Не зная защо се е повредила и не иска да изпълнява никакви желания.

— Ах, ето каква била работата! — възкликна вълшебникът и взе вълшебната пръчица от Незнайко. — Да, да, виждам, че се е повредила. Съвсем се е повредила, и то веднъж завинаги. Това е! Нали ти казвах, че щом извършиш три лоши дела, вълшебната пръчица ще изгуби своята вълшебна сила.

— Кога сте ми казвали такова нещо? Ах, да, вярно, казвахте. Аз съвсем бях забравил. А нима съм извършил вече три лоши дела?

— Не три, а тридесет и три! — сърдито каза Карфичка.

— Пък аз, не зная защо, нито едно не си спомням — отговори Незнайко.

— Ще трябва да ти припомним — каза вълшебникът. — Нима не превърна Листец в магаре? Или смяташ, че това е добро дело?

— Но аз бях много ядосан тогава — възрази Незнайко.

— Ядосан или не, това няма значение. Всякога трябва да постъпваме добре. После ти превърна трите магарета в дребосъчета.

— Но аз не знаех какво ще излезе от това.

— Щом не си знаел, значи не е трябвало ида го правиш. Винаги трябва да мислим, преди да вършим каквото и да било. Твоето немислене донесе редица неприятности на мнозина. Е, и най-после ти подразни маймуната в клетката, това също е лоша постъпка.

— Всичко е вярно! — ядосано махна с ръка Незнайко. — Винаги става така: тръгне ли ти терсене още отначало, така ти върви докрай.

Незнайко бе тъй огорчен, че щеше да се разплаче. А Шаренкия каза:

— Не плачи, Незнайко, И без вълшебна пръчица може прекрасно, да се живее. Че за какво ни е вълшебната пръчица, щом слънчо ни свети?

— Ах, милото ми момченце, как хубаво го каза! — засмя се вълшебникът и помилва Шаренкия по главата. — Наистина, добро си е нашето слънчице, хубаво си ни е то. На всички свети еднакво: и на тогова, който има, и на оногова, който нищо си няма; и на дребосъчето, което има вълшебна пръчица, и на дребосъчето, което няма. Слънчо ни свети й ни топли, и ни радва. Без слънчице нямаше да има нито цветя, нито дървета, нито синьо небе, нито зелена тревица, па и ние с вас не бихме съществували. Слънчо ще ни нахрани, ще ни напои, ще ни стопли, ще ни изсуши. Всяка тревичка се стреми към слънцето. Слънцето дава живот на земята. Защо да тъжим, щом слънчо ни свети! Не е ли така?