— А нима той го усложняваше? — съчувствено попита Винтчо.

— Разбира се, че го усложняваше! Започна да прави не просто бърборограф, а някакъв бърборограф, комбиниран с прахосмукачка. Кажете, моля ви се, защо ми е на мене прахосмукачка? Това отне излишни година и половина. Е, нищо! — махна с ръка Многознайко: — Сега вече имам тези неща, остават още няколко дреболии.

— Добре би било да се измисли машинка, която да мисли вместо писателя — каза Болтчо.

— Имате право — съгласи се Многознайко.

Като видяха през прозореца, че слънцето клони вече към залез, нашите приятели почнаха да се сбогуват. Те взеха поялника и излязоха на улицата. Болтчо рече:

— Време е да се връщаме. Страхувам се да не ни завари нощта на път.

— Нищо, братчета, аз завчас ще ви закарам с автомобила. Но преди това не е зле да хапнем — каза Кравайко и откара Болтчо и Винтчо в къщи да закусят.

Докато Винтчо и Болтчо пътешествуваха из Града на хвърчилата и търсеха поялник, в Зеления град се случиха твърде важни събития. Денят започна с това, че Палитро нарисува портрета на Снежинка. Той употреби за него почти два часа, но в замяна на това портретът стана като жив. Приликата бе поразителна. Мнозина казваха, че на портрета Снежинка била по-хубава, отколкото в действителност, но това не бе вярно. Снежинка съвсем нямаше нужда да бъде разхубавявана от художника. Ако Палитро бе успял да подчертае в портрета красотата на нейните черти и да ги покаже по-ярко и изразително, то точно това се изисква от истинското изкуство, каквото е живописта.

Портретът бе окачен на стената в долната стая, за да могат всички желаещи да го видят. И трябва да се каже, че желаещи имаше достатъчно. Всички, които видяха портрета, искаха от Палитро да нарисува и тях, но Снежинка не пущаше никого в горната стая, тъй като Палитро в това време рисуваше портрета на Синеочка и външните хора можеха да му попречат.

Незнайко, който се въртеше горе и даваше на Палитро различни ненужни съвети, за да покаже, че много разбира от живопис, дочу шума отдолу.

— Какъв е този шум тук? Какъв е този шум? — развика се той, като слизаше по стълбата. — Я се разотивайте по-бърже по къщите.

Бедните момиченца дори не сметнаха за нужно да се обидят от подобна грубост, толкова силно бе желанието им да видят художника. Тъкмо обратното, те заобиколиха от всички страни Незнайко, почнаха да го наричат Незнайчице и да го молят да не ги пъди.

— Я се наредете в редица! — извика Незнайко, като разбутваше момиченцата и ги притискаше до стената. — В редица, ви казвам, или всички ви ще изгоня!

— Ух, колко сте груб, Незнайко! — извика Снежинка. — Нима може така? Мене ме е дори срам заради вас.

— Нищо — отвърна Незнайко.

В това време в стаята влетя още едно момиченце, което се възползува от общата суматоха и се промъкна право към стълбата, водеща за горния етаж. Като видя това, Незнайко се спусна към него и щеше вече да го хване грубо за ръката, когато момиченцето се спря, погледна го надменно и решително замаха пръст под носа му:

— Я по-полека! Аз мога и без ред — аз съм поетеса!

При този неочакван отпор Незнайко зяпна от учудване, а поетесата, възползувана от неговото смущение, му обърна гръб и спокойно тръгна към стълбата.

— Какво каза тя? Коя е тя? — попита Незнайко, като сочеше смутено с пръст към стълбата.

— Поетеса. Пише стихове — обясниха момиченцата.

— А… — проточи Незнайко. — Голяма работа. И ние имаме поет, бивш мой ученик. Някога аз съм го учил да пише стихове, а сега той може и сам.

— Ах, колко интересно! Значи и вие сте били поет?

— Бил съм!

— Ах, колко сте способен! Били сте и художник, и поет!…

— И музикант — важно добави Незнайко.

— Кажете някое ваше стихотворение!

— После, после — отвърна Незнайко с вид, че страшно бърза.

— А как се казва вашият поет?

— Цветец.

— Ах, колко интересно! — заръкопляскаха момиченцата.

— Вашият поет се казва Цветец, а нашата поетеса — Самоцветка. Прилича на неговото име, нали?

— Прилича малко — съгласи се Незнайко.

— Харесва ли ви се това име?

— Не е лошо.

— А какви стихове пише тя! — продължаваха момиченцата. — Ах, какви прекрасни стихове! Идете горе, тя сигурно ще чете свои стихове. Интересно дали ще ви се харесат.

— Че какво, може и да отида — съгласи се Незнайко.

Когато се качи горе, Палитро завършваше вече портрета на Синеочка, а Самоцветка седеше на дивана до Гусльо и разговаряше с него за музика. Незнайко сложи ръце на гърба си и започна да се разхожда из стаята, поглеждайки от време на време крадешком поетесата.

— Какво се движите назад-напред като махало — каза му Самоцветка. — Седнете, моля ви се, защото очите ми се премрежват от вас.

— А вие не се разпореждайте тук — отвърна й грубо Незнайко. — Ще заповядам на Палитро да не рисува вашия портрет!

— Я гледай! Той наистина ли може да ви заповядва? — обърна се Самоцветка към Палитро.

— Може. Той всичко може — отговори Палитро, който старателно работеше с четчицата и дори не чу това, което бе казал Незнайко.

— Разбира се, че мога — потвърди Незнайко. — Всички са длъжни да ме слушат, защото аз съм им главатар.

Като чу, че Незнайко се ползува с такава власт между момчетата, Самоцветка реши да спечели разположението му:

— Кажете, моля ви се, струва ми се, че вие сте измислили балона?

— Че кой друг!

— Аз някога ще напиша стихове за вас.

— Много ми е притрябвало! — прихна да се смее Незнайко.

— Не говорете така! — пропя Самоцветка. — Та вие не знаете какви стихове пиша! Искате ли да ви издекламирам някое свое стихотворение?

— Добре, казвайте — съгласи се снизходително Незнайко.

— Ще ви издекламирам своето ново стихотворение за комара. Слушайте:

— Браво, браво! — извика Палитро и дори изръкопляска.

— Много хубаво стихотворение — одобри Гусльо. — В него се говори не само за комара, но и за това, че трябва да се четат книжки. Това е едно поучително стихотворение.

— Ето чуйте още — каза поетесата и прочете друго стихотворение, в което се говореше не вече за комара, а за водното конче и което завършваше не с думите „трябва книжки да чета“, а с думите „трябва роклички да шия!“

След това последва стихотворение за мушицата, което завършваше с думите: „Трябва ръцете си да мия“. Най-сетне беше прочетено стихотворение с „трябва пода да мета“.

В това време Палитро завърши портрета на Синеочка. Всички се струпаха около него и почнаха да изразяват своя възторг:

— Чудесно! Прекрасно! Възхитително!

— Миличък, не можете ли да нарисувате и мене в синя рокля? — обърна се Самоцветка към Палитро.