Той щракна друг ключ и на екрана се появи друг кръстопът.

— На ъгъла на „Захарна“ и „Кюфтена“ улица също има задръстване — каза Караулкин. — Дълго трябва да се чака сега, докато се възстанови движението. А всяка кола е тръгнала за някъде. Тези задръствания нарушават нормалния живот на града.

В това време милиционерът Свирулкин погледна един от малките кълбовидни екрани и каза:

— А тълпата на Източната улица още не се е пръснала.

— Сега ще включим Източната улица — каза милиционерът Караулкин.

Той щракна един ключ — и на голямото кълбо се появи изображението на Източната улица, точно на мястото, където Незнайко се беше сбил с Пегасик заради маркуча. Незнайко пристъпи до екрана и видя; голяма тълпа, която беше заприщила цялата улица. Пред всички стоеше Таралежко и разказваше какво се бе случило.

— Що за хора имаме в нашия град! — намръщи: се Караулкин. — Тъй ще се блъска сега тази тълпа. Свирулкин, ще трябва да отскочиш още веднъж дотам и; да ги помолиш да се разотидат. Нека идат да се разговарят другаде, няма защо да се събират на тълпи. Това нарушава движението.

— Сега ще бъде изпълнено — съгласи се Свирулкин.

Той отведе Незнайко в съседната стая, сред която имаше маса и няколко стола, и каза:

— Моля ви се, почакайте ме малко тука. Ще се върна скоро.

Милиционерът Свирулкин хлопна вратата и излезе, а милиционерът Караулкин продължи да наблюдава всичките петдесет, и две кълба с изображенията на кръстопътищата. Като хвърли поглед към големия екран, той видя, че Свирулкин, който отиде на местопроизшествието, успя да придума дребосъчетата да се разотидат и тълпата почна постепенно да се пръска.

Изпълнил успешно своята задача, Свирулкин се качи в колата и потегли обратно към управлението.

— Какво да правим сега със задържания? — запита той, като се върна в участъка.

— Просто не зная… — вдигна рамене Караулкин.

— И аз не зная — каза Свирулкин. — Толкова години работя в милицията и ни веднъж не ми се е случвало минувачите да се поливат с вода. Мисля, че трябва да му четем една кратка нотация и по-скоро да го пущаме да си върви у дома, че току-виж, обидил ни се.

— Аз също ужасно се боя да не би да ни се обиди. Пусни го, моля те, Свирулкин. Внуши му някак си по-деликатно, че не е хубаво да се поливат хората с вода, и учтивичко му се извини, задето сме го задържали. Кажи му, че е трябвало да направим това, за да се пръсне тълпата и по-скоро да се възстанови транспортът.

— Добре — съгласи се Свирулкин.

— Па доведи го и тук, аз също ще му се извиня, че разговарях твърде строго с него.

Такъв разговор между двама милиционери може да се стори някому странен и дори неправдоподобен. Всички знаят, че няма милиционер, който да не измисли каквото и да е, било то и най-дребно наказание за задържания нарушител на реда и че в никакъв случай не би му дошло на ум да се извинява. Но трябва да имаме предвид, че в Слънчевия град всичко беше по-особено. Някога в далечното минало имаше случаи, когато в Слънчевия град, както и в другите градове, отделни дребосъчета се държаха лошо. Те се биеха помежду си, замеряха се с камъни и с кал, пръскаха се с вода, някои дори вземаха чужди вещи, изобщо обиждаха се един друг. За борба с подобни нарушители на реда беше създадена милиция, която имаше право, да наказва виновните. Ако някое дребосъче правеше разни гримаси, ако се плезеше, ако нарушаваше реда за уличното движение, ако се возеше с автомобил не там, където бе нужно, ако се пръскаше с вода, плюеше или закачаше кучетата, милиционерът беше длъжен да му направи забележка и да му прочете нотация, дълга от пет до петдесет минути. Колкото по-голяма беше вината, толкова по-дълга биваше и нотацията. За по-тежки нарушения се налагаха и по-строги наказания. Така например за удар с юмрук в гърдите, гърба, ребрата или врата се полагаше едно денонощие арест; за удар в лицето или в главата — две денонощия арест; за хвърляне на камък или удар с пръчка — три денонощия. Ако ударът оставеше синина, подутина или драскотина, осъждаха виновника на пет денонощия, а пък ако имаше и кръв — на десет. Ако някой вземеше чуждо, полагаше му се най-голямото наказание — петнадесет денонощия арест.

Някои могат да си помислят, че петнадесет денонощия арест са твърде кратък срок за такова провинение като кражба, но за малките дребосъчета, за които времето минава много по-бавно, отколкото за нас, този срок е доста дълъг. Във всеки случай той е достатъчен, за да почувствува дребосъчето разкаяние.

Трябва да се каже, че борбата срещу нарушителите на реда посредством подобни методи не даваше видими резултати дотогава, докато дребосъчетата сами не поумняха. Но след време те станаха толкова умни, че никой с никого вече не се закачаше, никой никого не биеше, никой никого не обиждаше, никой не вземаше чуждо. Всеки почна да разбира, че с другите трябва да се държиш така, както искаш и те да се държат с тебе. Нарушителите на реда намаляха. Милиционерите полека-лека почнаха да забравят, че някога са налагали такива страшни наказания като арест. Думата „арест“ беше съвсем забравена. И сега вече никой не знаеше какво означава тя.

От всички някогашни наказания останаха само нотациите, т.е. мъмренията, които милиционерите четяха на нарушителите на правилата за уличното движение, главно на автомобилистите. С една дума, на милиционерите остана само задължението да направляват автотранспорта, да превеждат през улицата онези момченца и момиченца, които се бояха сами да я пресичат, и да обясняват как може да се отиде до едно или друго място. Милиционерите бяха много доволни от това, защото грижите по възпитанието на дребосъчетата значително намаляха, което пък беше добре дошло, тъй като от ден на ден регулирането на уличното движение ставаше все по-сложно поради огромния растеж на моторния транспорт.

Докато милиционерът Свирулкин и милиционерът Караулкин разговаряха, Незнайко седеше в празната стая. Той се изплаши много, като попадна тук. Първата му мисъл беше да избяга. Опита се да отвори вратата, но тя се оказа затворена; опита се да отвори прозореца, но и той не се отваряше. Тогава реши да счупи стъклото и заудря с юмруци по него; но стъклото беше толкова дебело и здраво, че не можеше да се счупи.

Изгубил сили, Незнайко седна на перваза на прозореца. От прозореца се виждаше само част от двора и гладката сива стена на съседната къща. Незнайко гледа тази стена, гледа я и му стана мъчно. Още никога не бе му се случвало да седи затворен. Винаги можеше да върши, каквото си иска, да ходи, където си ще, около него винаги имаше другари, с които можеше да си поприказва, да се посмее, да се пошегува; а сега беше съвсем сам. Кой знае защо, му се доплака много и сълзите закапаха от очите му, но тъкмо тогава видя, че в двора се появиха Карфичка и Шаренкия. Те се озърнаха смутено наоколо си, после забелязаха Незнайко на прозореца и почнаха да му викат нещо. Незнайко се превърна целият в слух, но не можа да чуе нито дума, тъй като стъклото беше много дебело и не пропускаше никакъв звук. Карфичка махаше с ръце, правеше някакви знаци с пръстите си, но в отговор Незнайко само въртеше глава, като се стараеше да покаже, че нищо не разбира. Тогава Карфичка вдигна от земята една пръчка и замаха с нея из въздуха.

„С какво маха тя? — в недоумение се питаше Незнайко. — Ама че е глупава! Взела от земята някаква пръчка и маха ли, маха!“

Изведнъж Незнайко се удари с юмрук по челото и се развика: