— Ето че се запознахме! — подзе Кубчо, като стисна ръцете на новите си познайници. — Приятно ми е! Приятно ми е! А сега, моля, вървете след мене.

Кубчо закрачи по улицата. Незнайко, Карфичка и Шаренкия забързаха след него.

Най-напред Кубчо им показа още едно здание, изградено във вид на стъпала. Той им съобщи, че такива къщи се наричат стъпаловидни. Това стъпаловидно здание нямаше ескалатор, а движещи се конвейер ни пътечки — нещо като транспортни ленти. Обитателите на сградата се качваха и слизаха, седнали върху лентата. След това нашите пътешественици разгледаха една улица, застроена с кръгли въртящи се къщи, тип кула, с гладки спирални жлебове, по които можеше да се спуснеш седнал върху килимче. На следната улица Кубчо им показа две много красиви сгради. Едната от тях представляваше грамада от каменни полукълба. Всяко полукълбо имаше полукръгли прозорци и врати. Можеше да се предположи, че всички стаи в тези сгради са също полукръгли. Другата сграда беше изградена сякаш от множество бурета, сложени едно върху друго. Всяко буре беше високо колкото два етажа и имаше два реда прозорци. И двете къщи са били построени, както каза Кубчо, за любителите на кръгли стаи.

Пътешествениците свиха зад ъгъла и се озоваха в „Музикалната“ уличка, където всички къщи бяха построени във вид на музикални инструменти. Една представляваше пиано, друга — роял, трета — арфа, четвърта — акордеон, пета — барабан. Само ъгловата къща беше изградена, кой знае защо, във вид на глинено гърне. На следващата улица видяха една съвсем необикновена сграда. Тя не стоеше на земята, а висеше във въздуха, прикрепена за огромен въздушен балон.

— Нима има хора, които желаят да живеят в такава въздушна къща? — учуди се Карфичка.

— Ще се избият за нея! — каза Кубчо. — Желаещите са толкова много, че решихме да построим още няколко такива къщи. Нейните обитатели обичат да преодоляват всеки ден разни трудности и опасности: да се катерят по въжени стълби, да скачат с парашут или да слизат, като се плъзгат по метално въже.

— И аз бих искал да поживея в такава къща — каза Незнайко.

— А сега имайте една минутка търпение и ще ви запозная с нашата старинна архитектура — каза Кубчо. — Сега ние с вас ще отидем в квартала, дето се пазят нашите архитектурни образци.

Пътешествениците пресякоха една уличка и се озоваха в един квартал, където се издигаха къщи с колони. Тук имаше и прави колони, и криви, и пресукани, и вити, и спирални, и полегати, и сплеснати, и тумбести, и палачинкообразни, и дори такива, за които няма да намериш име. Корнизите на тези сгради също бяха и прави, и полегати, и криви, и начупени, и зигзагообразни. На някои къщи колоните не опираха на земята, както е прието, а стърчаха горе на покрива; на други — колоните бяха долу, но затова пък самите къщи се издигаха върху колони; колоните на трети бяха закачени за корнизите и се клатушкаха над главите на минувачите. Имаше една къща с корниз отдолу, а колоните й стояха нагоре с краката и при това бяха полегнали настрани. Имаше и друга, чиито колони бяха прави, но самата къща беше наведена, като че се готвеше да рухне върху главите на минувачите. Най-после имаше и такава, чиито колони бяха наклонени на една страна, а самата къща — на друга, та който я погледнеше, все си мислеше, че ей сега всичко ще рухне и ще се разпадне на парчета.

— Не гледайте тези криви здания — каза Кубчо. — Едно време беше на мода да строим къщи, които просто на нищо да не приличат. Изградихме тогава такива безобразия, че сега ни е срам да ги гледаме! Ето например тази Къща — сякаш някаква неземна сила я е сплескала и изкривила настрани. Всичко в нея е изкълчено: и прозорците, и вратите, и стените, и таваните. Опитайте се да поживеете някоя и друга седмица в такова помещение и ще видите колко бързо ще промените характера си. Ще станете зли, мрачни и раздразнителни. Непрекъснато ще мислите, че ще ви се случи нещо лошо. Всичко това ще се дължи само на наклонените стени във вашата стая, които ще заплашват сякаш постоянно, че ще паднат върху вас, и вие няма да можете да се отървете от чувството, че ще ви постигне неминуема беда. За щастие никой вече не живее в тези изкълчени къщи. По едно време искаха да ги разрушат, но после решиха да ги оставят за поука на потомците, та никому вече да не хрумва да строи такива нелепи сгради.

— Помогна ли това? — запита Незнайко.

— Помогна — каза Кубчо. — Но не за дълго. Някои архитекти не можаха да се отърсят веднага от старите си навици. Няма, няма, па току-виж, че някой взел и построил къща, пред която само стоиш и вдигаш рамене. По-късно обаче знаменитият архитект Любеничко изнамери начин да се строят много красиви здания без всички тия измишльотини. Освен това той откри и цяла редица нови строителни материали като например: лека пресована пеногума, от която се строят сгъваеми преносими къщи; непромокаем картон, който не се поврежда ни от студ, ни от жега, ни от дъжд, ни от вятър; синтетичен пластилин за зидани украшения и строителна пенопластмаса, която не гори във вода и не потъва в огън, тоест — тю!… в огън не гори и във вода не потъва; а също разноцветен светещ пенофенограх, който се изготвя от прости грахови шушулки, който също така от нищо не се поврежда, почти никак не тежи и при това е твърд като стомана. Сега ще ви запозная с къщите, които Любеничко изгради от строителна пенопластмаса и пенофенограх. Не са далеч оттук — на улица „Творчество“.

Кубчо отново закрачи пред тях. Трябва да ви кажа, че в Слънчевия град на всеки ъгъл имаше будки с копчета за газирана вода. Незнайко и Шаренкия смятаха за свой дълг да спират пред всяка будка и да изпиват по една чаша. Това ги развличаше и запознаването с архитектурата не им беше тъй скучно. Неочаквано Кубчо се спря, погледна часовника си и като се плесна по челото, извика:

— Майчице! Съвсем ми беше излязло из ума! Ами че аз трябва да отида на заседание в архитектурния комитет. Ще решават въпроса за строежа на въртящи се здания. Желаете ли да дойдете с мене? А след това ще продължа своя разказ за архитектурата и ще разгледаме къщите на Любеничко.

— Съгласен съм — отговори Незнайко. — Никога още не съм бил на заседание в архитектурен комитет.

— Аз също ще дойда с удоволствие — съгласи се Карфичка.

— Е, и аз с удоволствие — подзе Шаренкия. — Само ако, разбира се, това не ви затруднява — добави той.

— Не, това не е никак трудно — отговори с усмивка Кубчо. — Няма да копая на нивата я!

Незнайко отдавна вече беше забелязал, че в Слънчевия град почти на всеки ъгъл имаше малки дървени стълбове, боядисани ярко на бели и черни ивици така, че се виждаха от доста голямо разстояние.

Кубчо се приближи със своите спътници до едно такова нашарено стълбче. Той се спря и натисна копчето, което се намираше на върха на това стълбче.

— За какво служи копчето? — попита Незнайко.

— За да се извика такси — обясни Кубчо. — Щом ви трябва такси, приближете се до стълбчето и натиснете копчето. След минута таксито ще пристигне.

И наистина не мина и една минута и в далечината се показа кола. Беше боядисана със същите бели и черни ивици както стълба. Колата бързо се приближи, спря до тротоара и вратичката й се отвори.

— А къде е шофьорът? — с недоумение запита Незнайко, като видя, че зад кормилото не седеше никакъв шофьор.

— Няма нужда от шофьор — отговори Кубчо. — Това е автоматична кола с копчета. Както виждате, вместо шофьор тук имаме копчета с имената на различните улици и спирки. Натискате нужното копче и колата сама ви вози, накъдето трябва.

Всички седнаха в колата. Кубчо каза:

— Ето, аз натискам копчето, където е написано: „Архитектурна улица“, и…