— Е да, разбира се — съгласи се Незнайко. — Какво ще бъде това добро дело, щом го вършиш за изгода! Тогава ще си почина и днес, а утре почвам да върша добри дела, и ако всичко това е вярно, вълшебната пръчица скоро ще бъде в ръцете ми!

На другия ден Незнайко се събуди по-рано и почна да върши добри дела. Най-напред той се изми както трябва със студена вода, без да жали сапуна, и хубавичко си изчисти зъбите.

— Ето че вече извърших едно добро дело — каза си той, като се изтриваше с пешкира и грижливо сресваше косите си пред огледалото.

Забързанко видя, че Незнайко се върти пред огледалото, и каза:

— Хубав си, хубав си. Няма що, много си красив!

— От тебе поне съм по-красив — отвърна Незнайко.

— Разбира се. Такава красива физиономия като твоята със свещ не можем намери.

— Какво рече? Кой има физиономия? Аз ли имам физиономия? — разсърди се Незнайко и шибна с пешкира Забързанко по гърба.

Забързанко само махна с ръка и бързо-бързо избяга.

— Ах ти, нещастнико! — викаше подире му Незнайко. — Заради тебе ми пропадна доброто дело!

А доброто дело наистина пропадна, защото, като се разсърди на Забързанко и като го удари по гърба с пешкира, Незнайко, разбира се, постъпи лошо и сега трябваше да почва всичко отначало.

Като се поуспокои, Незнайко се замисли — какво друго добро дело да извърши, но май нищо свястно не му идваше на ум. До закуската той нищо не можа да измисли, но след закуската главата му заработи малко по-добре. Като видя, че доктор Хапчев чука в хаванчето си някаква билка, за да приготви лекарство, Незнайко каза:

— Ти, Хапчев, все се трудиш, все помагаш на другите, а на тебе никой не се сеща да помогне. Дай да счукам вместо теб лекарството.

— Заповядай — съгласи се Хапчев. — Много хубаво е, че искаш да ми помогнеш, всички трябва да си помагаме един другиму.

Той подаде на Незнайко хаванчето и Незнайко почна да стрива прашец, а Хапчев правеше от този прашец хапчета. Незнайко дори така се увлече, че стри повече прашец, отколкото беше нужно.

„Ех, нищо — мислеше си той, — това не пречи. Затова пък извърших едно добро дело.“

Работата наистина щеше да завърши благополучно, ако Сиропчо и Поничко не бяха видели Незнайко погълнат от това занятие.

— Гледай — каза Поничко, — наш Незнайко решил да става доктор. Какъв смях ще падне, като почне да лекува всички.

— Не, сигурно е решил да се подмазва на Хапчев, за да не му дава рициново — отвърна Сиропчо.

Като чу тези подигравки, Незнайко се разсърди и замахна с хаванчето по Сиропчо.

— Мълчи, Сиропчо, че като те фрасна с хавана!

— Стой! Стой! — завика доктор Хапчев.

Той искаше да вземе хаванчето от Незнайко, но Незнайко не го даваше и двамата се сборичкаха. Хапчев се блъсна в масата. Тя се катурна, целият прашец се разсипа на пода, хапчетата се търкулнаха на разни страни. Хапчев със сила изтръгна хаванчето от ръцете на Незнайко и му каза:

— Марш оттука, негоднико! Да не съм те видял повече в къщи! Колко лекарство пропадна заради тебе!

— Ах ти, гаден Сироп! — ругаеше Незнайко. — Ще ти дам да разбереш, само ми падни в ръцете! Какво добро дело отиде на вятъра!

Да, доброто дело и този път отиде на вятъра, защото Незнайко не можа дори да го завърши.

Така беше през целия ден. Колкото и да се стараеше, Незнайко не можа да извърши не само три, но дори две добри дела едно след друго. Ако веднъж постъпеше добре, тутакси след това постъпваше лошо, а понякога още в самото начало доброто дело се превръщаше в глупост.

През нощта Незнайко дълго не можа да заспи — все мислеше защо става така с него. Постепенно той разбра, че всичките му несполуки се дължат на неговия твърде груб характер. Достатъчно беше някой да се пошегува или да направи някаква безобидна забележка — и Незнайко тутакси се обиждаше, почваше да вика и дори да налита на бой.

— Е, нищо — сам се утешаваше Незнайко. — Утре ще бъда по-учтив и работата ще тръгне.

На сутринта Незнайко като че се прероди — стана много учтив и внимателен. Поискваше ли нещо от някого, непременно казваше „моля“ — дума, която не бяха чували от него през целия му живот. Освен това стараеше се всекиму да помогне, всекиму да угоди. Като видя, че Загубанко не може да си намери шапката, която той постоянно губеше, Незнайко също почна да я търси из стаята и най-после я намери под кревата. След това Незнайко се извини пред доктор Хапчев за вчерашния случай и го помоли да му разреши пак да стрива прашец. Доктор Хапчев не му разреши да стрива прашец, но му поръча да набере от градината момини сълзи, които му бяха нужни, за да приготви от тях лековити капки. Незнайко изпълни грижливо тази поръка. После лъсна с вакса новите ловджийски ботуши на ловеца Патронко, след това се зае да премете стаите, макар че този ден не беше негов ред. Изобщо той натрупа цял куп добри дела и чакаше всеки миг да се покаже добрият вълшебник и да му даде вълшебната пръчица. Ала денят свърши, а вълшебникът не се появи.

Незнайко се разсърди страшно.

— Какво ме лъготиш за този вълшебник? — каза той, когато срещна Карфичка на другия ден. — Аз се старая като глупак, извърших цял куп добри дела, а твоят вълшебник дори носа си не показа!

— Не съм те лъгала — заоправдава се Карфичка. — Много ясно си спомням, че прочетох това в една приказка.

— А защо вълшебникът не се яви? — не млъкваше Незнайко.

Карфичка вдигна рамене.

— Е, вълшебникът сам знае кога да се яви. Може ти да си извършил не три добри дела, а по-малко.

— „Не три, не три“! — презрително изпръхтя Незнайко. — Не три, а сигурно двадесет и три — ето колко.

Карфичка каза:

— Тогава ти си вършил добрите дела не едно след друго, а смесени с лоши.

— „Смесени с лоши“! — изкриви се Незнайко и направи такава гримаса, че Карфичка отскочи назад от уплаха. — Ако искаш да знаеш, вчера бях учтив цял ден и нищо лошо не съм направил: не се карах, не се бих и ако съм си отварял устата, то е било само за да, казвам „извинете“, „благодаря“, „моля“.

— Днес май не се чуват такива думи от тебе — поклати глава Карфичка.

— Че аз не говоря за днес, а за вчера.

Незнайко и Карфичка се замислиха защо всичко излезе не така както трябваше, но нищо не можаха да измислят. Най-после Карфичка каза:

— А може би ти си постъпвал не безкористно, а за своя изгода?

Незнайко кипна:

— Как тъй — не безкористно? Какво дрънкаш! Помогнах на Загубанко да си намери шапката. Да не е моя тази шапка? Брах момини сълзи за Хапчев. За какво ми са на мене тия момини сълзи?

— А за какво ги бра?

— Като че не знаеш? Нали сама каза: щом извърша три добри дела, ще получа вълшебната пръчица.

— Значи ти си вършил всичко това, за да получиш вълшебната пръчица?

— Разбира се!

— Виждаш ли, а пък казваш — безкористно.

— А как смяташ ти — за какво трябва да върша добри дела, ако не за пръчицата?

— Ами че трябва да ги вършиш просто така, от добра воля.

— Хайде сега пък и добра воля!

— Ех, ти! — с насмешка каза Карфичка. — Изглежда, ти вършиш добро само тогава, когато знаеш, че ще получиш някаква награда — вълшебна пръчица или нещо друго. Зная, има между нас дребосъчета, които се стараят да бъдат учтиви само защото са им казали, че с учтивост и угодничество може да спечелят нещичко.

— Не, аз не съм такъв — махна с ръка Незнайко. — Ако искаш да знаеш, аз мога да бъда учтив и даром, мога да върша добри дела, без каквато и да е изгода.

Когато се раздели с Карфичка, Незнайко си тръгна за дома. Той бе решил отсега нататък да постъпва добре само от добра воля и дори да не помисля за вълшебната пръчица. Но лесно е да се каже — няма да мисля! Всъщност, щом решиш да не мислиш за нещо, тъкмо то не ти излиза от ума.