Тук му е мястото да отбележим, че пръскането с вода от маркуч не бе единственото развлечение на нашите ветрогони. Като видяха, че жителите на Слънчевия град играят на криеница, те също почнаха да играят на тази игра, но внесоха някои усъвършенствувания в нея. Впоследствие тази усъвършенствувана игра дори получи известно разпространение сред обикновените дребосъчета и бе наречена ветрогонска криеница. Всеки, който участвуваше в тази игра, вземаше в ръка канче с вода. Този, който търсеше, трябваше не само да намери онзи, който се криеше, но и да го полее с вода от канчето, а играчът, който се криеше, трябваше да полее онзи, който го търсеше. По същия начин се появи и игра, която получи името ветрогонска гоненица. При тази гоненица играчите се гонеха един друг и се поливаха с вода от канчета. Щом този, който гонеше, успяваше да полее някого, той веднага преставаше да гони, а вместо него почваше да гони полятия, който пък на свой ред се стараеше да полее останалите играчи.
Освен игрите, при които се тичаше, Калигула, Риткун и Пегасик твърде бързо научиха и игрите за маса като например лото, домино, билярд, дама и дори шах. Но и тук не им се хареса да играят просто като всички и Пегасик, който беше най-изобретателен от тримата, предложи да играят на шамари. При този вид игра дребосъчето, което биваше победено на шах, дама, домино или билярд, си подлагаше челото, а победителят му удряше един, два или повече шамари, според предварително направена уговорка.
Трябва да напомним, че всички тези дивашки прояви се дължаха на обстоятелството, че Калигула, Риткун и Пегасик не бяха обикновени дребосъчета. У всекиго от тях бе останало нещо от по-раншното им животинско състояние. С особена грубост се отличаваше Риткун. Никога и никому той не правеше път на улицата — наопаки, все гледаше да блъсне всеки срещнат, настъпваше всички, плюеше, където му попадне. Вместо да се смее тихичко, той ревеше оглушително така, че мнозина отскачаха от уплаха настрани и си запушваха ушите с ръце. Ако му трябваше нещо, той не молеше, а просто го вземаше или го изтръгваше от другите. Ако не му го даваха, той риташе, а понякога дори се опитваше да хапе. Той наричаше всички тъпаци, прикачваше им разни други обидни имена, заплашваше всекиго, че ще му скъса ушите, изхитри се да се вмъква в чужди жилища, когато домакините спят, и да взима техни вещи без разрешение.
Но и Пегасик и Калигула не бяха по-добри. И на тримата продължаваше да им бъде чудно, че ходят не на четири, а на два крака. Непрекъснато ги обземаше желание да застанат на четири крака и да зареват по магарешки, но някаква вътрешна сила ги възпираше. Това неосъществено желание почна да ги гризе като червей, светът им опротивя, постоянно нещо като че ли ги пареше под лъжичката и все им се искаше да скроят някаква лоша шега на другите дребосъчета, та и на тях да докривее така, както на трите бивши магарета. Да би узнал Незнайко за мъките им, час по-скоро би ги превърнал отново в магарета, но той нищо не знаеше за всичко това.
Жителите на Слънчевия град често виждаха тримата другари заедно. Без да ще, всеки забелязваше приликата между тях. И наистина и тримата бяха облечени като че ли по една и съща мода: в яркоцветни палтенца с теснички и късички ръкави, от които стърчаха тежките им юмруци, в дълги и широки панталони с отровен, жълто-зелен цвят, а вместо шапки или каскети на главите си те носеха някакви необикновени баретки на ярки петна. При по-внимателно вглеждане и в лицата им можеше да се открие прилика. Особено се хвърляха в очи носовете им — и тримата имаха малки като копченца нослета и дълга горна устна, което придаваше на лицата им някакъв недоумяващ възглупав израз. Разликата, както вече споменахме, се състоеше единствено в това, че Пегасик имаше лунички само по носа си, Риткун по носа и по бузите си, а на Калигула цялото лице беше изпъстрено с лунички, сякаш бе поръсено с маково семе.
Тъй като в Слънчевия град придаваха голямо значение на облеклото и изобщо на модата, много жители веднага обърнаха внимание на облеклото на Калигула, Риткун и Пегасик. Някои си въобразиха, че се е появила нова мода, и се втурнаха в магазините. Ала в магазините не се оказаха нито яркоцветни палтенца с къси ръкавчета, нито пъстри баретки. Единственото, което можеше да се намери, бяха жълти панталони. Мнозина тутакси се наконтиха с жълти панталони, но скоро видяха, че тези панталони не са точно такива, каквито би трябвало да бъдат. Първо — не бяха достатъчно широки; второ — не бяха достатъчно дълги; трето — бяха просто жълти, докато истинските модни панталони не бяха чисто жълти, а със зеленикава отсянка.
Огромното количество жълти панталони, пуснати от фабриката за облекло, в която работеше Игличка, останаха да лежат по рафтовете на магазините. Никой не искаше жълти панталони. Игличка едва не си скубеше косите от яд, а през това време във фабриката почнаха да пристигат от магазините заявки за широки жълто-зелени панталони, сака с тесни ръкави и пъстри баретки.
— Да полудее човек от такива искания! — избухваше Игличка. — Къде се е чуло и видяло — панталоните да са широки, а саката да са с тесни ръкави! Не, ние не можем да допуснем такова нещо! Та това е безвкусица.
— Разбира се! — повтаряше след нея Напръстничка, която бе много сърдита, че панталоните, правени по нейния проект, не се търсеха. — Къде се е чуло и видяло — жълто-зелени панталони! Това не е художествено! Не е естетично!
— Не, не! — подхващаше Игличка. — Нашата фабрика няма да пусне такива панталони. Ако щат, да ходят без панталони, това не е наша работа.
Някои любители на модното облекло не чакаха фабриките да почнат да изготвят такива модели, а сами си шиеха панталони от жълто-зелен цвят, при това толкова дълги и широки, колкото си искаха. С модните сака и барети работата беше по-проста. Достатъчно бе да се вземе от магазина каквото и да е сако, да се скъсят и стеснят ръкавите му, и то веднага ставаше модно. За барети се използуваха обикновени шапки: изрязваха до края периферията на шапката, така че вместо шапка се получаваше нещо като калпак. Подгъваха този калпак навътре, мацваха му петна от някаква боя, а отгоре му пришиваха опашчица от канап. Някои любители на модата постигнаха големи успехи в шивашкото изкуство, а в една къща дори се образува дружество за кройки и шев.
Трябва да кажем, че в подражателството дребосъчетата не се ограничиха само с облеклото на трите бивши магарета. Някои се оказваха толкова усърдни в модата, че пожелаха да приличат на Калигула, Риткун и Пегасик във всичко. Често можеше да се види как някое дребосъче стои с часове пред огледалото и с едната си ръка натиска собствения си нос, а с другата дърпа надолу горната си устна, като се старае да направи носа си колкото може по-къс, а устната — колкото може по-дълга. Имаше и такива, които, нагиздени с модните си сака и панталони, се шляеха безцелно по улиците, никому не правеха път и всяка минута плюеха наляво и надясно.
В същото време из вестниците почнаха да се появяват съобщения как някого някъде полели с вода от маркуч, как друг се препънал във въже и си счупил главата, как замерили през прозореца трети с някакъв твърд предмет и тем подобни.
Добрите дребосъчета, които, разбира се, съставляваха мнозинството в града, се възмущаваха от всичко това, а един читател на име Буболечков дори обнародва голяма статия във вестника. В тази статия читателят Буболечков пишеше, че той се възмущава от невъзмутимостта, е която всички гледат на безобразията, извършвани наоколо. Той твърдеше, че за всички тези безобразия са виновни неизвестно откъде появили се ветрогони, в чието съществувание сега вече никой не можеше да се съмнява. Буболечков пишеше, че откъдето и да се дошли тия ветрогони, така или иначе с тях трябва да се води борба. За да се води борба с ветрогоните, Буболечков предлагаше да се основе дружество за спазване на реда. Членовете на това дружество би трябвало да ходят по улиците, да задържат провинилите се ветрогони и да ги арестуват: някои за едно денонощие, а други и за повече — според провинението.
