Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

— Да — потвърди Макаричка. — Да поседнем на пейката. Тук е много хубаво.

Те седнаха на пейката и Макаричка каза:

— А пък ние не сме ви забравили и често си спомняме за вашето посещение. Тогава ни беше много весело. Помните ли как Игличка каза на Заварко: „Вие не сте кон и не се намирате в конюшня. Ще пръхтите у дома си!“ Ха-ха-ха! И сега, щом някой от нас се засмее, ние казваме: „Вие не сте кон и не се намирате в конюшня. Идете си в къщи, попръхтете си там, а после елате при нас.“

Макаричка и Незнайко весело се засмяха.

— Кажете, харесва ли ви се в нашия град? — запита Макаричка.

— Много ми се харесва — отговори Незнайко. — Вие имате най-различни машини, кина, театри, магазини, дори и гостилници. Всичко си имате!

— А нима при вас не е така?

— Къде ти! — махна с ръка Незнайко. — У нас доще ли ти се ябълка, най-напред трябва да се качиш на дървото; доще ли ти се ягода, първо трябва да я отгледаш; доще ли ти се лешниче, трябва да отидеш в гората. А у вас е просто: иди в гостилницата и яж, колкото ти душа иска. Докато у нас първо трябва да поработиш, а после да ядеш.

— Но и ние работим — възрази Макаричка. — Едни работят по нивите, по зеленчуковите градини, други изготвят разни предмети във фабриките, а после всеки взема от магазина, каквото му е нужно.

— Но в работата ви помагат разни машини — отговори Незнайко. — А ние нямаме машини. И магазини нямаме. Вие живеете всички заедно, а у нас всяка къщичка си е отделно, сама за себе си. И затова стават големи бъркотии. В нашата къща например има двама техници, пък нито един шивач. В друга някоя къща живеят само шивачи, а ни един техник. Ако ви са нужни, да речем, панталони, вие отивате при шивача, но шивачът няма да ви даде панталоните даром, защото ако рече на всеки да дава панталони даром…

— Сам ще остане без панталони! — засмя се Макаричка.

— По-лошо! — махна с ръка Незнайко. — Ще остане не само без панталони, но и без храна, защото той не може едновременно да шие дрехи и да си набавя храна!

— Така е, разбира се — съгласи се Макаричка.

— Значи вие трябва да дадете на шивача за панталоните си, да речем, една круша — продължи Незнайко. — Но ако шивачът няма нужда от круша, а например от маса, тогава трябва да отидете при дърводелеца и да му дадете една круша, за да направи той маса, а след това тази маса трябва да я дадете на шивача срещу панталоните. Но дърводелецът може да каже, че не му трябва круша, а брадва. Тогава пък ще трябва да се влачите при ковача. А може да се случи и така, че когато отидете с брадва в ръка при дърводелеца, той да ви каже, че брадвата вече не му е нужна, защото си е доставил от друго място. И току-виж, сте останали вместо с панталони — с брадва!

— Да, наистина това не е малка беда! — засмя се Макаричка.

— Не е в това бедата, защото от всяко положение може да се намери изход — отговори Незнайко. — В краен случай приятелите няма да ви оставят да пропаднете и все пак някой ще ви подари или пък ще ви заеме панталони за известно време. Бедата е в това, че у някои дребосъчета на тази почва се развива една страшна болест — алчност или скъперничество. Такова дребосъче скъперник мъкне у дома си всичко, което само му попада в ръцете: и нужно, и ненужно. Има при нас едно такова момченце на име Поничко. Цялата му стая е затрупана от всевъзможни вехтории. То си мисли, че всичко това ще му влезе в работа, че ще го размени срещу необходими предмети. Освен това държи при себе си множество ценни предмети, които могат да свършат добра работа другиму, а при него само събират прах и се развалят. Притежава цял куп куртки и жакети! Само костюми има двадесет ката, а панталоните му са сигурно петдесет чифта. Всичко е струпано в къщата му на пода на грамадна камара и дори сам Поничко вече не помни какво има и какво няма. Някои дребосъчета използуват това. Ако някому изведнъж потрябват панталони или сако, той може спокойно да се приближи до купчината и да си избере, каквото му хареса, а Поничко дори няма да забележи, че нещо е изчезнало. Но забележи ли, тежко ти — такъв вой надава — ушите ти да писнат!

Макаричка се смееше от сърце, докато слушаше разказа на Незнайко. После лицето й стана сериозно и тя каза:

— Срамно е да се смееш на болен човек! Добре, че никой у нас не може да заболее от тази страшна болест. Защо да държиш у дома си цял куп дрехи, щом по всяко време можеш да получиш от магазина съвсем приличен костюм. При това модата се мени непрекъснато и щом костюмът излезе от мода, все едно, не може вече да се облече. Добре, че се сетих — спомни си Макаричка. — Къде са вашите приятели Карфичка и този… Сивичкия ли, как се казваше?

— Не Сивичкия, а Шаренкия — поправи я Незнайко. — Те отидоха с Плъхчо във Веселото градче, а пък аз останах, за да играя шах с автомата.

— Е, играхте ли?

— Играх три пъти и нито един път не спечелих.

Като научи, че Незнайко е играл с големия автомат, Макаричка му разказа, че този автомат е конструиран от шахматния шампион Фигура и дори опитните шахматисти много трудно могат да го надвият. Дори едно реми с него се смята за голямо постижение, а пък този, който го надвие, получава право да се състезава с шампиона Фигура за първенство в Слънчевия град.

За такива неопитни играчи като Незнайко в Шахматното градче имаше множество по-несъвършени шахматни автомати. Електрическият уред на тези машини беше по-прост и да се спечели партия с тях беше много по-лека задача. Освен това много автомати имаха допълнителни приспособления за развличане на играчите. Така например единият имаше много смешна физиономия. Освен това той можеше да смърка с носа си и да се чеше с ръка по тила, а това беше много забавно. Физиономията на друг автомат беше излята от гъвкава пластмаса и щом автоматът направеше добър ход, на лицето му засияваше победоносна усмивка. Щом започнеше да печели партия, устата му се разтягаше до ушите, но ако неочаквано почнеше да губи, автоматът правеше такива страшни гримаси, че бе невъзможно да го гледаш, без да се смееш. Имаше и такъв автомат, в чиито нос блясваше електрическа лампичка и от това носът му изпущаше червена светлина, а косите щръкваха на главата.

Освен това тук имаше и автомати, които показваха характера на различните играчи. Един от тях например, преди да предприеме някой ход, дълго си мръщеше челото, триеше си неизвестно защо носа, вземаше нерешително някоя фигура от дъската, дълго я държеше в ръка, сякаш размисляше къде да я постави, и най-после правеше ход, но веднага си вземаше фигурата обратно оставяше я на предишното й място и отново си даваше вид, че размишлява. Подобни номера от страна на автомата ядосваха някои твърде нетърпеливи играчи и от това им ставаше по-интересна самата игра. Друг един автомат, преди да направи ход, непременно подсмърчаше, сумтеше, покашлюваше, въртеше глава, свиваше рамена, разперваше ръце; трети пък току бръщолевеше разни думички като: „Аха, значи вие местите така? Е, ето пък ние как!“, или: „Ние сега ще ви покажем как се играе шах!“, или: „Сега ще ви видим сметката“. Това се постигаше с помощта на магнетофон, тоест звукозаписващ апарат с магнитна лента, на която бяха записани разни изречения. Пред всеки ход магнетофонът се включваше автоматично и играчът чуваше една или друга фраза.

Всеки автомат имаше свое име. Така например големият автомат с тридесет и двете места се наричаше „Титан“; оня, който казваше: „Сега ще ви видим сметката“, тъй се и наричаше — „Сметка“. А пък автоматът, който можеше да си чеше врата, кой знае защо, се казваше „Мурджо“. Макаричка запозна Незнайко с всички автомати и с всеки един от тях Незнайко изигра по една партия, но успя да надвие само „Мурджо“.

— Ето виждате ли, вие вече отбелязахте успех! — каза Макаричка. — Трябва да идвате по-често тук и да се тренирате.

Докато Незнайко играеше на шах, Карфичка и Шаренкия се веселяха във Веселото градче. Тук веселието започваше още преди посетителите да влязат в градчето, тоест от самия вход. На този вход нямаше ни порта, ни вратичка, ни врата, а широка метална тръба като тунел. Тръбата се въртеше непрекъснато и всеки, който се опитваше да мине през нея по обикновения начин, непременно падаше, тъй като краката му се плъзгаха настрани. За да запазиш равновесие, трябваше да крачиш не направо, а косо, като ловко ситниш с краката. Имаше дребосъчета достатъчно тренирани в това изпитание — те минаваха през тръбата, без дори да се залюлеят. Но такива бяха малцина. Повечето посетители не можеха да влязат в градчето, без предварително да се повъргалят в тръбата.

71
{"b":"188902","o":1}