— Бих ви помолила да не пръхтите така, когато обяснявам — строго каза Игличка. — Вие не сте кон и не се намирате в конюшня. Когато отидете в конюшня, ще пръхтите, колкото си искате.

Забележката за конюшнята разсмя пък Шаренкия и той едва се удържа да не се разкикоти. Игличка го погледна строго и каза:

— Така значи… Моля, приближете се всички. Пред вас са художниците, които създават рисунки за нови тъкани и нови модели за дрехи. Моля всички ви да се запознаете с художничката Макаричка… Моля те, Макаричке, стани, за да те видят всички.

Макаричка стана от стола. Тя беше мъничко момиченце с бяла престилчица, с бледо лице и светли като лен коси. Тя стоеше, скромно свела очи, от което нейните дълги мигли изглеждаха още по-дълги. От смущение тя не знаеше какво да прави и свенливо въртеше в ръце четчицата за рисуване.

— Макаричка е най-добрата ни художничка — продължаваше Игличка. — Сега тя работи над рисунък за нова тъкан, който се нарича „Утро в боровата гора“. Ето, вижте, наоколо е гората, а тук е мечката с меченцата. Много е забавно, нали? Неотдавна Макаричка създаде образец за плат, който тя нарече „Калинка“. Представете си зеленичка материя, обсипана с оранжеви калинки с черни точици. Прелест! Просто разграбиха роклите, които бяха ушити от този плат. Никой не искаше да носи нищо друго. Но минаха няколко дни и се намери един умник да каже, че той се страхувал да излезе на разходка, защото непрекъснато му се струвало, че по всички минувачи пълзят калинки. След неговите думи никой вече не искаше да носи такива рокли. Всички казваха: „Не искаме да пълзят калинки по нас“. Но Макаричка измисли още по-интересен плат на име „Четирите годишни времена“. Това беше нещо приказно — цяла картина, а не плат! Щампосаха го в осем цвята и за целта изготвиха осем нови валяка. Целият град се нагизди в рокли с картинки. И изведнъж една модаджийка каза: „Не ми се харесва тази рокля, защото хората гледат не мен, а картинките по роклята ми“. И какво мислите? На другия ден роклята излезе от мода и ние трябваше на бърза ръка да измисляме друг плат.

Заварко пак се разсмя, но се сепна и си закри устата с ръка, поради което вместо смях се чу някакво грухтене.

— Бих ви помолила също така да не грухтите! — с укор каза Игличка. — Ние нямаме навик да грухтим, а пък ако толкова много ви се иска, можете да си отидете у дома и да погрухтите там, а после да се върнете при нас. Хм!… Докъде бяхме стигнали? Ах, да! До модата. И така вие виждате, че ние съвсем не се подчиняваме на модата. Обратното, модата ни се подчинява, тъй като самите ние създаваме новите модни образци. А щом самите ние създаваме модата, тя не може нищо да ни направи и нашата работа върви успешно. Само от време на време, както е прието да се казва, ни пламва главата.

Заварко, на когото все още му беше смешно, отново изгрухтя. Като гледаше от него, почна да грухти и Шаренкия.

— Ето на! — разпери ръце Игличка. — Лошият пример, както се казва, е заразителен. Отначало грухтеше един, а сега загрухтя и втори! Ще се свърши с това, че всички тук ще загрухтим и ще си отидем у дома… Да! И така… пак ме прекъснахте! Докъде бяхме стигнали?

— Дотам, че ние ще загрухтим и ще си отидем у дома — отговори Незнайко.

— Не, дотам, че ни пламва главата — подсказа Макаричка.

— Да, правилно! Нас ни пламва главата. Това се случва, когато при нас пристигне някой пътешественик от друг град. Щом видят, че той носи не съвсем обикновен костюм или някаква необичайна шапка, нашите жители веднага си въобразяват, че се е явила нова мода, и се втурват да търсят тези костюми и шапки по магазините. Но тъй като в магазините няма нищо подобно, ние сме принудени спешно да пуснем нова продукция, а това съвсем не е така просто, защото трябва да изготвим нови образци плат, нови кройки, нови матрици и печатни валяци. Гражданите не обичат да чакат и ние трябва да вършим всичко това, като бързаме много. Затова казваме, че ни пламва главата. Как да се борим с този огън?… Много просто. Ние се стараем да държим връзка с магазините. От магазините ни съобщават какви са новите искания на дребосъчетата. Вчера например ни съобщиха, че вече няколко дребосъчета са търсили жълти панталонки… От това ние заключаваме, че в града ни е пристигнал някой с жълти панталони… Ето например вие — отдавна ли сте пристигнали при нас? — запита Игличка Незнайко.

— Преди два дни — отговори Незнайко.

— Виждате ли! — зарадва се Игличка. — Пристигнали сте едва преди два дни, а вчера стана известно, че в града се е появил някой с жълти панталони. Това ле е всичко. Самите ние вече се готвим да пуснем жълти панталони. Моля, приближете се и се запознайте с художничката Напръстничка. Напръстничка прави проекта за жълти панталони, понеже досега ние не сме шили жълти панталони.

Незнайко и неговите спътници се приближиха до Напръстничка и видяха, че тя рисуваше жълти панталони в естествени размери върху едно голямо парче хартия. През това време Игличка внимателно огледа Незнайко и дори тайно попипа плата на панталона му.

— Добре, че се отбихте при нас — каза тя на Незнайко. — Иначе можеше да направим не такива панталони, каквито се търсят. Имали сме вече подобни случаи… Обърни внимание, Напръстничке, и поправи проекта си. Панталоните не трябва да бъдат нито тесни, нито широки, нито дълги, нито къси, а да са малко по-долу от коляното и малко по-горе от глезена. Това е най-хубавият модел, защото не затруднява движенията на оня, който го облече. Платът е гладък и лъскав като коприна. Това е също удобно, защото гладките платове се лапат по-малко. Цветът не е лимонен, както си го нарисувала ти, а цвят канарче. Този цвят е много по-приятен за очите. И после долу не са необходими никакви копчета. Момченцата не обичат на панталоните им отдолу да има копчета, защото тези копчета постоянно се закачват за нещо и в края на краищата, все едно, се откъсват.

Срещата с Незнайко подействува много благотворно на Игличка. Тя дори престана да хвърля гневни погледи към Заварко, който със своя смях я караше да излиза от кожата си. Игличка покани гостите си да седнат на едно канапе и почна да разговаря много приветливо с тях. Като узна, че нашите пътешественици са пристигнали от Града на цветята, тя подробно разпита Карфичка как се обличат момченцата и момиченцата в Града на цветята и какви са тамошните моди. Останалите художнички също взеха участие в беседата. Една художничка, която се казваше Фибичка, запита Шаренкия какво му се е харесало най-много в Слънчевия град.

— Газировката, тоест газираната вода със сироп — отговори Шаренкия. — Главното е, че тук можеш да пиеш газирана вода във всяка будка, и при това в неограничено количество.

— Намерил на що да се чуди! — намеси се Заварко. — При нас всичко е така. Можеш да влезеш, в която си щеш гостилница и да ядеш, каквото пожелаеш. Във всеки магазин ще ти дават всякаква стока и нищо няма да ти вземат за нея.

— Ами ако някой поиска автомобил? — запита Незнайко. — Май, май автомобил няма да му дадат!

— Защо да не му дадат? Ще му дадат! Откак се появиха таксита с копчета, никой не ще да взема автомобили — каза Кубчо. — Кажете, моля ви се, защо ми е автомобил, щом с таксито мога да отида, където си ща, без да се грижа за каквото и да било! Нали около собствената си кола човек има толкова много въртели. Трябва да я миеш, да я чистиш, да я смазваш, да я поправяш, да я зареждаш с бензин. За нея ти е нужен гараж. Когато се возиш със собствена кола, трябва да я управляваш, да внимаваш да не връхлетиш върху нещо, да не прегазиш някого, а това значи, че през цялото време работиш и си в напрежение, докато с автобус или с такси с копчета за нищо не те е грижа! Можеш спокойно да си четеш вестник или някоя книжка, можеш да си мислиш, за каквото си щеш, можеш изобщо да не мислиш, можеш дори да спиш или да съчиняваш стихове. Някога и аз имах своя собствена кола, но едва когато я захвърлих, се почувствувах наистина свободно дребосъче.

— Но много дребосъчета във вашия град си имат коли — каза Незнайко. — Заварко например също има автомобил.