И тримата почнаха да натискат копчетата и да пият чаша след чаша. Когато най-после изпитата вода се забълника в стомаха на Шаренкия, а въгледвуокисът, който се отделяше от нея, го защипа в носа, той каза, че вече не е жаден, и нашите приятели тръгнаха по-нататък. Скоро те стигнаха до клетките на маймуните, които се оказаха много подвижни, ловки и забавни животни. В клетките им бяха поставени стълби, върлини, люлки, няколко трапеца. Маймуните се катереха по върлините, люлееха се на люлките, скачаха по стълбите, като се хващаха ловко с четирите си ръце и дори с опашката. Една маймуна беше намерила отнякъде едно огледалце и се перчеше с него из цялата клетка, без да го пусне нито за миг от ръцете си. Час по час тя се оглеждаше в него и правеше такива гримаси, че беше невъзможно да не се разсмееш. Незнайко се смееше високо, като гледаше маймуната, и заяви, че тя прилича на Шаренкия.

— Никак не прилича! — обиди се Шаренкия. — Тя има опашка, а пък аз нямам.

Двамата почнаха да се препират. Шаренкия се ядоса.

— Ей сега ще кажа на Карфичка, че ти си превърнал едно дребосъче в магаре — каза той.

— Ще ти дам аз едно „ще кажа“! Ти обеща да мълчиш, изменнико! — засъска Незнайко, като настъпваше към Шаренкия с вдигнати юмруци.

— Тихо, тихо! Какъв позор! — възмути се Карфичка. — Засрамете се поне от маймуните! Да си вървим.

— Аз не искам да си вървя! — сърдито измърмори Шаренкия.

— Че ти цял ден маймуните ли ще гледаш? Още слона не сме видели.

Приятелите се запътиха към слона. По пътя видяха една ниска ограда, зад която се издигаше дървена барака. До бараката стоеше сиво магаренце. То имаше дълги уши и големи тъжни очи. Главата му беше печално сведена. Сякаш то мислеше за нещо. Като видя магарето, Шаренкия се захили и почна да бута Незнайко с лакът.

— Гледай, твоето магаре.

— Млък! — изсъска му Незнайко. — Дръж си езика зад зъбите. Разбра ли?

— Какво току съскате един срещу друг като гъсоци? — запита Карфичка.

— Ние не съскаме. — отговори Шаренкия. — Просто аз казвам, че сигурно това е магарето, за което пишеше във вестника.

Като погледаха магарето, пътешествениците продължиха пътя се и след няколко минути бяха вече при слона. Оказа се, че да се види слонът е доста трудно, тъй като около него имаше огромна тълпа дребосъчета. Карфичка веднага започна да се промъква през тълпата. Шаренкия тръгна след нея.

Щом видя, че остана сам, Незнайко мигом се обърна и хукна към мястото, където беше магарето.

Магарето пак стоеше зад оградата си. Само че беше се приближило до вратичката. Незнайко се огледа и като не видя никого наблизо, измъкна от пазвата си вълшебната пръчица, махна с нея и каза:

— Искам това магаре пак да стане дребосъче.

Той не беше успял още да изрече тези думи, когато видя, че магарето се надигна на задните си крака, изправи се и… вече не беше магаре, а същинско момченце. То беше облечено в късичко зелено палтенце с къси, тясно прилепени ръкавки и широки панталони в жълто-зелен цвят. На главата му се мъдреше яркосиня баретка на оранжеви капки със също такова оранжево пискюлче на върха. Дълъг кичур коса бе изскочил изпод баретката и падаше върху челото му, като го закриваше чак до веждите.

Дребосъчето погледна Незнайко, деловито се изплю през зъби, шумно смръкна и енергично изтри носа си с юмрук. Юмрукът му беше голям, а носът — малък като копче и целият покрит с лунички. Като извърши всичко това, момченцето блъсна с крак вратичката и излезе. Тук то спря за миг и се обърна към Незнайко. Мъничките му очички хитро блеснаха, дългата му горна устна се вдигна досам носа, устата му се разтегна чак до ушите. Като се усмихна по този начин на Незнайко, бившето магаре пъхна ръце в джобовете на панталоните си и пое по пътечката. Незнайко дълго гледа след него. Сякаш цял товар се смъкна от плещите му. Съвестта, която не преставаше да го гризе, млъкна и той се завтече радостен към приятелите си.

Докато Незнайко отсъствуваше, Карфичка се беше промъкнала до клетката на слона и го разгледа както трябва. Тя беше поразена от големината на чудното животно. Ала най-вече я учуди това, че слонът имаше дълъг хобот, с който можеше да взема различни предмети като с ръка. Шаренкия обаче се побоя да се приближи до такова огромно животно. През цялото време той се вреше из тълпата и поглеждаше слона иззад гърбовете на зрителите, които стояха пред него. Затова успя да види само главата на слона с провисналите отстрани уши. Шаренкия реши, че това зрелище е напълно достатъчно за него, и почна да се измъква из тълпата. Точно тогава се върна Незнайко.

— Е, видя ли слона? — запита той Шаренкия.

— А, нищо особено! — махна с ръка Шаренкия. — Като рекли всички: „Слон, та слон!“ А какво толкова има да се гледа? Едни уши!

В това време из тълпата излезе и Карфичка.

— Къде изчезна, Незнайко? Защо не дойде да видиш слона?

— Ами, ще гледам тук някакви си уши! Я по-добре да идем и да пийнем още малко газирана вода!

— Правилно! — зарадва се Шаренкия. — Не зная защо, но и на мене ми се припи лимонада.

Но Карфичка се отказа.

— Вървете, пък аз ще ви почакам тук на пейката — каза тя и седна на пейката, която бе поставена в края на пътечката.

Незнайко и Шаренкия се запътиха обратно към будката с газираната вода.

— Знаеш ли, Шарко, аз вече превърнах в дребосъче онова магаре! — похвали се Незнайко.

— Аха… — измърмори Шаренкия. — Видях аз, че ти избяга нанякъде.

След малко те стигнаха до оградката и Шаренкия видя едно магаре, което стоеше на другия край на дворчето.

— Виждаш ли колко си го превърнал! — засмя се Шаренкия. — Ей го де стои!

— Кой стои? — учуди се Незнайко.

— Ами че твоето магаре.

— Ах, да се не види макар! — ядосано възкликна Незнайко, като забеляза магарето, което поглеждаше към него, сякаш нищо не е било, и лениво мигаше. — Не е възможно да се е превърнало обратно в магаре! Слушай, може би това не е онова магаре?

— Наистина ли? — размишляваше Шаренкия. — Може пък да е друго. Сигурно е излязло от бараката.

— Добре, че го видяхме — каза Незнайко. — Може тъкмо това да е магарето, което ми е нужно, а онова, което вече превърнах в момченце, да не е било онова.

— Вярно! — подзе Шаренкия. — Възможно е това да е онова, а онова да не е било онова, а може и обратното, онова да не е било онова, а това — онова…

— Чакай, че вече се обърках с тези магарета — прекъсна го Незнайко. — По-добре да превърнем и това…

— Правилно — подкрепи го Шаренкия, комуто много се искаше да види как магаре ще се превърне в дребосъче.

Незнайко замахна с пръчицата и каза:

— Искам и това магаре да стане дребосъче!

Не успяха Незнайко и Шаренкия да мигнат — и вместо магарето пред тях вече стоеше дребосъче. То беше облечено също в късо палтенце с тесни ръкави и също носеше баретка с пискюлче на върха, само че палтенцето му беше не зелено, а яркочервено; баретката му не беше тъмносиня, а светлосиня на бели капчици. Що се отнася до панталоните, те бяха в същия отровен, жълто-зелен цвят. И по лице това дребосъче приличаше на първото: същите малки черни очички, същият дълъг перчем, паднал върху челото, прекомерно дълга горна устна и малък нос с лунички. Разликата беше единствено в това, че първото имаше лунички само по носа си, а второто имаше и по носа, и по бузите около носа.

Като се огледа с недоумение наоколо си, дребосъчето сбръчка луничавото си лице и кихна, или по-точно, изпръхтя, като тръсна глава. Без да погледне към Незнайко и Шаренкия, то отиде до стобора, прехвърли се през него и изчезна.

Като видя това чудно превръщане, Шаренкия онемя от слисване и едва когато дребосъчето се скри зад стобора, попита:

— Този ли е?

— Как „този“ — не разбра Незнайко.

— Този ли е онзи дребосък, когото си превърнал в магаре?