— Какво е това? Обикновена пръчка — с недоумение каза Карфичка.

— „Обикновена пръчка“! — присмя и се Незнайко. — Като не разбираш, по-добре си мълчи! Сам вълшебникът ми я даде.

— Какъв вълшебник?

— „Какъв вълшебник! Какъв вълшебник“! Като че не знаеш какви са вълшебниците!

— Разбира се, че не зная — сви рамене Карфичка. — Представи си, нито веднъж не съм виждала жив вълшебник.

— Ами че той е един такъв с брада, със звезди и полумесеци ей тука… Бобчо лаеше, а пък аз извърших три добри дела, разбираш ли?

— Нищо не разбирам! Я разказвай поред!

Незнайко се зае да разкаже всичко, което се бе случило. Карфичка го изслуша и каза:

— А може би някой се е пошегувал с тебе?! Нарочно се е преоблякъл като вълшебник.

— А откъде е тази вълшебна пръчица, ако той не е бил вълшебник?

— Ами ти сигурен ли си, че пръчицата наистина е вълшебна? Проверил ли си?

— Не, не съм проверил, но мога да проверя.

— Какво тогава стоиш и разсъждаваш? Трябва да махнеш с пръчицата и да пожелаеш нещо. Ако желанието се изпълни, значи тази е истинска вълшебна пръчица.

— Ами ако не се изпълни? — запита Незнайко.

— Е, ако не се изпълни, значи това е проста дървена пръчка и толкоз. Как не разбираш това! — ядосано каза Карфичка.

Тя губеше търпение, защото й се искаше по-скоро да узнае дали пръчицата е вълшебна или не, и се ядосваше на Незнайко, че не се е сетил да провери досега.

— Добре де — каза Незнайко, — сега ще опитаме. Какво искаме?

— А ти какво искаш? — запита Карфичка.

— Сам не зная какво. Сега май нищо не ми се иска.

— У, какъв си — разсърди се Карфичка. — Измисли! Сладолед искаш ли?

— Виж, сладолед като че ли искам — съгласи се Незнайко. — Сега ще поискаме сладолед.

Той махна с вълшебната пръчица и каза:

— Искаме две порции сладолед.

— На клечка — прибави Карфичка.

Незнайко плахо протегна ръка и дори зажумя.

„Ами ако не получим никакъв сладолед?“ — помисли си той и тутакси усети, че в ръката му се пъхна нещо твърдо и студено.

Незнайко в миг отвори очи и видя в ръката си порция сладолед на клечка. Той зина от учудване и погледна нагоре, сякаш искаше да узнае откъде е паднал сладоледът. Като не откри горе нищо подозрително, Незнайко бавно се обърна към Карфичка. Той продължаваше да държи сладоледа в протегнатата си ръка, сякаш; се страхуваше, че този сладолед ще изчезне или ще хвръкне към небето. Карфичка стоеше също със сладолед в; ръка и радостно се усмихваше.

— По-по-по… — заекна Незнайко, като сочеше с пръст сладоледа.

Той искаше да каже нещо, но от вълнение не можа да изрече нито дума.

— Какво „по-по-по“? — запита Карфичка.

Незнайко само махна с ръка и загриза сладоледа.

Карфичка последва примера му. Като свършиха със сладоледа, тя каза:

— Чудесен сладолед, нали?

— Чудесен! — потвърди Незнайко. — Да си поискаме още по един, а?

— Карай — съгласи се Карфичка.

Незнайко замахна с пръчицата и каза:

— Искаме още по една порция сладолед!

Нещо щракна тихичко, прошумоля във въздуха и в ръцете на Незнайко и Карфичка отново се появи по една порция сладолед. И отново Незнайко сякаш онемя за минута. Ала този път той се опомни по-бързо и като свърши сладоледа, попита:

— Да опитаме пак?

— Ами че може още по едно парче — каза Карфичка.

— Какво само си играем „по едно парче“! — измърмори Незнайко и като махна с пръчицата, каза:

— Искаме сандъче със сладолед!

Туп! На земята тупна обемисто светлосиньо сандъче като тези, в които продавачките носят сладоледа си. Незнайко подигна капака, изпод който веднага почна да се вие пара, и извади от сандъчето две порции сладолед. После затвори сандъчето, седна отгоре му като на столче и загриза сладоледа, който се оказа много по-твърд и по-прохладен от предишния.

— Това се казва сладолед! — одобряваше той. — Зъбите си да счупиш!

— Интересно, тази пръчка само сладолед ли дава или и други неща? — запита Карфичка.

— Ама си чудна! — каза Незнайко. — Това е истинска вълшебна пръчица и тя може всичко. Поискаш си шапка-невидимка — дава ти шапка-невидимка, поискаш си хвърчащо килимче — дава ти хвърчащо килимче.

— Тогава хайде да поискаме хвърчащо килимче и да полетим над света — предложи Карфичка.

На Незнайко много му се искаше да пътешествува, но си спомни колко го беше страх да лети с въздушния балон, който Знайко бе построил, и каза:

— С хвърчащо килимче не се пътува удобно — летиш върху него и нищо не виждаш долу.

— Тогава трябва да измислим нещо друго — каза Карфичка. — Бях чела някъде, че имало някакви влакове… Седиш си и нищо не трябва да вършиш, защото те вози локомотив по един железен път.

— Знам го това. За железницата ни е разказвал Знайко. Видял я в Слънчевия град, когато бил там за книги. Но и железницата е опасно нещо — стават катастрофи.

В това време Незнайко видя, че по улицата минават Винтчо и Болтчо в новия си автомобил. Този автомобил беше четириместен, открит, също като автомобила, който Незнайко счупи, когато му хрумна да се повози с него. Но за разлика от предишния, този беше много по-красив, а моторът му — много по-мощен, защото работеше не просто с газирана вода, а със загрята газирана вода.

Като видяха Незнайко и Карфичка, Винтчо и Болтчо им замахаха с ръце. Незнайко се развика, че сега си има вълшебна пръчица, но автомобилът бучеше толкова силно, че Винтчо и Болтчо нищо не разбраха и като дигнаха облак прах, изчезнаха в края на улицата.

— Ето с какво ще тръгнем на пътешествие — извика Незнайко.

— С автомобил? — досети се Карфичка.

— Разбира се!

— А забрави ли как се изтърколи с автомобила по стръмното? И сам едва не се претрепа, и колата счупи!

— Ама си чудна! Че аз тогава не знаех да карам.

— Като че ли сега знаеш!

— Сега не ми трябва да се уча. Ще кажа на пръчицата, че искам да се науча да карам, и веднага ще се науча.

— Добре тогава — каза Карфичка, — ще тръгнем с автомобил. Наистина с него е по-интересно.

Незнайко махна с пръчицата и каза:

— Искаме да имаме лека кола като тази на Винтчо и Болтчо и аз да зная да карам.

В същия миг в края на улицата се показа един автомобил и бързо се приближи към Незнайко и Карфичка. Незнайко помисли, че Винтчо и Болтчо се връщат. Но когато автомобилът спря, Незнайко видя, че на кормилото няма никой.

— Гледай ти каква била работата! — възкликна той, като оглеждаше автомобила отвред.

Той надзърна дори под леката кола, защото си помисли, че шофьорът може да се е скрил нарочно отдолу, за да се пошегува с него.

Но не намери никого и каза:

— Какво пък, нищо чудно няма. Вълшебството си е вълшебство!

При тези думи той отвори вратичката на автомобила, сложи сандъчето със сладолед на задното седалище, а сам седна отпред до кормилото. Карфичка седна до Незнайко. Той бе протегнал вече ръка, за да запали мотора, когато Карфичка изведнъж видя, че към тях се приближава дребосъче.

— Стой — каза тя на Незнайко. — Да не го прегазим…

Незнайко почака момченцето съвсем да се приближи и видя, че това не бе друг, а известният на всички Шарен Мърльо.

Този Шарен Мърльо носеше обикновени сиви панталони и сиво палтенце, а на главата си везана тюбетейка1, която той наричаше кепе. Шарен Мърльо смяташе, че сивият плат е най-хубавият на света, понеже се цапа по-малко. Разбира се, това е глупост и съвсем не е вярно. Сивият плат се цапа като всеки друг плат, само че по него, кой знае защо, мръсотията личи по-малко.

Трябва да отбележим, че Мърльо беше твърде смешно дребосъче. Той си имаше две правила: никога да не се мие и на нищо да не се чуди. Да спазва първото правило му беше много по-трудно, отколкото второто, защото другите късунделчета, с които живееше в една къща, винаги го заставяха да се измива преди ядене. Ако протестираше, чисто и просто не го пускаха на масата, така че той все пак трябваше да се мие, но това нямаше особено значение, защото Мърльо имаше способността бързо да се цапа. Едва успееше да се измие — и на лицето му веднага пак се появяваха някакви мръсни точици, петънца и ивички, лицето бързо губеше естествения си цвят и ставаше като нашарено с нещо. Затова го бяха кръстили Мърльо. Той щеше да си остане за цял живот с това име, ако не се бе случило едно събитие, когато в Града на цветята пристигна знаменитият пътешественик Пергел.