— Алвиън ще преодолее шока — рече той — и ще язди отново. Бях малко по-голям от нея, когато паднах от коня и си счупих ключицата. Дълго време не можех да яздя, а горях от нетърпение пак да се метна на коня.
Селестин потръпна.
— Видя ли я да язди, винаги ще си спомням този кошмар.
— О, скъпа Селест, не можеш да я затвориш в клетка! Помисли си само какво би могло да й се случи — ще излезе някой път навън и ще умре от студ! Децата не трябва да се глезят — те трябва да бъдат подготвени за трудностите на живота. Какво е вашето мнение, г-це Лий?
Конън ме гледаше загрижено. Усещах, че се опитва да ни успокои и ободри. Виждаше колко сме разтревожени и се мъчеше да бъде мил с нас.
— Децата наистина не трябва да се разглезват, ала ако не искат да правят нещо, не бива да бъдат насилвани.
— Никой не е принуждавал Алвиън да язди.
— Да, тя очакваше с нетърпение уроците ни — отвърнах аз, — но не знам дали от любов към ездата или от желание да ви се хареса.
— Мисля, че е много похвално за едно дете да се стреми към одобрението на родителите си.
— Но не мисля, че е необходимо да рискуваш живота си, за да получиш една усмивка.
Гневът ми избухна отново и пръстите ми се вкопчиха в памучния плат на роклята, която ми напомни, че съм най-обикновена гувернантка и нямам право да натрапвам мнението си на моя господар.
Забелязах, че Селестин и Конън са твърде изненадани от забележката ми, и бързо продължих:
— Мисля, че интересите на Алтън са насочени към друга област. Тя рисува прекрасно. Отдавна искам да разговарям с вас по този въпрос, г-н Тремелин, защото считам, че тя трябва да взема уроци по рисуване.
В салона се възцари мъртва тишина и аз искрено се учудих защо двамата изглеждат неприятно изненадани.
— Алвиън притежава голям талант и е непростимо той да остане пренебрегнат.
— Г-це Лий — бавно изрече Конън, — нали вие сте тук, за да обучавате дъщеря ми? Защо трябва да наемаме други учители?
— Защото тя е много надарена — искрено му отвърнах аз. — Мисля, че животът й ще стане по-богат и осмислен, ако взема уроци по рисуване. Тя го заслужава. А аз, г-н Тремелин, не съм художничка, а обикновена гувернантка.
— Ще разговаряме друг път по този въпрос — грубо отсече той.
Сменихме темата и не след дълго пристигна лекарят.
Останах в коридора, а Селестин и Конън влязоха в стаята на Алвиън заедно с д-р Пенджъли.
Въображението ми рисуваше кошмарни картини. Представях си как Алвиън умира от раните, а аз напускам завинаги Маунт Мелин. Животът ми щеше да опустее. В този момент разбрах, че ще бъда много нещастна, ако се наложи да си отида. Отново си представих Алвиън, осакатена завинаги, нещастна и обречена на самота. Бях готова да й служа цял живот — това би ми доставило удоволствие.
Селестин излезе от стаята.
— Ох, толкова съм притеснена — прошепна ми тя. — Дали да не извикаме друг лекар. Д-р Пенджъли е на шейсет години. Боя се…
— Вижда ми се способен.
— Искам най-доброто за Алвиън. Ако й се случи нещо…
— Тя трескаво хапеше устните си. Стори ми се странно, че тази жена, която обикновено изглеждаше толкова спокойна, преживяваше толкова навътре всичко, свързано с Алис и дъщеря й.
Исках да я прегърна и да я утеша, но положението ми не позволяваше подобна волност.
Докторът и Конън излязоха от стаята. Д-р Пенджъли се усмихваше.
— Леки охлузвания и счупен глезен. Нищо сериозно.
— Да благодарим на Бога! — възкликна Селестин и аз повторих думите й.
— След ден-два Алвиън ще се почувства много по-добре. Счупването си е счупване, но детските кости заздравяват бързо. Дамите няма защо да се безпокоят.
— Можем ли да я видим? — нетърпеливо попита Селестин.
— Разбира се. Тя е будна и попита за г-ца Лий. След половин час ще й дам нова доза успокоително, която ще й осигури здрав сън през нощта, а на сутринта ще забележите подобрение.
Влязохме в стаята. Алвиън лежеше по гръб и изглеждаше много зле, но щом ни забеляза, се усмихна леко.
— Здравейте, г-це. Здравей, лельо Селестин.
Селестин коленичи до леглото, взе ръката на момичето и я обсипа с целувки. Стоях от другата страна, а очите на Алвиън не слизаха от лицето ми.
— Провалих се.
— Важно е, че се опита.
Конън стоеше зад мен.
— Баща ти се гордее с теб — продължих аз.
— Сигурно си мисли, че съм глупачка.
— Не е вярно — буйно й възразих. — Той сам ще ти каже.
Конън се приближи до леглото.
— Той се гордее с теб. Сам ми каза. Няма значение, че не успя. Каза, че най-важно е, че си се опитала, и следващия път сигурно ще победиш.
— Наистина ли каза така?
— Да — извиках аз и в гласа ми прозвуча гневна нотка, защото той все така мълчеше, а детето очакваше да потвърди думите ми.
В този миг той заговори:
— Ти беше великолепна, Алвиън. Наистина се гордея с теб.
Лека усмивка заигра на бледите й устни и детето прошепна:
— Госпожице Лий… Не си отивайте… Не ме напускайте…
Аз паднах на колене пред нея, взех ръката й и я целунах. По страните ми потекоха сълзи.
— Ще остана, Алвиън… Завинаги ще остана с теб! — Вдигнах поглед и срещнах очите на Селестин, която ме наблюдаваше от другата страна на леглото. Усещах и присъствието на Конън зад себе си. В мен заговори гувернантката:
— Ще остана, докато съм необходима.
Алвиън остана доволна.
Щом тя заспа, напуснахме стаята и аз понечих да се оттегля, когато Конън каза:
— Елате за малко в библиотеката, г-це Лий. Лекарят иска да обсъди случая с вас.
Така че отидох в библиотеката заедно със Селестин, Конън и д-р Пенджъли, където обсъдихме лечението на Алвиън.
— Ще идвам всеки ден — рече Селестин. — Даже си мисля дали да не остана тук, докато Алвиън оздравее. Все ще помогна с нещо.
— Трябва добре да я забавлявате, докато зараснат костите.
— Ще я забавляваме — отвърнах аз. — Ще препоръчате ли някаква диета, докторе?
— През първите два дни — по-лека храна. Задушена риба, млечен пудинг, яйчен крем. След това може да яде, каквото пожелае.
Развеселих се и главата ми се замая от рязката смяна на чувствата.
След като лекарят приключи с наставленията си, Конън заяви на Селестин, че няма да нужда да остава в Маунт Мелин, защото той бил сигурен, че г-ца Лий щяла да се справи сама. Г-ца Нанзълок го увери, че винаги може да разчита на помощта й.
— Прав си, Конън. Хората говорят какво ли не. Ако остана тук… Слугите са такива клюкари…
Ако Селестин останеше в Маунт Мелин, щяха да се пуснат слухове, че е любовница на Конън, докато моето присъствие в замъка не учудваше никого — аз бях проста гувернантка.
— Как дойде дотук, Селест? — с усмивка попита Тремелин.
— На гърба на Спелър.
— Ще те изпратя до Маунт Уидън.
— Благодаря ти, Конън. Колко мило от твоя страна! Все пак няма нужда да си правиш труда…
— Глупости! Ще те изпратя — заяви той и се обърна към мен: — А вие ми изглеждате твърде изтощена, г-це Лий. Бих ви посъветвал да си легнете и добре да се наспите.
Сигурна бях, че няма да мигна, а изразът на лицето явно издаваше състоянието ми, защото лекарят каза:
— Ще ви дам успокоителни капки, госпожице. Изпийте ги пет минути, преди да си легнете. Гарантирам ви здрав сън.
— Благодаря ви — рекох аз и чак сега усетих колко съм изтощена. Надявах се, че на сутринта ще се събудя отново уверена в себе си и способна да се справя с всичко.
Прибрах се в стаята си, където ме очакваше поднос с храна. Пилешката кълка изглеждаше доста съблазнителна, но тази вечер ми липсваше апетит.
Порових из чинията и хапнах няколко залъка, но наистина бях твърде притеснена, за да ям.
Реших да изпия капките на д-р Пенджъли и да си легна.
В този момент някой почука на вратата.
— Влезте — извиках и на прага се появи г-жа Полгри. Изглеждаше разстроена. Нищо чудно — събитията сложиха отпечатъка си върху всички в замъка.