— Сега не ни остава нищо друго освен да чакаме — каза той. — Ще се върна след няколко часа. Може би детето е под влияние на тежък шок. Нека да се наспи хубаво. Грижете се да й е топло. Като се събуди, ще разберем каква е степента на шока.

Щом докторът си тръгна, Конън ми каза:

— Г-це Лий, бих искал да си поговорим. Моля, елате в салона за пунш. — Последвах го дотам и той продължи: — Не ни остава друго освен да чакаме. Трябва да съхраним самообладание.

Съзнавах, че не ме е виждал толкова развълнувана, а може и да е смятал, че не съм способна на такива дълбоки чувства.

— Трудно ми е да съм толкова спокойна като вас, щом става дума за възпитаницата ми — импулсивно заявих аз. Бях толкова уплашена и разтревожена, че исках да обвиня някого за случилото се, така че обвиних него.

— Кое е подтикнало детето да предприеме подобно нещо? — попита ме той.

— Вие! — извиках аз. — Единствено вие!

— Аз ли? Та аз изобщо нямах представа, че тя е толкова напреднала в ездата!

По-късно осъзнах, че в оня момент съм била на прага на истерията. Опасявах се, че Алвиън е пострадала тежко при злополуката, и бях почти сигурна, че дете с толкова буен темперамент никога вече няма да се качи на кон. Не бях постъпила правилно — не трябваше да се опитвам да се преборя със страха й. Исках да спечеля чувствата й, като й покажа пътя към сърцето на баща й, но се провалих.

Не можех да се отърся от ужасното чувство за вина, колкото и да се мъчех. Казвах си, че Маунт Мелин е прокълнато място. Какво право имах да се намесвам в живота на обитателите му? Какво се опитвах да постигна? Да променя Алвиън? Или пък баща й? Да открия истината за Алис? За каква се мислех? За Господ ли?

Все пак не исках да поема цялата вина върху себе си, затова потърсих изкупителна жертва. Той е виновен, казвах си. Ако беше по-добър към дъщеря си, нямаше да настъпи такава трагедия. Сигурна бях.

Изгубих власт над чувствата си — на хора като мен рядко им се случва подобно нещо, но когато дадат воля на гнева си, те го правят много по-яростно от онези, които често изпадат в истерия.

— Разбира се — извиках аз, — че нямате представа за напредъка й! Откъде ще знаете, като изобщо не се интересувате от детето? Сърцето й е разбито от мъка! Ето защо се е решила на толкова отчаяна постъпка!

— Скъпа г-це Лий — прошепна той и ме погледна с искрено изумление.

Вече ми е все едно, си казах. Хем се провалих, хем ще бъда уволнена. Надявах се да постигна невъзможното — да пречупя себичността на този мъж и да пробудя в сърцето му поне мъничко любов към дъщеря му. А докъде стигнах — забърках невероятна каша и може би осакатих детето за цял живот. Отгоре на всичко си позволявах и наглостта да осъждам поведението на хората.

Въпреки това продължих да го обвинявам, без да меря приказките си.

— Скоро след пристигането си разбрах как стоят нещата в замъка. Бедното сираче гладуваше и жадуваше… О, не в буквалния смисъл — тя получава редовно храна, това ми е добре известно. Но съществува и духовен глад, не само телесен. Тя жадуваше за любовта на баща си и бе готова да рискува живота си, за да я завоюва.

— Г-це Лий, умолявам ви да се успокоите. Искате да ми кажете, че Алвиън е направила…

— Тя го направи заради вас — прекъснах го аз. — Искаше да ви достави удоволствие. Седмици наред се упражнява за този ден.

— Разбирам — промълви той, извади носната си кърпа и избърса сълзите ми. — Вие плачете, г-це Лий — гласът му бе нежен.

Измъкнах носната кърпа от ръцете му и нервно избърсах очите си.

— Плача от гняв — рекох троснато.

— И от мъка. Скъпа г-це Лий, вие сте много привързана към Алвиън.

— Тя е дете, мой дълг е да се грижа за нея. Бог ми е свидетел, че никой друг не го прави.

— Сега осъзнавам, че съм се държал непростимо зле с Алвиън.

— Имате ли изобщо сърце? Та тя ви е дъщеря! Загубила е майка си! Не разбирате ли, че по тази причина има нужда от особени грижи?

. В този момент за най-голямо мое учудване той каза:

— Г-це Лий, вие пристигнахте тук, за да обучавате Алвиън, но успяхте да научите и мен на някои неща.

Погледнах го слисано, държах носната му кърпа близо до обляното ми в сълзи лице и точно в този миг влезе Селестин Нанзълок.

Тя ме изгледа учудено, сетна извика:

— Чух нещо ужасно!

— Стана злополука, Селест — рече Конън. — Алвиън падна от коня.

— О не! — жалостиво изписка Селестин. — Ами сега… къде е?

— Тя е в стаята си — обясни Тремелин. — Пенджъли превърза крака й. Бедното дете спи. Докторът й даде успокоително и каза, че ще се върне след няколко часа.

— Последствията… тежки ли са?

— Лекарят не е сигурен. Виждал съм много такива падания и мисля, че Алвиън ще се съвземе бързо.

Не бях сигурна дали наистина мисли така или само се опитва да успокои Селестин, която бе много разстроена. Чувствах силно привличане към нея, защото тя бе единственият човек освен мен, който действително бе загрижен за Алвиън.

— Бедната г-ца Лий е много разтревожена — каза Конън. — Сигурно си мисли, че тя е виновна за случилото се. Бих искал да я уверя, че не я обвинявам за нищо.

Аз съм била виновна? И за какво? Че съм научила детето да язди! Какво лошо имаше в това да участва в състезанието? Не, вината е изцяло ваша, идеше ми да изкрещя в лицето му. Алвиън искаше да ви покаже на какво е способна.

— Момичето толкова силно желаеше да изпъкне в очите на баща си, че се изложи на голям риск — дръзко заявих аз. — Мислела си е, че победата в състезанието за начинаещи няма да задоволи г-н Тремелин, затова е решила да му покаже, че наистина е напреднала.

Селестин се стовари в едно кресло и покри лицето си с ръце. Спомних си я как коленичеше на гроба на Алис в църковния двор. Горката Селестин обичаше Алвиън като родно дете, защото тя нямаше деца и сигурно си мислеше, че никога няма да има.

— Не ни остава нищо друго освен да чакаме — каза Конън.

— Няма смисъл да стоя повече тук — рекох аз и понечих да изляза. — Ще се оттегля в стаята си.

Конън протегна ръка към мен и властно каза:

— Не, останете тук, г-це Лий. Останете с нас. Вие сте толкова разтревожена за Алвиън.

Погледнах надолу към костюма за езда, който принадлежеше на Алис, и казах:

— Бих желала да се преоблека.

В този миг двамата със Селестин сякаш ме погледнаха с други очи. Вероятно приликата ми с Алис е била невероятна.

Горях от нетърпение да се преоблека. В сивата строга памучна рокля щях отново да вляза в ролята си на гувернантка и бях сигурна, че ще мога да овладея чувствата си.

Конън кимна и каза:

— Моля ви, върнете се, щом се преоблечете, г-це Лий! Трябва да потърсим заедно утеха, а освен това искам да бъдете тук, когато се върне лекарят.

Аз отидох в стаята си, свалих костюма на Алис и облякох сивата си рокля.

Бях права, че по този начин ще успея да възвърна равновесието си. Докато закопчавах корсажа, се мъчех да си спомня какво точно бях казала на Конън Тремелин в гнева си.

От огледалото ме гледаше съсипано от мъка и тревога лице, с гневно искрящи очи и треперещи от страх устни.

Разпоредих се да ми донесат топла вода. Дейзи имаше желание да си поговорим, но като видя колко съм разстроена, бързо напусна стаята.

Измих лицето си и слязох отново в салона за пунш да чакам заедно с Конън и Селестин завръщането на д-р Пенджъли.

Минутите се точеха бавно и тягостно. Г-жа Полгри ни сервира силен чай, седяхме и мълчаливо чакахме. Тогава това не ми направи впечатление, но по-късно осъзнах, че случилото се сякаш ги бе накарало да забравят, че съм гувернантка. А може би само Конън бе забравил, защото Селестин никога не се бе отнасяла снизходително към мен.

Конън явно не бе засегнат от гневния ми изблик и разговаряше с мен мило и любезно. Вероятно се досещаше защо се нахвърлих върху него така злостно и му се искаше да разсее чувството ми за вина.