Погледът ми скачаше по лаконичните записки: „Чай в Маунт Уидън“, „Вечеря у Трилендърс“, „К. в Пензънс“, „К. се върна“.

Все пак тези думи бяха изписани собственоръчно от Алис. Само този факт бе достатъчен да предизвика вълнение у мен.

Достигнах до бележките, направени през юли миналата година. С дата 14 юли бе отбелязано: „Треслин и Трилендърс на вечеря в М. М.“, „Шивачката — синята рокля“, „Да говоря с Полгри за цветята“, „Да изпратя Джили при шивачката“, „Да заведа Алвиън на проба“, „Ако бижутерът не изпрати брошката до 16-и, да го посетя“. Срещу датата 16 юли пишеше: „Утре сутринта да взема брошката. Трябва ми за вечерята у Трилендърс на 18-и.“

Всички тези бележки бяха толкова обикновени. Нищо не се получи от голямото ми откритие. Прибрах дневника в джоба и отидох да пия чай в класната стая.

Докато Алвиън четеше на глас, нещо внезапно ми хрумна. Не знаех точно кога е умряла Алис, но сигурно е било малко след като е записала онези банални неща в дневника си. Защо й е трябвало да се безпокои за подобни дреболии, ако е замислила да изостави съпруга и дъщеря си и да избяга с друг мъж?

Трябваше непременно да открия точната дата на смъртта й.

Алвиън отиде да пие чай с баща си, тъй като доста хора бяха дошли да изкажат задоволството си от снощния бал.

Разполагах с малко свободно време и тръгнах надолу към селото и църковния двор, където предполагах, че са погребани тленните останки на Алис.

Не познавах добре селото, тъй като минавах през него само в неделя на път за църквата, така че реших да се възползвам от възможността и да го разгледам.

Тичах почти по целия път надолу и много бързо се озовах в Мелин. На връщане обаче нямаше да изкача толкова лесно стръмния баир.

Селото се гушеше около старата църква — сива кула, по която пълзеше бръшлян. Няколкото каменни къщи се издигаха сред приятна зеленина. Зад тях се точеше ред старинни постройки, които вероятно датираха от времето, когато е била построена църквата. Реших да разгледам селото по-късно, тъй като в този миг горях от желание час по-скоро да намеря гроба на Алис.

Влязох през покритата порта на църковния двор. В този час от деня навсякъде цареше мъртвешка тишина. Сякаш смъртта ме обгърна с ледените си обятия и аз горчиво съжалих, че не взех и Алвиън със себе си. Тя бързо щеше да ми покаже къде е гробът на майка й.

Оглеждах се безпомощно наоколо и се питах как ще се оправя сред редиците от сиви кръстове и надгробни камъни. Хрумна ми, че семейство Тремелин вероятно притежава величествена гробница, затова зареях поглед над гробовете в търсене на нещо подобно.

Недалеч забелязах огромна гробница от черен мрамор и се отправих към нея. Щом наближих, разбрах, че тя принадлежи на семейство Нанзълок.

Внезапно ме осени прозрението, че Джефри Нанзълбк е умрял заедно с Алис, а нямаше място за съмнение, че тленните му останки почиват в семейната гробница.

Очите ми жадно се взряха в надписите, гравирани в черния мрамор. Тук лежаха всички членове на фамилия Нанзълок от 1750 година насам. Спомних си, че те са се заселили по-късно в този край от рода Тремелин.

С лекота открих името на Джефри, защото, както не бе трудно да се предположи, то стоеше на последно място в списъка.

Той беше починал на 17 юли миналата година.

Горях от нетърпение да се прибера в замъка, за да сравня датите.

Тъкмо понечих да си тръгвам, когато забелязах, че Селестин Нанзълок се приближава към мен.

— Г-це Лий! — извика тя. — Видях ви отдалеч! Усетих как се изчервявам, защото миналата нощ тя също беше в солариума, и се питах какво ли си е помислила за мен.

— Разхождах се из селото — рекох аз — и изведнъж се озовах тук.

— Виждам, че разглеждате фамилната ни гробница.

— Да, тя е великолепна.

— Ако подобно нещо може да бъде наречено така. Често идвам тук — тихо промълви тя. — Обичам да нося цветя на Алис.

— А, така ли? — прошепнах аз.

— Предполагам, че вече сте разгледали гробницата на Тремелин?

— Още не съм.

— Тя е ей там. Елате, ще ви я покажа. Запрепъвах се във високата трева, следвайки Селестин към гробницата на Тремелинови, която по великолепие не отстъпваше на вечното жилище на Нанзълок.

Върху конзола от черен мрамор бе поставена висока ваза с хризантеми, прилични на виолетови звезди.

— Току-що ги донесох — рече Селестин. — Това са любимите й цветя.

Устните й трепереха, като че ли всеки момент щеше да избухне в ридания.

Погледнах към смъртната дата на Алис — беше същата, на която бе умрял и Джефри Нанзълок.

— Ще трябва вече да се прибирам — рекох аз.

Тя кимна. Бе прекалено разстроена и вероятно не бе в състояние да говори. Помислих си, че тя е обичала Алис най-много от всички.

На върха на езика ми бе да й разкажа за дневника, ала се разколебах. Споменът за изживения предишната нощ срам все още ми пареше. Не биваше да забравям, че не съм нищо повече от обикновена гувернантка. Какво право имах да се намесвам в живота на господарите си?

Сбогувах се с нея и се отправих към замъка. Хвърлих поглед назад и видях, че Селестин е коленичила пред гробницата, покрила е лицето си с ръце, а раменете й се разтърсват от ридания.

Щом се прибрах в стаята си, начаса измъкнах дневника на Алис. На 16 юли миналата година, един ден преди предполагаемото й бягство с Джефри Нанзълок, тя е отбелязала в дневника си, че ако брошката й не пристигне до следващата сутрин, ще трябва сама да си я вземе от бижутера, тъй като искала да я носи на вечерята, насрочена за 18 юли.

Тази записка не подхождаше на жена, която е възнамерявала да избяга с любовника си.

Усещах, че в ръцете си държа убедително доказателство, че тялото, намерено заедно с трупа на Джефри Нанзълок, не е било на Алис.

Отново започна да ме гризе въпросът какво всъщност се е случило с нея? Къде се намираше Алис, щом не почиваше в гробницата от черен мрамор?

Чувствах, че съм открила важен ключ за разгадаване на тайната, но това не ми помогна много. Всеки ден се събуждах, обладана от трескаво очакване, ала дните монотонно се нижеха един подир друг. Често размишлявах какво да предприема. Чудех се дали да не отида при Конън Тремелин и да му разкажа, че съм видяла дневника на жена му, в който изобщо не се споменава за бягство.

Сетне си казах, че не мога да му имам доверие. Той всяваше странно безпокойство у мене. Често си задавах въпроса: ако Алис не е била във влака, а я е сполетяло нещо друго, кой би могъл да знае истината? Дали това не е Конън Тремелин?

Бих могла да обсъдя въпроса с Питър Нанзълок, ала той ми се струваше твърде лекомислен — все гледаше да обърне разговора на флирт.

Сестра му също ми се виждаше подходяща. Знаех, че е била много привързана към Алис; сигурно са били големи приятелки. Селестин беше човекът, на когото можех да се доверя. И все пак се колебаех. Тя принадлежеше към онзи свят, чиито граници нямах право да престъпвам — това ми бе показвано неведнъж. Не подхождаше на една обикновена гувернантка да задава неудобни въпроси.

Най-лесно можех да споделя опасенията си с г-жа Полгри, ала някак си се боях. Лъжиците с уиски и отношението й към Джили не ми излизаха от главата.

Така че реших на първо време да запазя подозренията си за себе си. Дойде октомври. Смяната на сезоните бе приказно красива в този край фучащият югозападен вятър бе топъл и влажен, в полъха му се долавяше уханието на екзотични подправки. Никога не бях виждала толкова много паяжини. Те се стелеха по плетищата като някаква дантела, обсипана с диаманти. Напечеше ли слънце, ставаше топло като през юни.

— В Корнуол лятото трае дълго — казваше Тапърти. Откъм морето на вълма се носеше мъгла и обгръщаше каменния замък. Понякога внушителният му силует изобщо не можеше да бъде различен от пристанището, разположено в южната част на имението. Чайките пищяха пронизително и меланхолично, сякаш искаха да ни напомнят, че животът е изпълнен с печал. От влагата хортензиите цъфтяха буйно в синьо, розово и жълто — мислех си, че такова пищно великолепие от багри може да вирее само в парник.