— Джили…

— Госпожо! — радостно възкликна тя. — Знаех си, че ще дойдете тази нощ.

— Джили, ти знаеш коя съм аз. — Какво ме накара да изтърся подобна глупост?

Тя кимна.

— Ще запаля свещта.

Очите й се взряха учудено в мен, сетне погледнаха надолу към брошката. Седнах на края на леглото й. Знаех за кого ме бе сметнала в първия миг. Въпреки това Джили ми се стори радостна, значи ми имаше доверие.

— Тази брошка е принадлежала на г-жа Тремелин — промълвих аз и докоснах бижуто.

Детето кимна и се усмихна.

— Когато влязох, ти проговори, Джили. Защо не ми кажеш още нещо?

Тя само се усмихваше.

— Джили, ти беше ли в солариума тази вечер? Наблюдаваше ли танцьорите?

Детето кимна.

— Кажи „да“, Джили.

— Да.

— Сама ли беше? Не се ли страхуваше?

Джили поклати глава.

— Искаш да кажеш „не“, нали Джили? Произнеси го!

— Не.

— Защо не те беше страх?

Тя отвори уста и се усмихна, сетне бавно изрече:

— Не… страх, защото…

— Защо? — нетърпеливо попитах аз.

— Защото — повтори тя.

— Джили, сама ли беше в солариума?

Не можах да изкопча от нея нищо повече.

Целунах я и тя отвърна на целувката ми. Вече знаех, че е привързана към мен. Тя ме бъркаше с друг човек и аз знаех с кого.

Прибрах се в стаята си, но не исках още да се събличам. Докато бях с роклята си, все още се надявах на невъзможното.

Цял час стоях на прозореца. Нощта бе топла и приятна, а коприненият шал пазеше раменете ми.

Гостите започнаха да се разотиват. Чуваха се весели възгласи и размяна на благопожелания.

По едно време ясно долових гласа на лейди Треслин.

Той бе нисък и плътен, ала тя говореше толкова развълнувано, че успях да различа всеки звук. Знаех на кого каза тези думи:

— Още малко, скъпи. Няма да чакаме дълго.

На другата сутрин с топлата вода в стаята влязоха Кити и Дейзи. Още дремех и кресливите им гласове ми се сториха като писъци на чайки.

— Добрутро, госпойце.

Щом бяха двете, значи ми носеха някакви новини.

— Госпойце… — момичетата заговориха в един глас, надпреварвайки се коя по-напред да ми съобщи главозамайващата вест, — нощеска… таз заран…

Кити избута сестра си назад и изплю камъчето:

— На сър Томас Треслин му прилошало на път за вкъщи. Като стигнали Треслин Хол, той вече бил ритнал камбаната.

Рязко се изправих, а погледът ми скачаше ту към едното възбудено лице, ту към другото.

Един от гостите… мъртъв! Бях изумена. В тази смърт имаше нещо зловещо. Много добре разбирах какво означава трагичната вест и за Маунт Мелин.

Сър Томас Треслин бе погребан навръх Нова година.

През седмицата след смъртта му в замъка цареше униние, което контрастираше с веселото коледно настроение. Слугите непрекъснато мърмореха, че украсата трябвало да бъде свалена, защото това било израз на неуважение към паметта на покойния.

Смъртта на сър Треслин вся покруса в сърцата ни. Той^ беше починал по пътя между Маунт Мелин и дома си; за последно бе седял на нашата трапеза. Разбрах, че корнуолците са твърде суеверни хора, които непрекъснато търсят лоши поличби и виждат във всяко събитие влиянието на зли сили от отвъдното.

Конън изглеждаше разсеян и отнесен. Срещах го рядко, а и той като че ли не ме забелязваше. Предполагам, че обмисляше бъдещето си. Ако наистина лейди Треслин му беше любовница, пред тях вече нямаше пречки да узаконят връзката си. Вероятно тази мисъл витаеше в главите на всички, но никой не се осмеляваше да я изрече на глас

Г-жа Полгри ме покани в стаята си на чай, обилно подправен с уиски.

— Каква кошмарна смърт! — рече тя. — Да умреш навръх Коледа! Само кат се сетя, че за последно е седял в нашия дом и е ял храната, приготвена от моите ръце, ми прилошава! Не ви ли се струва, че погребението става малко прибързано, госпойце?

Бързо преброих на пръсти изминалите от смъртта на сър Томас дни.

— Една седмица — рекох аз.

— Можеха да го подържат и по-дълго, кат се има предвид, че е зима.

— Предполагам, че искат всичко да се свърши по-скоро.

Г-жа Полгри се сепна и ме изгледа възмутено, сякаш бях казала нещо кощунствено.

— Чувала съм много да разправят за хора, дет били погребани живи. Кат бях малка, върлуваше едра шарка и хората мряха кат мухи. Та тогаз се говореше, че някои били погребани живи.

— Не може и да има капка съмнение обаче, че сър Томас е мъртъв.

— Някои хора изглеждат мъртви, пък не са. Все пак седем дни са достатъчни, за да се разбере. Шъ дойдете ли с мен на погребението, госпойце?

— Аз ли?

— Че защо не? Мисля, че е редно да уважим паметта на покойния.

— Нямам подходящи дрехи.

— Ще ви намеря едно черно боне, скъпа. Ще сложите на пелерината си черна лента и готово. Няма да влизаме в църквата, само шъ гледаме отвън, щот все пак сме си слуги.

Склоних да придружа г-жа Полгри на погребението.

Тленните останки на сър Томас Треслин тържествено бяха спуснати в гроба.

Церемонията бе много изискана и помпозна, защото приживе Треслин беше видна личност в графството. Беше се събрал много народ и двете с г-жа Полгри бяхме изтикани настрана. Аз бях доволна, че не бия на очи, а икономката се вайкаше, че не виждала нищо.

Вдовицата изглеждаше по-красива от всякога в драпираната черна рокля. Прекрасното й лице изглеждаше загадъчно под воалетката.

Тя се движеше плавно и грациозно; черният тоалет я правеше още по-стройна, женствена и привлекателна.

Конън изглеждаше невероятно елегантен и изискан. Напразно се мъчех да разгадая изражението на лицето му, за да проникна в чувствата му. Ала той явно бе решил да скрие преживяванията си от света — при тези обстоятелства не можеше, а и не биваше да постъпва другояче.

Ковчегът, покрит с кадифена плащеница в пурпурно-червено и черно, бе внесен в църквата от шестима носачи. През отворената врата забелязах опечалените, изпълнили църквата до краен предел. Всички бяха в дълбок траур, белееха се единствено кърпичките, с които жените бършеха очите си.

Леден вятър прогони мъглата и лъчите на зимното слънце играеха по ковчега, докато го спускаха в гроба.

Внезапно се възцари мъртвешка тишина, нарушавана само от крясъците на чайките.

Церемонията приключи и опечалените, сред които бяха Конън, Селестин и Питър, се отправиха към каретите, които щяха да ги отведат в Треслин Хол.

Двете с г-жа Полгри се завърнахме в Маунт Мелин, където тя веднага настоя да изпием по чаша чай със задължителната добавка.

Още след първата глътка очите й светнаха. Знаех, че й е трудно да си държи езика зад зъбите, ала се въздържа да подеме темата за последиците от смъртта на сър Томас. Уважението й към покойника действително бе голямо.

Името на сър Томас често се споменаваше през следващите няколко седмици. Г-жа Полгри многозначително клатеше глава, а очите й гледаха подозрително.

Дейзи и Кити не бяха толкова сдържани. Сутрин все си търсеха повод да останат по-дълго в стаята ми, а аз на пръв поглед невинно ги подпитвах, за да науча най-новите клюки.

Вярно е, че и момичетата не се нуждаеха от окуражаване.

— Вчера видях лейди Треслин — рече ми Дейзи една заран. — Тя хич не мяза на вдовица нищо че е в траур.

— Какво имаш предвид?

— Как да ви кажа, госпойце? Беше доста бледа и не се усмихваше, ала лицето й имаше един такъв израз… разбирате, нали?

— Боя се, че не.

— Бяхме двете с Кит. И тя рече същото: сякаш лейди Треслин знае, че не й остава още дълго да чака. Макар че, ако питаш мен, една година си е бая време.

— Една година ли? — наивно попитах аз, въпреки че много добре знаех за какво става дума.