— Случи се нещо ужасно — рече икономката.

— Докторът каза, че тя ще се оправи — бързо я успокоих аз.

— О, да, чух. Ама аз се безпокоя за Джили, госпойце.

— Джили!

— Още не се е прибрала. Не съм я виждала от обед.

— Сигурно се скита из горите. Дали е видяла…

— Хич не ми е ясно за кой дявол е отишла на празника, като я е толкоз страх от коне. Сякаш някой ме удари с чук по главата, като чух, че е била там. А сега… я няма.

— Знаете, че тя обича да се разхожда сама.

— Да, но винаги си е тук за следобедния чай. Страх ме е, че й се е случило нещо лошо.

— Претърсихте ли замъка?

— Да, госпойце. С Кити и Дейзи проверихме навсякъде. Детето го няма.

— Ще ви помогна да я намерите — рекох аз.

Така че вместо да си легна, аз хукнах да търся Джилифлауър.

Бях силно разтревожена, защото този злокобен ден не предвещаваше нищо добро. Какво ли се бе случило с малката Джили? Въображението ми рисуваше хиляди ужасни картини. Може би се бе разхождала по брега и приливът я бе отнесъл, представих си как морето изхвърля крехкото телце в залива, там, където преди осем години е лежал безжизненият труп на майка й.

Не, такова кошмарно съвпадение не бе възможно. Джили сигурно е тръгнала да се разхожда и е заспала някъде. Сетих се, че често съм я виждала да броди сама из гората, но можеше ли да се загуби, след като я познаваше великолепно?

Въпреки това се отправих натам. Вървях и виках: „Джили! Джили!“, а гъстата мъгла заглушаваше гласа ми.

Внимателно претърсих гората, защото интуицията ми подсказваше, че детето е там и не е изгубено, а се крие.

Излязох права. Джили лежеше на една полянка, обградена от борове. Два-три пъти я бях виждала на това място и предполагах, че това е тайното й убежище.

— Джили! — извиках аз. — Джили! — Щом чу гласа ми, тя скочи на крака. Понечи да избяга, но се поколеба при думите: — Джили, всичко е наред! Сама съм и няма да ти направя нищо лошо.

Почти бялата й коса висеше на мокри кичури покрай неземно бялото й лице — Джили приличаше на приказна малка фея.

— Ще изстинеш, като лежиш на мократа трева. Защо се криеш, Джили?

Тя ме гледаше с широко отворени неподвижни очи. Досещах се, че страхът я е довел на това затънтено място. Само да можеше да ми каже, да ми обясни!

— Джили, нали сме приятелки? Аз те обичам — като господарката.

Тя кимна и страхът сякаш я напусна. Тя ме беше видяла в добре скроения костюм за езда на Алис и заблуденият й детски разсъдък ни бе объркал.

Прегърнах я и я притиснах към себе си. Роклята й бе мокра, а по веждите и миглите й блестяха влажни капчици.

— Та ти трепериш от студ! Хайде да се прибираме! Баба ти се тревожи да не би да ти се е случило нещо лошо.

Тя ми позволи да я поведа към замъка, ала все пак вървеше неохотно.

Стиснах я здраво за рамото и казах:

— Видях те на състезанията, Джили.

Детето внезапно се обърна, зарови лице в мен, а малките ръце сграбчиха роклята ми. Телцето й трепереше.

Внезапно прозрях какво се беше случило. Джили, както и Алвиън, изпитваше панически ужас от конете. Та нали един кон я бе стъпкал почти до смърт!

След този нещастен случай Джили бе изпаднала в тежък шок и още се намираше под негово влияние, тъй като никой не бе й помогнал да разсее мрака, забулил впечатлителната й детска душа.

Изведнъж почувствах, че ми е отредена особена мисия — не можех да изоставя това нещастно създание, което се нуждаеше от помощта ми.

Следобеда тя бе видяла как Алвиън се търкаля под конските копита и кошмарният спомен отново я бе завладял — в края на краищата оттогава бяха минали само четири години.

В този миг долових приближаващо чаткане на копита и извиках:

— Хей, кой е там? Аз я намерих!

— Аз съм, г-це Лий!

Почувствах луд възторг, защото това беше гласът на Конън.

Сигурно щом се бе върнал от Маунт Уидън, бе разбрал за изчезването на Джили и веднага се бе включил в търсенето. Може би е знаел, че съм тръгнала насам, и е решил да се присъедини към мен.

Силуетът му се открои в мъглата и Джили трескаво се притисна към мен търсейки закрила.

— Тя е тук — провикнах се аз. Конън се приближи и аз продължих: — Бедната Джили е толкова изтощена. Вземете я на коня.

Той се наведе, за да я вземе на ръце, но тя се дръпна като опарена и извика:

— Не! Не!

Конън искрено се изненада, че я чува да говори, но не и аз. Знаех, че в критични моменти тя казва по някоя дума.

— Джили — обърнах се към нея, — качи се на коня при господаря. Аз ще вървя до теб и ще държа ръката ти.

Тя поклати глава.

— Виж! Това е Майско утро. Тя иска да те носи, защото си уморена.

Джили извърна ужасените си очи към кобилата и застина.

— Вдигнете я — казах аз на Конън и той се наведе, за да поеме детето.

Тя се възпротиви, но аз продължих да я успокоявам:

— На коня ще бъдеш в безопасност, Джили, пък и ще се приберем по-бързо. Вкъщи те очакват топла вечеря и меко легло. Аз ще вървя до теб и ще държа ръката ти.

Детето не се противеше, но продължаваше да стиска ръката ми.

Така завърши този странен ден.

Щом се прибрахме в замъка, Конън връчи Джили на г-жа Полгри и ми се усмихна пленително. По лицето му нямаше и следа от високомерие и снизходителност.

Качих се в стаята си, опиянена и ликуваща. В душата ми имаше и малко тъга, но обзелата ме радост бе толкова силна, че помете всичко друго.

Добре разбирах какво ми се е случило — събитията през изминалия ден ясно го показаха. Бях извършила най-голямата глупост в живота си.

За първи път бях влюбена, и то в човек, който принадлежеше на друг свят. Влюбена бях в господаря на Маунт Мелин и имах неприятното усещане, че той е разгадал чувствата ми.

На нощното шкафче забелязах капките на д-р Пенджъли.

Заключих вратата, съблякох се, изпих лекарството и тръгнах към леглото.

Преди да си легна, се погледнах в огледалото — розовата ми бархетна нощница бе закопчана догоре. Присмях се на нелепите си мисли и си казах със строгата интонация на гувернантка:

— Дано като се наспиш, ти дойде ума в главата.

Следващите няколко седмици бяха най-щастливото време, което бях прекарала досега в Маунт Мелин. Скоро се изясни, че Алвиън не е пострадала тежко от злополуката. Детето гореше от желание отново да язди и живо се интересуваше от състоянието на Блек Принс, който бе получил леки натъртвания.

На втората седмица възобновихме учебните занятия и Алвиън беше много доволна. Научих я да играе шах — тя схвана правилата с учудваща бързина. Когато играех без царица, Алвиън ме побеждаваше с лекота.

Не само бързото й възстановяване ме правеше толкова щастлива. Гневните ми нападки явно бяха оказали силно въздействие върху Конън, защото той често се появяваше в класната стая с интересни книги и игри за Алвиън.

— Има нещо, което й харесва много повече и от най-скъпия подарък — веднъж му казах аз. — Това е вашата близост.

— Какво странно дете! — отвърна той. — Как може да ме предпочита пред книга или игра!

Аз му се усмихнах и той отвърна на усмивката ми. Стори ми се някак променен.

Понякога сядаше до нас и наблюдаваше как играем шах. Често двамата с Алвиън се съюзяваха срещу мен. Аз се бунтувах и исках царицата си.

Детето заговорнически му се усмихваше, а той казваше:

— Виж сега какво ще направим. Ще преместим офицера и г-ца Лий ще трябва да се погрижи за защитата си.

Алвиън се кикотеше и ме гледаше тържествуващо, а аз бях толкова щастлива, защото съм с тях, че играех непредпазливо и губех играта. Но не винаги. Макар че се сражавахме само на шахматната дъска, исках да докажа на Конън, че съм негов достоен съперник.

Един ден той каза:

— Щом Алвиън оздравее, ще отидем във Фоуи на пикник.

— Защо да ходим чак до Фоуи, като си имаме толкова хубав плаж? — попитах аз.

— Скъпа г-це Лий — той бе придобил навика да ме нарича така, — винаги чуждите плажове ни се струват по-привлекателни от собствените.