— Какъв необикновен въпрос! Разбира се, че не!

— Значи не вярвате в духове. Някои казват, че те се явявали. Дали лъжат?

— Мисля, че такива хора са жертва на собственото си въображение.

— Въпреки това — замечтано промълви Алвиън — аз ще си представям, че мама танцува в балната зала. Ако се помъча много силно да си я представя, сигурно ще я видя. Нищо, че ще стана жертва на въображението си.

Не казах нищо, защото се почувствах неловко.

— Ако тя наистина може да се върне, сигурно ще дойде на бала, защото обожаваше да танцува. — Алвиън се сепна, сякаш чак сега забеляза присъствието ми. — Ако не дойдете с мен, няма да отида.

— Ще дойда — отвърнах аз.

— Да вървим тогава.

— Нека първо да се нахраним.

Продължавах да се учудвам от невероятните размери на замъка, докато следвах Алвиън през галерията към една каменна стълба, която водеше към солариума. Покривът му бе стъклен и това обясняваше названието му. През лятото тук сигурно бе нетърпимо горещо.

Скъпи гоблени с исторически сцени от Революцията и Реставрацията покриваха стените.

— Майка ми обичаше да идва тук, защото можеше да гледа какво става навсякъде. В солариума има две тайни прозорчета, искате ли да ги видите, госпожице?

Гледах писалището, дивана и столовете с варакосани облегалки и си представях как Алис разговаря с дъщеря си — мъртвата Алис, която сякаш оживяваше с всеки изминат ден.

От двете страни на дългата стая имаше високи прозорци, закрити от тежки брокатени завеси. Същите завеси висяха и пред четирите врати на солариума — през едната влязохме, другата се намираше в противоположния край на стаята, а другите две — в средата на двете стени. Но в действителност това не бяха врати.

Алвиън изчезна зад едната завеса и ме повика с приглушен глас. Мушнах се при нея и се озовах в малка ниша. В стената имаше доста голям звездовиден отвор, който бе така умело украсен, че човек, неподозиращ за съществуването му, не бе в състояние да го открие.

Погледнах и пред очите ми се разкри параклисът: видях малък олтар с триптих и дървени пейки.

— Тук седели болните и наблюдавали службата, защото не им стигали силите да слязат долу. По онова време в замъка живеел пастор. Това го чух от г-ца Джансън, която знаеше много подробности от историята на Маунт Мелин. Тя често се качваше тук и гледаше през тайния прозорец. Харесваше много и параклиса.

— Сигурно ти е било мъчно, когато си е заминала, нали, Алвиън?

— Да. Другият таен прозорец е от другата страна. Той гледа към балната зала.

Алвиън прекоси солариума и дръпна завесата на отсрещната стена, в която бе пробит същият звездовиден отвор.

Погледнах и затаих дъх, защото пред погледа ми се откри невероятна гледка. Музикантите вече бяха заели местата си на подиума, а гостите, които още не бяха започнали да танцуват, оживено разговаряха помежду си.

Алвиън напрегнато търсеше с поглед… Лицето й излъчваше странно благоговение, от което ме побиха тръпки. Дали наистина вярваше, че Алис ще стане от гроба, защото копнее от желание да танцува?

Щеше ми се да я прегърна и да я притисна към себе си. Горкото сираче! Нещастно самотно създание!

Овладях се, защото знаех, че Алвиън не се нуждае от съчувствието ми.

Забелязах Конън Тремелин, който разговаряше със Селестин и Питър Нанзълок. Ако Питър бе един от най-красивите мъже, които бях виждала, Конън беше най-елегантният. Повечето лица ми бяха непознати, сред тях различих единствено лейди Треслин. Тя изпъкваше дори измежду тези изискано облечени хора. Облечена бе с тоалет от огненочервен шифон и ми се стори невероятно предизвикателна. Рядката й красота и екстравагантната рокля не можеха да останат незабелязани. Гарваново-черната й коса контрастираше с млечната белота на раменете и гърдите й. Диамантена диадема блестеше като корона на главата й, многобройните й накити Сияеха като слънца. Алвиън също я забеляза и смръщи вежди.

— И тя е тук — прошепнаха устните й.

— А съпругът й присъства ли?

— Да, виждате ли онзи дребен старец, който разговаря с полковник Пенлъндс?

— А кой е полковник Пенлъндс?

Тя ми показа полковника, който стоеше до прегърбен белокос старец със сбръчкано лице. Стори ми се невероятно това да е съпругът на пищното създание.

— Гледайте сега! — прошепна Алвиън. — Татко ще открие бала. Преди винаги си избираше леля Селестин за партньорка, а мама танцуваше с чичо Джефри. Питам се кой ще покани на танц татко сега?

— Казва се „кого ще покани“, а не „кой“ — разсеяно промълвих аз, защото вниманието ми бе изцяло съсредоточено върху сцената, разиграваща се в балната зала.

— Всеки момент музикантите ще засвирят — рече Алвиън. — Винаги започват с една и съща мелодия. Това е традиционен танц, с който от векове се открива всеки бал в семейството ни. Мама и татко започваха да танцуват с партньорите си, а всички гости ги следваха. Беше толкова красиво!

Разнесоха се първите тактове на музиката и аз видях как Конън хваща Селестин за ръка и я отвежда в центъра на балната зала. Последва ги Питър Нанзълок, който си бе избрал за партньорка лейди Треслин.

Наблюдавах как четиримата изпълняват първите стъпки на старинния танц и си рекох: „Горката Селестин!“ Дори и с красивата си рокля от син сатен тя изглеждаше бледа и невзрачна в сравнение с останалите участници в квартета. Липсваха й елегантността и самоувереността на Конън, красотата на лейди Треслин и блясъкът и жизнеността на Питър.

Съжалявах, че Конън трябваше да открие бала със Селестин, но такава бе традицията. Всичко в този дом бе просмукано с традиции. Много неща се правеха само и само защото „винаги е било така“.

С Алвиън не откъсвахме погледи от танцьорите. Мина цял час, а ние все гледахме ли, гледахме. Стори ми се, че Конън от време на време поглежда нагоре към нас. Дали се досещаше, че дъщеря му го наблюдава през тайното прозорче? Вече бе време за сън, ала за такъв изключителен случай можехме да си позволим малко закъснение.

Бях смаяна от начина, по който Алвиън се взираше в танцьорите: жадно, трескаво, неуморно, сякаш бе убедена, че най-сетне дългоочакваното лице ще се появи пред погледа й.

Вече бе паднала нощта и луната бе изгряла. Откъснах очи от балната зала и погледнах нагоре през стъкления покрив към огромното нощно светило, което сякаш ни се усмихваше. „За вас няма блясък и празнично осветление, пропъдени сте от веселието и танците, но аз ще ви даря с меката си светлина“ — сякаш ни казваше луната.

Солариумът ми се стори съвсем различен на лунна светлина. Завладя ме предчувствие, че може да се случи нещо невероятно.

Отново насочих вниманието си към танцьорите. Те се носеха във вихъра на валса и неусетно се поддадох на ритъма. Самата аз бях много учудена, когато разбрах, че танцувам много добре. Винаги разполагах с богат избор от партньори на вечеринките, по които ме мъкнеше леля Аделаид с надеждата, че ще си намеря съпруг. За най-голямо съжаление обаче надеждите й не се оправдаха.

Слушах унесено музиката, когато се сепнах от нечие докосване. Така се уплаших, че чак извиках.

Погледнах надолу и щом забелязах дребната фигурка на Джилифлауър, въздъхнах от облекчение.

— Искаш да видиш танцьорите ли? — попитах я аз.

Тя кимна.

Джили бе доста по-ниска от Алвиън и не стигаше до звездовидния отвор, така че трябваше да я повдигна, за да може да гледа. Не виждах добре в тъмнината, но ми се стори, че безучастният израз е напуснал лицето й.

— Донеси един стол за Джили. Като се качи на него, ще може да гледа, колкото иска — предложих аз.

— Да си донесе сама — сопнато отвърна тя.

Джили кимна и аз я пуснах на земята. Хукна към най-близкия стол и бързо го донесе. Вече бях напълно убедена, че тя разбира всичко — защо тогава не искаше да говори?

Появата на Джили развали настроението на Алвиън и тя се дръпна от тайното прозорче. Музикантите засвириха първите тактове на любимия ми валс — „Хубавия син Дунав“ от Щраус — и детето затанцува по пода на солариума.