— Не разбирам защо се вълнуваш толкова много — рекох на Алвиън. — Нито ти, нито аз ще присъстваме на бала.

— Докато майка ми беше жива — замечтано промълви момичето, — имаше много балове. Тя обожаваше танците. Като облечеше вечерния си тоалет, идваше при мен — беше толкова красива. Водеше ме в солариума и аз гледах през тайното прозорче зад завесите какво става в балната зала.

— Какво тайно прозорче?

— А, вие всъщност не знаете — рече Алвиън и ме погледна с неприкрито превъзходство. Сигурно си умираше от удоволствие, че бе хванала натясно гувернантката, която непрекъснато й напомняше колко много неща не знае.

— Не познавам добре замъка. Знаеш, че нямам право да обикалям, където пожелая.

— Не сте виждала и солариума. В Маунт Мелин има много тайни прозорчета, както подобава на голям замък. И в Маунт Уидън има едно. Мама ми е разказвала, че оттам жените наблюдавали мъжете, когато пирували. Не можели да седят с тях, затова ги гледали през тези прозорчета. И в параклиса има такъв скрит отвор. Наричаме го „прозорчето на прокажените“. Болните нямали право да влизат в параклиса, затова наблюдавали църковната служба оттам. Когато започне балът, ще се кача в солариума и ще гледам през тайното прозорче. Елате с мен, госпожице, моля ви.

Ще видим — отвърнах аз.

В деня на бала проведохме урока по езда както обикновено, само че Алвиън яздеше Блек Принс.

Когато детето възседна коня, ме обзе странно безпокойство, но се постарах да се успокоя, защото ако Алвиън искаше да стане наистина добра ездачка, трябваше да преодолее нивото на Батъркъп. Яздеше ли веднъж Принс, щеше да придобие по-голяма увереност във възможностите си и вероятно никога вече нямаше да пожелае да се качи на Батъркъп.

Първите няколко упражнения минаха много добре. Принс се държеше прекрасно и самоувереността на Алвиън растеше. Вече нямаше и следа от съмнение, че тя ще може да вземе участие в традиционните конни състезания през ноември.

Ала явно този ден нямахме късмет. Подозирах, че Алвиън е твърде разсеяна, тъй като си мисли през цялото време за бала. Тя все още се държеше резервирано с мен, освен по време на уроците по езда, когато отведнъж се превръщахме в добри приятелки; но щом съблечахме костюмите за езда, неусетно възприемахме обичайното си поведение. Все се опитвах да укрепя доверието й в мен, но, уви, нямах успех.

По средата на урока Принс се втурна напред в бесен галоп. Разрешавах на Алвиън да галопира само когато я водех с въже, освен това полето бе твърде малко за подобни смели начинания. Щях да дам на възпитаницата свобода на действията едва след като усетех, че е напълно сигурна във възможностите си.

Нямаше да възникне никакъв проблем, ако Алвиън се бе овладяла и бе постъпила според наставленията ми, но щом Принс полетя напред, тя извика уплашено и стреснатото животно начаса усети страха й.

Сърцето ми изстина, щом чух бясното чаткане на копита по меката почва. Алвиън, забравила всичко друго освен страха си, опасно залитна настрани.

Веднага пришпорих коня си и я последвах. Трябваше на всяка цена да хвана Принс за юздите, преди да достигне плета, тъй като без съмнение конят щеше да се опита да го прескочи и ученичката ми щеше да се озове под копитата му. Страхът ми вдъхна сили, аз хванах юздите и го дръпнах миг преди да полети над плета. Успях да го успокоя, а смъртнобледата Алвиън тупна на земята.

— Всичко е наред — успокоих я аз. — Това се случи, защото си мислеше за други неща. Още не можеш да си позволиш дори и за миг да забравиш какво правиш.

Знаех, че има само един път към успеха. Накарах треперещата от страх Алвиън отново да възседне коня. От ума ми не излизаше мисълта, че ще се наплаши от ездата след подобен инцидент. Трябваше да й помогна да преодолее страха веднъж завинаги.

Тя се подчини неохотно, но към края на урока от уплахата й не бе останала и следа и аз бях сигурна, че ще иска да язди и на следващия ден. Когато потеглихме към къщи, бях напълно убедена, че от Алвиън ще излезе добра ездачка.

Тъкмо напускахме полето, когато тя внезапно прихна да се смее.

— Какво има? — обърнах се към нея.

— О, госпожице! — извика Алвиън. — Скъсана сте!

— Какво искаш да кажеш?

— Роклята ви се е скъсала под мишницата.

Опипах с ръка гърба си и разбрах какво се е случило. Костюмът за езда ми беше тесен и докато съм се опитвала да спася Алвиън, шевовете не са издържали.

Сигурно съм изглеждала притеснена, защото детето ми каза:

— Няма значение. Ще ви намеря друг костюм.

Алвиън се подсмиваше по време на целия път до замъка. Никога преди не бях я виждала в толкова добро настроение. Все пак ми се стори странно, че смущението ми я бе развеселило дотолкова, че бе забравила преживяната опасност.

Гостите пристигаха един подир друг. Не можех да се сдържа и непрекъснато надничах през прозореца. Луксозни карети задръстиха алеята, а красивите вечерни тоалети на дамите пробудиха завистта ми.

Балът щеше да се състои в просторната зала, която видях за първи път едва днес. Никога преди не бях минавала покрай нея, защото ми бе наредено да ползвам задната стълба. Кити ме накара да хвърля един поглед вътре.

— О, толкова е красиво, госпойце. Г-н Полгри обикаля наоколо кат зло куче. Готов е да заколи всеки, който пипне украсата.

Никога не бях виждала по-прелестна декорация. Дебелите дървени греди бяха обкичени с цветя.

— Това е древен корнуолски обичай — обясни ми Кити. — Такава украса се прави през май, ама какво като е септември, госпойце? Траурът свърши и вече ще има много балове. Тъй де, може ли вечно да тъжим? За нас все едно, че е май. Старата година свършва и почва нова.

Гледах саксиите и сандъчетата с красиви цветя, високите восъчни свещи в полилеите и аплиците и си мислех, че г-н Полгри и градинарите са достойни за похвала. Представих си колко красиво ще бъде, когато многобройните свещи пламнат, а двойките в прекрасни вечерни тоалети закръжат във вихрен танц.

Така копнеех да бъда сред поканените! Кити танцуваше, покланяше се и се усмихваше на въображаемия си партньор. Неволно се усмихнах — девойката изглеждаше толкова щастлива, за миг забравила ежедневието си.

Не бе благоприлично повече да стоя тук. С нищо не бях по-добра от Кити.

Обърнах се и побягнах, не можех да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми.

Вечеряхме двете с Алвиън. Баща й бе твърде зает с гостите, за да отделя време за дъщеря си.

— Госпожице — каза тя, — окачих нов ездитен костюм в гардероба ви.

— Благодаря ти. Много мило от твоя страна.

— Ами да! Не можете да яздите облечена с това! — извика Алвиън и подигравателно посочи бледолилавата ми рокля.

Значи тя си бе направила труда да ми намери костюм само и само да не пропусна урока по езда, ако няма какво да си облека! Би трябвало сама да се сетя за това.

Дали не бях прекалено наивна? Не очаквах ли от хората повече, отколкото са готови да дадат? За Алвиън бях само средство за постигане на целта. Не биваше да го забравям.

Погледнах надолу към отвратителната си лилава рокля. Беше по-хубавата от двете одежди, които леля Аделаид ми поръча при шивачката си, след като приех поста на гувернантка в Маунт Мелин. Другата беше в сиво — цвят, който изобщо не ми отиваше, тъй че си въобразявах, че с лилавата не приличам толкова много на безлична строга гувернантка. Въпреки това изглеждах ужасно, закопчана догоре, с невзрачните кремави маншети и глупавата дантелена яка. Изведнъж осъзнах, че сравнявам роклята си с прекрасните тоалети на гостенките.

— Хранете се по-бързо, госпожице. Нали не сте забравили, че се качваме в солариума да гледаме бала.

— Предполагам, че имаш разрешението от баща си… — неловко рекох аз.

— За никого не е тайна, че винаги гледам от солариума. Майка ми винаги поглеждаше към мен и ми махаше — заяви Алвиън и се намръщи. — Тази вечер ще си представя, че тя танцува сред гостите. Госпожице, вярвате ли, че мъртвите могат да се върнат при нас?