Не знаех какво бе станало с мен през онази нощ.

Някакъв невероятно дързък и бунтовен дух бе овладял тялото ми и аз изведнъж усетих, че краката ме носят към Алвиън в ритъма на валса. Много пъти бях танцувала валс по вечеринките, но никога не бях валсирала толкова добре, колкото онази вечер.

Алвиън викаше от удоволствие, Джили се усмихваше.

— Продължавайте, госпожице. Не спирайте. Танцувате толкова хубаво — насърчаваше ме Алвиън.

Така че аз продължих да се нося във вихъра на танца с въображаемия си партньор, кръжах из солариума, окъпан в лунна светлина, а нощното светило ми се усмихваше. Щом достигнах другия край на стаята, в полумрака се открои мъжки силует и вече не танцувах сама.

— Вие сте прекрасна — каза Питър Нанзълок, защото това бе самият той, облечен в елегантен фрак, — и ме поведе в стъпките на валса.

Краката ми се подкосиха и аз се опитах да се освободя от ръцете му.

— Не… моля ви. Децата се сърдят. Аз искам да танцувам с вас, г-це Лий, а съм сигурен, че и вие искате.

Продължихме да танцуваме. Сякаш краката ми се носеха по паркета, водени от невидима сила.

— Това не е прието — рекох аз.

— Но е прекрасно — отвърна Питър.

— Трябва да се върнете при гостите.

— Да, но аз искам да бъда с вас.

— Забравяте…

— Че сте гувернантка ли? Ще го забравя, стига да ми дадете тази възможност.

— Няма основателна причина да го забравите.

— Само дето вие щяхте да бъдете много по-щастлива, ако всички ние забравехме, че сте гувернантка. Вие танцувате великолепно!

— Не е кой знае какво постижение!

— Напротив! Талантът ви отива на вятъра в тази празна стая!

— Г-н Нанзълок, смятам, че шегата ви е доста изтъркана!

— Това не е шега.

— Отивам при децата.

Танцувахме близо до тях. Малкото личице на Джили сияеше, а Алвиън ме гледаше с неприкрито възхищение. Ако престанех да танцувам, начаса щях да се превърна в безличната гувернантка, ала все още се носех във вихъра на танца и се чувствах като някакво неземно създание.

Какво ми беше станало през онази нощ? Как можех да си мисля подобни неща? Исках да се забавлявам, да бъда — лекомислена.

— А, ето го Питър.

С ужас забелязах, как в солариума нахлува тълпа от развеселени гости, ледената ръка на страха стисна гърлото ми, щом различих огненочервената рокля на лейди Треслин — когато тя бе тук и Конън Тремелин не бе далеч.

Някой започна да ръкопляска, останалите бързо се присъединиха към аплодисментите. Музиката изведнъж спря.

Неловко посегнах към косата си. Фибите се бяха разхлабили по време на танца и палави кичури висяха покрай лицето ми.

Рекох си, че утре сигурно ще бъда уволнена заради безотговорното ми поведение — не заслужавах нищо друго.

— Каква прекрасна идея! — подметна някой. — Да танцуваш на лунна светлина. Колко романтично! А и музиката тук се чува не по-зле отколкото долу, в балната зала!

— Това също е чудесна бална зала, Конън! — обади се друг от гостите.

— Тогава нека да я използваме! — предложи Тремелин. — Той се приближи до тайното прозорче и извика:

— Още веднъж — „На хубавия син Дунав“!

Музикантите засвириха отново.

Извърнах се към Алвиън и хванах Джили за ръката. Гостите вече танцуваха. Разговаряха свободно помежду си, без да си правят труда да приглушават гласовете си. Никой не се притесняваше от една проста гувернантка.

— Това е гувернантката на Алвиън, не знаете ли?

— Разпуснато същество! Поредната лекомислена млада дама на Питър!

— Жал ми е за нея! Колко ли скучен е животът й!

— Да танцува с Питър сама в този салон! Каква покварена жена!

— Нали знаете защо бе уволнена предшественицата й?

— Скоро ще дойде редът и на тази тук.

Изчервих се до уши. Исках високо да изкрещя в лицата им, че поведението ми съвсем не е толкова непристойно в сравнение с постъпките на някои от тях.

Бях вбесена и малко уплашена. Различих лицето на Конън на лунната светлина. Той стоеше близо до мен и ме гледаше с искрено неодобрение.

— Алвиън — обърна се Тремелин към дъщеря си, — върви си в стаята, отведи и Джили със себе си.

Тонът му не търпеше възражение и Алвиън тръгна покорно към вратата.

— Да вървим! — колкото се може по-безучастно рекох аз.

Тъкмо щях да последвам децата, когато Конън ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си.

— Вие танцувате прекрасно, г-це Лий. Не мога да устоя на такава танцьорка като вас. Може би защото самият аз не владея до съвършенство това изкуство.

— Благодаря ви — отвърнах аз. Той все още държеше ръката ми.

— Сигурен съм, че това е любимият ви валс. Вие ми се сторихте изцяло погълната от музиката. — При тези думи той ме завъртя в прегръдките си и след миг гувернантката Марта Лий, облечена в простата си памучна рокля, танцуваше с господаря сред дамите, нагиздени с шифон и кадифе, накичени със смарагди и диаманти…

Бях много доволна, че солариумът бе осветен единствено от луната, защото умирах от срам. Сигурна бях, че Конън е вбесен от поведението ми и искрено желае да ме опозори пред всички.

Краката ми се носеха леко в ритъма на валса. Винаги щом чуех „На хубавия син Дунав“, щях да си спомням този фантастичен танц с Конън Тремелин в солариума.

— Извинете лошите маниери на гостите ми, г-це Лий.

— Сама заслужих подобни забележки.

— Глупости! — рече той и аз си помислих, че сънувам, защото гласът му, шепнещ в ухото ми, излъчваше нежност.

Когато стигнахме края на солариума, за най-голямо мое учудване той ме завъртя зад завесата през отворената врата. Озовахме се на малка площадка между две каменни стълбища — тази част от замъка ми бе непозната.

Спряхме да танцуваме, но той все още ме държеше в прегръдките си. Парафинова лампа от зелен нефрит хвърляше бледа светлина върху лицето му. Изразът му бе жесток.

— Г-це Лий, ставате много пленителна, щом забравите строгостта си.

Дъхът ми секна от изненада, когато той ме притисна към стената и жадно ме целуна.

Ужасих се не само от случилото се, но и от собствените си чувства. Досещах се какво означава тази целувка: щом нямаш нищо против да флиртуваш с Питър Нанзълок, ще го направиш и с мен!

Не можех да се владея от гняв. С всички сили го отблъснах назад и той се олюля, искрено изненадан от силата на протеста ми. Вдигнах полите си и хукнах надолу по стълбите.

Не знаех къде се намирам, но продължавах да тичам слепешком напред, докато случайно се озовах в галерията, откъдето знаех как да се прибера в стаята си.

Хвърлих се на леглото и лежах неподвижно, докато дишането ми не се успокои.

Не ми оставаше нищо друго, освен да напусна Маунт Мелин час по-скоро. Намеренията на Тремелин ми бяха ясни. Вече изобщо не се съмнявах, че г-ца Джансън е била уволнена, защото е отхвърлила гнусните му предложения. Този мъж е истинско чудовище, гневно си мислех аз. Мисли си, че всички, които работят при него, му принадлежат изцяло. Да не би да си въобразява, че е султан? Как се осмели да постъпи така с мен!

Гърлото ми се бе свило и не можех да преглътна. Имах чувството, че се задушавам. Никога през живота си не съм била толкова нещастна, както в онзи момент. Той беше виновен. Тогава не си давах сметка за истината, но всъщност постъпката му бе пробудила дълбоки и противоречиви чувства в душата ми.

Това беше сигнал за опасност.

Не биваше да изневерявам на здравия си разум.

Станах от леглото и заключих вратата. Трябваше да съм в безопасност през последната нощ, която щях да прекарам в този дом. Другата врата водеше към класната стая и спалнята на Алвиън, но Тремелин нямаше да се осмели да използва този път.

Въпреки това треперех от страх.

Глупости, опитвах се да се успокоя, можеш да се предпазиш от него. Ако влезе в стаята, ще дръпнеш звънеца и веднага ще дойде някой от слугите.

Реших най-напред да пиша на Филида. Седнах и се опитах, но ръцете ми трепереха толкова силно, че буквите излизаха криви и размазани изпод перото ми.