14. Съставените от Калистен „Подвизи на Александър“ (Praxeis Alexandrou) може би са били изпратени в Гърция за преписване и обединяване на ръкописните свитъци. От тях обаче са оцелели само около дузина „фрагментарни“ писания (под формата на цитати в творби на други по-късни и „оцелели“ автори, макар че никога не може да има гаранции, че тези цитати са буквално преписвани дума по дума). Следователно тези откъси не могат да бъдат приети от съвременните историци с неподправен възторг. Вероятно основната задача на летописеца от Олинт била да продава образа на Александър сред скептично, ако и не и враждебно настроените към него гърци (вж. Глава 5). С оглед на всичко това далеч не е изненадващо, че на творбите на Калистен се гледало по-скоро като на риторични възхвали в чест на победоносния завоевател. Няма съмнение, че Калистен целял на всяка цена да представи Александър като герой, макар че ние, разбира се, не можем да кажем до каква степен тази идея била негова или внушена от самия цар, особено когато става дума за възвеличаването му до мащаба на герой от Омировия епос — примерно като някакъв нов Агамемнон или по-скоро като чутовния Ахил.

15. Прозвището „ласкател“, с което в древността наричали Калистен (както и други като него), несъмнено било оправдано. Логичната последица от подобно възхваляване била създаването около образа на Александър на нещо като божествен ореол и индикации за власт свише, особено когато Калистен изтъквал как дори морските води по югозападното крайбрежие на Анадола се покорявали пред Александър като че ли бил бог. (Важно е тук да се отбележи, че всичко това е ставало много преди самият Александър да се провъзгласи за божествено създание.) Освен това няма спор, че именно Калистен бил този, който след посещението на Александър при оракула на Амон в оазиса Сива (вж. края на Глава 10) се заел да разпространява легендата, че Александър бил син на Зевс. Днес не може да бъде установена степента, до която той разчитал на документния материал от своята епоха — по-точно дневниците на експедицията, но това сега не е най-важният проблем. Много по-тревожни и неясни са обстоятелствата около преждевременната смърт на Калистен през 327 г. Вероятно последните събития, които той регистрирал преди насилственото прекратяване на дейността му, са се отнасяли към периода до 329 г.

16. Калистен е най-ранният хроникьор за делата на Александър от всичките автори, чиито творби са достигнали до нас във вид на отделни фрагменти. Относителната и абсолютната хронология на другите автори от епохата на Александър не може да бъде установена с достатъчна сигурност. Според мен разпространението на записаното от Калистен (чиито писания, както ще се убедим по-късно, не попадат в класификацията за „Вулгатата“) започнало преди публикуването на трудовете на най-известните представители на „Официалната традиция“ като Птоломей и Аристобул (които са публикували в тази последователност). Но за целите на това изложение аз няма да използвам хронологията, а ще наблегна на друг метод за диференциация. Следвайки стила на Херодот, ще разделя източниците според това дали техните съставители са били или не очевидци на описваните от тях събития: т.е. ще разграничавам онези автори, които са взели участие в азиатската експедиция на Александър и онези, които не са присъствали, към които трябва да причислим и Клейтарх.

17. Вторият от източниците, съставени от очевидци, е македонският аристократ Птоломейос, син на Лагос, чието име на английски обикновено се съкращава на Птоломей. Ако временно се абстрахираме от неговите занимания като писател, остава ни да наблегнем на факта, че той бил също и основател на гръко-македонската династия на Птоломеите, владяла Египет няколко столетия след смъртта на Александър (с името Птоломей I Сотер или „Спасител“). Царуването на неговата династия се проточило от края на IV век пр.Хр. до самоубийството през 30 г. пр.Хр. на последната и най-прочутата представителка на Птоломеите — Клеопатра или формално Клеопатра VII. Тъй като бил един от най-близките приятели на Александър още от ранно юношество (т.е. от тридесетте години на IV век пр.Хр.), после посветил четири години на персийската експедиция, съвсем естествено било Птоломей да бъде допуснат до кръга от най-издигнатите военачалници във войската на Александър. Следователно той заемал отлична позиция, позволяваща му да знае отвътре много подробности за делата на Александър и развитието на неговата азиатска експедиция. Трудността обаче при Птоломей е свързана с това, че толкова отблизо познаване може да доведе и до превишаване на пълномощията, особено когато става дума за похитителя на саркофага на Александър край Дамаск в Сирия — при връщането му в Македония през 321 г. С небивали почести Птоломей погребал наново Александър в град Александрия, която била основана от завоевателя през 332 г., а по-късно Птоломей я превърнал в своя царствена резиденция. След това той се опитал да представи тази особена връзка между него и Александър като основа за неговата легитимност и дори като основание за претенциите му да бъде признат за пряк наследник на империята.

18. Ариан избрал Птоломей за един от своите първостепенни източници на сведения въз основа на това, че „знаел много тайни за царуването на Александър, въпреки че да лъже, за един цар било по-позорно отколкото за хората от простолюдието“. Това откровено смехотворно изявление подтикнало някои учени да обявят Ариан за прекалено наивен в преценките си и повече да не разчитат на неговите хроники. Но той вероятно е имал предвид, че Птоломей като цар (несъмнено самопровъзгласил се за такъв) по-малко от всеки друг трябвало да си позволява да спекулира с истината. От друга страна Ариан изглежда е забравил старото правило, че в сравнение с другите един цар може да се окаже много по-силно изкушен да лъже, още повече че него по-трудно биха го уличили в машинации с истината.

19. Днес ние само в отделни случаи можем да обвиняваме Птоломей в опити да изопачава истината: така например той твърдял, че две говорещи змии насочвали пътя на Александър към оазиса Сива (вж. по-долу). Но той наистина не е злоупотребявал с истината само за да спечели слава за себе си (ако цитираме Курций) и се увличал както по suppressio veri (подтискане на част от истината), така и по suggestio falsi (внушаване на неверни тълкувания), ако използваме технически изтънчения начин на изразяване на римските ритори, които също били отлични познавачи на това полезно изкуство. Като цяло увлеченията на Птоломей по разкрасяване на събитията можело да бъдат преглътнати, а солидните му предимства на познавач на военни въпроси и терминологичната му компетентност допринасяли много изследователи, включително и Ариан, да гледат на спомените му като на ценен източник. Обаче историците все пак се принудили да престанат с ползването на измислиците на този древен предтеча на романиста Валерио Масимо Манфреди. В своята трилогия този италиански писател използва предимно Птоломей като водещ източник за съчиняването на своята версия за приключенията на Александър (вж. Глава 12).

20. Трети очевидец от писателите от тази епоха е Аристобул. За разлика от Птоломей, той бил грък (също като Калистен), но станал гражданин на град Касандрея в Халкидики, основан скоро след смъртта на Александър (недалеч от Олинт). Той страдал от два недостатъка: бил на 84 г., когато започнал да пише (както казва шекспировия Хамлет: „Старите хора имат склонност да забравят“), а освен това си спечелил известност като „ласкател“. Докато Птоломей в спомените си посвещавал усилията си за постигане на подбрана и целесъобразна цел, Аристобул пък се стремял да докаже противната теза — понякога дори само заради старческата си бъбривост. Така например той ненужно акцентувал вниманието на читателите си на кавалерското отношение на Александър към пленените жени от семейство на персийския цар след битката при Ис през 333 г. Оправдавал някои от по-нашумелите убийства и екзекуции на видни македонски военачалници, за които имало твърде противоречиви версии. Той записал най-ласкателната за Александър версия за смъртта на Калистен (вж. по-долу). Пак той поддържал твърдението, че завоевателят внимателно и целенасочено развързал Гордиевия възел, а не че гневно и грубо го е разсякъл с меча си в пристъп на отчаяние от невъзможността да се справи с трудната задача. Може би като класическа илюстрация за опитите на Аристобул да оправдае това, което не подлежи на оправдание, е мнението му, че Александър не бил пияница (което се подкрепя поне от един съвременен историк — Дж. М. Брайън), а само обичал да пие по малко в компания.