Двата лагера, на които се разделят историците по този повод, вероятно преувеличават истината, но като цяло аз поддържам критиците на Вилкен. Все пак съм склонен да призная на Александър по-искрена и по-задълбочена привързаност към елинистичната култура, отколкото твърдят критиците на Вилкен. Но в същото време вярвам, че той се възползвал от това само докато това не възпрепятствало неговите основни цели — преди всичко грандиозните завоевания и създаването на величествена империя.

Аналогично, както с въпроса за елинизма на Александър, така и по темата за сформирания от Филип през 338/7 г. Коринтски съюз, съществуват две противоположни мнения — в зависимост от това дали ще възприемем този съюз като средство за укрепване на самоуправлението на гръцките градове-държави или като инструмент за прокарване на политиката на Филип, подчинена единствено на интересите на Македония. Този апологетичен възглед е много умело обобщен в последния раздел на общата история на Гърция, написана от Никълъс Хамънд, самият той герой от войната18, много добре познаващ топографията и историята на Македония. Съответният раздел от неговата „История на Гърция“ (публикувана през 1959) е озаглавен „Различни идеи за свободата“. Филип, според Хамънд:

Хамънд твърди, че Коринтският съюз не закъснял да се възползва от свободата за взимане на решение за сътрудничество, предоставена от Филип и Александър. Обаче истинските намерения на двамата македонски царе се свеждали до ограничаване на свободата в Беотия. Тези намерения на Филип започнали да се осъществяват първо чрез гласуване в Коринтския съюз за настаняването на македонски гарнизон в Тива, а по-късно, след въстанието на тиванците през 335 г., било гласувано решение за цялостно разрушаване на града.

Ставало дума просто за диктат, наложен от по-силния. Тъй като македонците въобще не възнамерявали да гарантират на гърците нова степен на свобода и подобряване на сътрудничеството си с тях, може да се спори дали Филип и след него Александър са били склонни да допускат реално неподчинение от страна на гръцките градове. През 335 г. съветът на Коринтския съюз гласувал Тива да бъде разрушена. Но всъщност истинският подбудител за това драматично решение бил Александър (което Диодор успява да разкрие и докаже). Именно в тази светлина трябва да се разглежда епизодът с потушаването на съпротивата на Тива: по-могъщият въобще не се съобразява нито с правата на по-слабия, нито със законността на решенията си. Самият Хамънд бил наясно със ставащото в Гърция. След като посвещава няколко страници на морални теми, той по-късно добавя няколко изречения, в които откровено признава, че водачите на тиванското въстание от 335 г. „недооценили мощта на Александър“. Аналогично, когато дошъл ред да обсъжда така наречената Ламийската война19 (вж. края на тази глава), Хамънд писал, че гръцките въстаници въпреки всичко „оставали много по-слаби от могъщата Македония“.

Нека да отделим повече място за така наречената „харта за свобода, самоуправление и уважение към другите“. Няма спор, че това е много привлекателен политически инструмент (и в същото време сериозен експеримент) на гърците най-после да установят стабилни отношения между гръцките държави — същите градове-държави, които дотогава почти непрекъснато воювали помежду си (вж. Глава 2), а през периодите на затишия и примирия не поддържали добри отношения. Както би могло да се очаква от един гениален стратег и политик като Филип, Коринтският съюз одобрил в основни линии две разновидности на формите за асоцииране към съюза, с цел по-ефективно управление и контролиране на гърците, обединени под неоспоримото превъзходство на македонците. Споразумението било наречено договор за всеобщ мир и предвиждало изграждането на военен съюз, оглавяван от хегемон (hegemon) или върховен водач.

По същество основните принципи, залегнали в това споразумение за всеобщ мир, били следните: договорът обхващал всички гръцки държави, независимо дали те били страни в ритуалите по полагането на свещените клетви, с които се гарантирало спазването на споразумението. В тези клетви се обещавала „автономия“ за всички държави, малки и големи, както и свободата им от всякакви опити за външен контрол или намеса. Първият мирен договор от този вид бил сключен между гърците през 386 г. при съвместното водачество на Спарта и Великия цар на Персия (каква ирония на съдбата!). Но клаузите от този мирен договор и последвалите негови обновления не предотвратили нито една война, нито дори нарушенията на принципа за автономия, а само намалили щетите и смекчили горчивината на ощетените, при това само до известна степен. През 338/7 г. единствен водач на Коринтския съюз и гарант по новия договор за всеобщ мир станал македонският цар Филип. Той имал правото да следи и да се грижи слабите гръцки държави да не бъдат ощетявани. Или поне само дотолкова, доколкото това било приемливо и изгодно за него. Така, като поддържал формалната власт на „своите хора“ или олигарсите в по-важните гръцки градове, Филип се стараел да изпреварва най-големите опасности пред собственото му могъщество — надигането на политически въстания по места и съвместни бунтове на робите и свободните граждани.

Най-сполучливият модел за хегемонен военен съюз се оказал Вторият атински морски съюз, сформиран през 378 г. и погълнат от новосъздадения от Филип Коринтски съюз. Единствено Атинското събрание имало право да внася промени в политиката на Морския съюз, но за да се реализират желанията на атиняните, те трябвало да бъдат потвърдени от постоянно заседаващия съвет в Атина (synedryon), в който членували делегати или представители на всички гръцки държави. Седалището на също така постоянно заседаващия съвет на Коринтския съюз (под егидата на Филип) било в Коринт, а не в Атина поради много причини — геополитически, религиозни (на всеки две години в Коринт се провеждали панелинските истмийски игри) и символични (именно в Коринт през 481 г. шепа гръцки воини дали свещена клетва да се борят до смърт срещу надвисналата над Гърция смъртна заплаха от нашествието на персите начело с Ксеркс).

Така че поне на теория през периода от 338 до 337 г. пр.Хр. всички гръцки градове и държави трябвало да бъдат свободни и автономни. Но Тива въстанала през 335 г., именно за да си възвърне автономията, от която — според мнението на тиванците — техният град бил лишен. Две били основните причини за въстанието в Тива. Първо, условията в хартата на Коринтския съюз били така подбрани, че се допускали много възможности за привидно легална намеса на хегемона във вътрешните работи на останалите членове на съюза. И за да бъдела гарантирана ефективността на подобна намеса, хегемонът (т.е. Филип) имал право да свиква един доста неясно формулиран съвет — наричан „съвет за обща защита“. Вероятно се подразбирала специална ударна войскова част, която трябвало да изпълнява заповедите на съвета, колкото можело по-бързо. Второ, никой нямал правото да ревизира инициативите на хегемона. Във всеки случай се оказвало, че реалното право да прилага и тълкува разпоредбите на Коринтския съюз притежавал единствено македонският цар — което наистина се потвърждава от решенията на Филип, описвани в малобройните достигнали до наши дни писмени сведения от онази епоха. Така че ако някой изследовател се изкуши да повярва на легендата за съблюдаването на принципите за свобода и независимост в решенията, взимани от съвета на Коринтския съюз, трябва да му се припомни, че всички решения през всички исторически периоди се взимали единствено въз основа на грубата сила (както ни учи историята на Тукидид за Пелопонеските войни). Такъв дух царувал в Коринтския съюз през 335 г., когато било гласувано решението за разрушаването на Тива, както и преди това — през 338/7 г. — когато били решено да се настанят македонски гарнизони в Тива, Коринт, Амбрасия и вероятно в Халкис.