Съществуват няколко свидетелства, според които първите монарси от Ахеменидската династия се опитвали да ограничават мощта на сатрапите чрез изпращането на имперски гарнизони, чиито командири и пътуващите с тях бирници били подчинени пряко на короната, както и други официални представители на двореца, наричани „ушите на царя“. Но през IV век пр.Хр. се поставило началото на тенденцията за изземване от сатрапите на всички граждански, военни и финансови функции. Това явление, в съчетание с тенденцията за превръщане на сатрапиите в практически наследствени владения, било показателно за упадъка на централната власт и нарастване на независимостта на периферията. Разбира се, в случая от голямо значение е да не се преувеличава значимостта на източниците от епохите преди Александър, когато става дума за преувеличаване на слабостта на персийската корона, особено по-късно — при царуването на Дарий III. Това било на практика ловък пропаганден ход за насърчаване на гърците да се присъединяват към войската на Александър и за убеждаването им да се въздържат да служат като наемници за Дарий III. Но независимо от това съществуват достатъчно свидетелства, потвърждаващи, че управлението на империята отслабнало при Дарий III в сравнение с Дарий II (царувал от 424 до 404 г. пр.Хр.), да не говорим за епохата на възход на Персийската империя при Дарий I. Слабостта на империята в онези епохи много зависела от персоналните недостатъци на владетеля, тъй като могъществото на Великия цар било обвързано пряко с авторитета му пред воините и сановниците.

Според официалната персийска терминология (оживено коментирана от гърците) дори сатрапите били „роби“ на Великия цар, макар и само формално. Но това също не бива да се тълкува превратно, понеже империята на Ахеменидската династия никога не е представлявала само абсолютно владение на един всемогъщ господар, а по-скоро класическа форма на ориенталски деспотизъм. Великият цар бил избиран от воините в царствения дом на Ахеменидите и поне теоретично наследяването на престола се предавало от бащата към сина. Но тази верига на унаследяване се прекъснала още при третия (легитимен) цар Дарий I, тъй като той бил само далечен роднина на своя предшественик Камбиз. Друг допълнително усложняващ фактор било изобилието от синове, винаги налични като потенциални наследници на трона заради системата на харемите, развита от Ксеркс. Дворцовите интриги, последвани от убийствата на принцовете, се разраснали до размерите на ендемично заболяване — което още не означавало, че ситуацията в македонския двор била по-различна. И с това не се изчерпвали всичките сходства между двете династии и царства. Така например Дарий III бил съвсем далечен родственик на предшестващите го персийски царе и дължал трона си по-скоро на убийствените машинации и заговори, организирани от евнуха Багоаз, който успял да отстрани Артаксеркс IV (през 336 г.), както и много от претендентите за трона.

Въпреки това дори един слаб цар, какъвто се очертавал Дарий III, можел да разчита на огромна институционална и символична подкрепа. Той, ако цитираме една формула от надписа на Дарий II, бил „Великият цар, цар на царете (шахиншах), цар на хората от много народи и племена, цар на цялата земя, простираща се нашир и надлъж“. Неговата особа била свещена и макар че не бил бог, той управлявал по милостта на великия зороастрийски бог на светлината (огъня) Ахура Мазда, чието символично присъствие доминира, примерно, в надписа, оставен от Дарий I насред отвесната и непристъпна скала край Бехистун. В хартата на Дарий I за основаването на империята се намира открито обръщение към този бог:

Великият цар царувал в своя царствен двор, където сред официалните му сановници фигурирали царският виночерпец (така например библейският пророк Езра бил царски виночерпец в двора на Артаксеркс I), царският копиеносец, царският лъконосец, предводителят на царската стража, великият везир (на гръцки „хилиарх“ или господар на хиляда воини, хилядник). Не на последно място в дворцовата йерархия се нареждали евнусите. Именно сред тях изпъквал онзи евнух Багоаз, с когото Александър се сближил толкова много — същият, за когото ни разказва така увлекателно Мари Рено10 в своя превъзходен роман „Персийското момче“ — не бива обаче да се бърка с неговия едноименен предшественик, замислил и ръководил убийствата, довели Дарий III на трона.

Сред най-важните функции на придворните евнуси били задълженията им да надзирават харема, попълван както с персийки, така и с девойки от друг произход. Една от тях се оказала библейската Естер — в преданието за Естер се дава описание (разбира се, от еврейска гледна точка) на процеса на търсене на заместница на първата жена на царя по време на царуването на Артаксеркс (т.е. Ксеркс I, царувал от 486 до 465 г.):

Решенията на царя по всичките политически въпроси били окончателни, но за целта той бил съветван от седмината специални върховни съветници, от царските съдии и от неопределена група други приближени, избирани сред така наречените почетни равни, царски приятели и царствени роднини. Някои от тези титли не били премахнати от Александър — като част от мерките, предвиждани в неговата политика за ориентализация на империята му. Тези съветници били до един перси или в по-широк смисъл — иранци, чрез които и в чийто интерес в крайна сметка съществувала империята. Освен това царят бил върховен главнокомандващ на всички имперски армии и по време на битка символично заемал позиция в центъра на персийската войска. Там той бил охраняван от специална дворцова гвардия от хиляди внимателно подбирани воини. Кандидатите за тази елитна част от царски телохранители се набирали от ударната пехота, известна като „гръцката“ и „десетте хиляди безсмъртни“ — наричани така според някои автори (макар че това по-късно да се оказва погрешно заключение), защото загубите незабавно били попълвани от свежите резерви, специално поддържани в пълна готовност за тази цел. Именно „десетте хиляди безсмъртни“ осигурили възкачването на трона на Дарий I. А той не закъснял да им се отблагодари, като наредил да бъдат изобразени като стрелци от неговата свита върху цветните тухли, с които били украсени стените на неговия дворец в Суза. Самият Дарий бил изобразен като стрелец с лък на монетите, изсечени от злато и сребро за негова прослава и съответно наречени на него: „дарик“. Обаче първостепенната ударна сила в персийската войска била кавалерията от западните ирански провинции. Колкото до персийската пехота през IV век пр.Хр., за да попълни нейните редици, Великият цар предпочел да се лиши от внушителните си запаси в злато и сребро, за да наеме гръцки наемници, с които да подсили пехотата си. Царската хазна към 331 г. съхранявала около 235 000 сребърни таланта, което обяснява защо около 50 000 гръцки наемници се сражавали срещу Александър през периода 334–331 г.

След напрегнатите вътрешни династични междуособици през 401/400 г. за спечелването на персийския трон, известен брой от тези гръцки наемници започнали да се съмняват, че могъществото на Великия цар ще остане все така непоклатимо. Кир, по-младият брат на царуващия Артаксеркс II, според слуховете бил насърчаван от майка им Паризатис да се пребори с него за короната. За да успее да узурпира трона, Кир наел повече от десет хиляди гръцки наемници. Решителната битка се състояла при Гунакса в Месопотамия, но въпреки помощта на тези гръцки наемници Артаксеркс II победил брат си Кир и заповядал да го обезглавят. Оцелелите се опитали да се измъкнат от центъра на Персийската империя и да се върнат в лоното на гръцката цивилизация по южните брегове на Черно море. Те преживявали там, без се намесват във военните походи на Великия цар, но за сметка на това страдали заради планинския характер на терена и лошите атмосферни условия.