Разтварянето — или по-скоро размиването — на титлата „царски приближен“ не приключило с това. Гръбнакът на пехотинските фаланги в македонската армия на Филип била така наречената гвардейската пехота или „пеши приближени“ („пезетайрои“). Това почетно воинско звание може би е било измислено от някой от непосредствените предшественици на Филип на македонския трон. Те били свиквани по териториален принцип и разпределяни в шест полка, приблизително по 1500 гвардейци във всеки полк. По този начин титлата „хетайрои“, считана някога като измислица на Омир за означаването на избрана прослойка от най-знатни благородници, удостоявани с привилегията да бъдат царски съветници, постепенно се превърнала в съставна част от структурата на македонската армия. Надали би могло да се измисли по-красноречив символ за изтъкване на значението, което царят придавал на войската. Точно на тази йерархия, съществено важна за оцеляването на всяка монархия, Александър придавал особено голямо значение, като при това той внесъл в нейното разрастване подчертано ориенталски насоки.

За да приключим с описанието на истинските македонски войски, остава да споменем и за хипаспите или щитоносците. Те представлявали друг елитен корпус, изпълняващ ролята на някакво подобие на днешните морски пехотинци или невоенни формирования за специални задачи. С оглед постигането на максимална подвижност и гъвкавост в бойни условия те били по-леко въоръжени в сравнение с фалангите от редовата пехота. Разпределени били в три полка, приблизително по хиляда воини във всеки полк, като един от тези три полка носел почетното название „Царският полк“. Именно той бил натоварван с отговорността да пази царя, когато царят решавал да използва хипаспите за специални операции. Всичките тези различни видове войски често били обединявани от Филип в един мощен ударен юмрук, комбинирани с различни спомагателни бойни формации от не-македонци, като в резултат на това се получава единна и могъща нападателна сила. Именно тази стройна организация на македонската армия спомогнала извънредно много за успехите на Александър по бойните полета в Азия.

Не е възможно да се изчисли точно числеността на македонската войска по време на царуването на Филип, нито по време на това на Александър. Когато Александър поел върховното командване на антиперсийския експедиционен корпус през 334 г., обща численост от порядъка на 35 000 до 50 000 воини изглежда напълно приемлив брой. Това означава, че македонската войска се е увеличила петкратно в сравнение с войската, която Филип заварил преди четвърт век — при възкачването си на македонския престол. Данните, с които разполагаме за въстанието, избухнало в Гърция срещу македонското потисничество през 323 г. (т.е. непосредствено след смъртта на Александър), ни подсказват, че царуването на Филип било ознаменувано със значително увеличение на числеността на населението на Македония. Това било логично следствие от политическата стабилност и икономическия просперитет на страната, постигната от баща му. При Филип общата численост на населението на македонското царство (включително и покорените племена, предимно от тракийски произход) може би е достигнала половин милион души — вероятно двойно повече от броя на атиняните и жителите на Атика по време на разцвета на атинската демокрация в края на V век пр.Хр. А при царуването на Александър, както може да се допусне с почти пълна сигурност, прирастът на македонското население бил още по-значителен.

Освен очевидно присъщите си военни задачи, македонската армия изпълнявала и други функции, които в най-общ смисъл бихме могли да окачествим като политически. Филип несъмнено гледал на военщината като на ключов фактор за постигане на новопоявилото се единение на нацията, към което той се стремял упорито чрез разкъсване или отслабване на обвързаностите и лоялността към местните велможи и земевладелци. До нас не са достигнали сведения за междуособици или конфликти между офицери и войници, от Долна и Горна Македония, макар че все още попълненията за гвардейската пехота и за хипаспите (щитоносците) се набирали по териториален принцип. Обаче ще бъде груба грешка да се твърди, че при Филип държавата всъщност била армията — освен в един много по-широк и по-свободен смисъл на думата: бойното поле и военният лагер, а не толкова някакъв съвещателен орган или събрание на старейшините, били сцената на обществения живот в антична Македония. По-скоро би било по-правдиво да се очаква, че именно царят олицетворявал държавността (както при Луи XIV, прочут с девиза си: „Държавата — това съм аз“). Защото именно царят обединявал чрез своята личност почти монополното право за упражняване на изпълнителната власт и привилегиите в религиозната, правосъдната, политическата и военната сфера.

Казано съвсем накратко, македонската монархия била изцяло автократична. В общества без писани закони, каквато била тогава Македония, само царят решавал какво да се предприема и какво да не се предприема. Опитите за определяне или обвързване на неговата власт в стеснени правни рамки са неуместни и могат да ни доведат до сериозни заблуждения. Също като царете от Омировата епоха, македонският цар представлявал това, което римляните наричали „primus inter pares“ (пръв между равни — обаче само в някои аспекти). И доколкото той успявал да се придържа към определението на Омир „управляващ по силата на могъществото си“, той фактически се превръщал в абсолютен монарх. Все пак — можем да бъдем сигурни в това — са съществували известни ограничения върху правата като владетел. Важна роля в онази епоха играело правото на войската да утвърждава новия владетел преди признаването му за престолонаследник чрез официалното му провъзгласяване за достоен да заеме мястото на починалия си предшественик. Обаче този избор всъщност не се осъществявал по инициатива на армията, а по-скоро от водещите личности сред кръга на „царските приближени“, от които почти всичките били висши военачалници. Само когато изборът на наследника на престола се оказвал спорен, войската можела да се намесва по-активно и да играе не само формална роля при коронясването на новия цар.

Освен това армията имала друга всеобщо призната роля — в процесите за държавна измяна (феномен, който в никакъв случай не може да се окачестви като непознат за нас). В подобни случаи самият цар, по дефиниция, се явявал в ролята на заинтересуваната страна, а присъдата обявявал някой друг от името на монарха. И в негова полза, разбира се. Накрая именно на военните се отреждала последната роля — по осъждането, потвърждаването и изпълнението на присъдата. Ала ще бъде погрешно да се преувеличава степента на независимост на военните съдии при подобни казуси. Разбира се, тяхното решение се влияело решително от известните на всички желания на такива могъщи царе, каквито били Филип и Александър. И накрая трябва да споменем за ограниченията върху свободата на действие на царете, налагани от отделните клики сред македонската аристокрация, които може би са се опитвали да им диктуват своята политика, да ги възпрепятстват или да подриват авторитета им. За да изпревари подобни нежелани реакции, царят можел — както Александър например — да се опитва да изгражда покорни нему клики или да търси подкрепата на нисшите офицери и редовите войници при смазването или прогонването на противниците си. Казано съвсем накратко, когато Александър в речта си (според Ариан) заявил, че Филип „ви цивилизова чрез въвеждането на справедливи закони и съдебен ред“, ние би трябвало да разбираме, че строго автократичното управление на Филип помогнало за преодоляването на междуособиците между знатните македонци, а раздаваното от него правосъдие по отношение на редовите жители на Македония в общи линии било посрещано с респект.

Важно е също да не се тълкува неправилно следното заявление на Александър (от цитираната по-горе реч): „Той ви превърна в граждани.“ За гърците един град или „полис“ (откъдето произлизат думите „политика“ и „политически“) винаги е символизирал пълна независимост, а за хората казвали „граждани на Атина“ или „атиняни“ (примерно). Но в Македония градовете са били общини, в повечето случаи притежаващи известна степен на самоуправление от местен характер. Македонците не казвали: „този е гражданин, примерно, на Пела“ (съответно пелеец, пеланин или нещо от този род), а само: „той е македонец от Пела“. Според тази формулировка Пела представлявала чисто географско понятие, като определящо било означението „македонец“. Разбира се, в Македония съществували градове много преди Филип, така че не е вярно да се каже, че именно Филип II положил основите на македонското общество като предимно урбанизирано.